Истанбул е красив, жив, непредсказуем – едва ли има определение, което да не важи поне в малка степен за Града на Босфора. Предлагаме ви една необикновена гледна точка към него – чрез един роман, в който се превръща в криминална дестинация.
Когато за пръв път излиза през 2010 г., „Паметта на Истанбул“ на Ахмед Юмит (издателство „Колибри“) се превръща в чудо за книжния пазар в Турция: само за три седмици са продадени 200 000 екземпляра. Тайната на небивалия успех е лекотата, с която читателите са въвлечени в интригуващо историко-криминално пътешествие с множество препратки към легенди, митове и факти от миналото на Византион, Константинопол и Истанбул. Полицейският инспектор Невзат разследва седем странни убийства, напомнящи ритуални покушения, извършени в рамките на седем дни. Местопрестъпленията са неизменно емблематични забележителности на магнетичния град, а в дланта на първата жертва е открита древна монета от Византион. Детективът трябва да разгадае мистериозното послание на убиеца, вплетено в нарочно оставените исторически следи. Неочакваната развръзка предизвиква размисъл за това как да бъде опазено несметното културно наследство на Истанбул от посегателствата на днешните му рушители, заличаващи ведно с творенията на миналото и паметта за него. Ако харесвате Дан Браун, ще харесате и „Паметта на Истанбул“.
Прочетете откъс от „Паметта на Истанбул“ на Ахмед Юмит.
*
Визитката, която сочеше Шефик, не приличаше на скромните картички на университетските преподаватели – отдалече се виждаше, че беше отпечатана върху много скъпа хартия.
Али обаче прояви интерес не толкова към визитката, колкото към професията на притежателя й.
– Археолог, значи! Ясно е, че жертвата се е интересувала от вашия Византион, инспекторе!
– В такъв случай трябва първо да посетим дома му – подкрепих го аз. – Така ще научим нещо и за д-р Недждет Денизел, и за самия Византион.
– Византион ли? Че какво е това? – опули се Шефик.
Али високомерно изгледа колегата си, преди да му отвърне:
– Не знаеш, нали, Шефик? Жалко за теб! Много жалко! Това е първото име на града, в който живееш самият ти!
Шефик не знаеше за случката преди малко и гледаше объркано към тях. Зейнеб му се притече на помощ.
– Нали в ръката на жертвата намерихме една монета, върху която пишеше „Византион“.
*
Адресът на жертвата от визитката беше в „Саматия“. В полите на един от седемте хълма, върху които се беше разположил Истанбул. Винаги съм го обичал, макар и не чак толкова, колкото „Балат“, където живеех. Беше един от най-старите исторически квартали, без които Истанбул нямаше да е това, което е. По-рано тук, в едно от най-приятните му места, са живеели най-вече арменци. Понякога, за разнообразие, с Евгения идвахме тук да пийнем по ракия, а не в „Татавла“. Наричаше го със старото му гръцко име – „Псаматия“, което означаваше „песъчливо място“.
Споменеше ли се „Саматия“, аз пък се сещах за каменните къщи с огрени от слънцето покриви и просмукани от мириса на море прозорци, старите църквици и джамии, тесните улички с безброй механи по тях, крайградските влакчета, всеки божи ден неуморно превозващи истанбулчани между хилядолетните крепостни стени. Но и „Саматия“ беше също толкова стара, уморена, овехтяла, досущ като „Балат“. Затова и не предположих, че двуетажната дървена къща на жертвата ще е толкова красива! Влязохме в малката градинка през желязна порта, между два буйно разцъфтели диви рожкова, обкичена с нежните му лилави цветчета. Пред нас се извисяваше огромна, килната на една страна, сякаш останала от византийски времена смокиня, разпръскваща тежкия си аромат под издигналото се високо в небето парещо слънце, който ни блъскаше право в носа чак до припадък. Отнейде долитаха пронизителните писъци на чайки. Дочуваше се детска глъч от съседната улица. Али изумено разглеждаше къщата и преглъщайки със слепнали уста, прошепна:
– Ама че хубава къща бе! Има си и градинка! Тия археолози май вземат добри пари!
Зейнеб, на няколко крачки пред него, вече беше стигнала до вратата, но се обърна и подметна:
– Или пък е попаднал на някакво голямо съкровище при разкопките!
– И затова да са го убили – че е прибрал и дяловете на приятелите си! – разбъбри се Али и не си личеше дали се шегува, или говори сериозно.
– Тогава да проучим и другите му колеги археолози – рече Зейнеб, но по закачливата усмивка на лицето й личеше, че си приказва ей тъй, само да е весело. – И да им проверим на всичките имотите и парите, цялото им имущество! – добави тя.
– Дали има, или няма съкровище, това не знам, но май ще трябва да направим както казваш – отвърнах аз.
Усмивката изчезна от лицето на Зейнеб. Али отмести поглед от червените мушката и ме загледа очаквателно. Време беше вече за по-сериозната работа.
– Да влизаме! – рекох им аз.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
