Познаваме Изабела Шопова като автор на книги за Австралия и Нова Зеландия. Новото й заглавие „На юг от разума“ ни оставя в южното полукълбо, но този път ни повежда към ледената паст на Антарктида - най-мразовития, най-ветровития, най-пустинния, най-високия, най-недостъпния континент.
За Изабела Антарктида е сбъдната мечта, поднесена на читателя в щедри порции. Книгата ще ви запознае с дружелюбните пингвини, с мързеливите тюлени и с една крадлива скуа, докато самата Изабела мръзне, мокри се, учудва се, възхищава се, изпада в захлас и потрес, но и води любопитни разговори на закуска, дежури по кухня, хапва от специалитетите на своите антарктически „колеги”, пийва животоспасяваща ракия – и описва всичко това със заразителна наслада.
Представянето на книгата е на 6 декември в литературен клуб „Перото“ в София.
Ето за какво още си поговорихме с Изабела Шопова:
- Коя е Изабела Шопова и какви са мечтите й?
- Изабела е любопитна скитница, търсачка на предизвикателства, страстна колекционерка на преодоляни страхове и съборени вътрешни прегради, активна разрушителка на статуквото, ненаситна на знания, поклонница на слънцето, покорителка на хаоса, нереализирана космонавтка, душевна номадка, бъдеща щура бабичка. Мечтае за шеметни вдъхновения до края на дните си и за кратки моменти на покой помежду, за да си чете кротко книжки, по въможност под палмова сянка нейде в тропиците или на луксозна марсианска почивна станция с добре функциониращ климатик.
- Как се случи така, че попадна в Антарктида?
- В Антарктида не се попада – освен, ако не си се приземил аварийно след инцидент на космическия спускателен апарат или си метеорит да речем и си се целил в зелен тропически остров, ама грешка в ъгъла на навлизане в атмосферата те е запратила доста по на юг – там се ходи съзнателно, с план, амбиция, подготовка, преодоляване на страхове и препятствия, и добри умения за самоорганизация. Както никой не може да се похвали, че е „попадал“ на Луната. Или на Марс.
Моят план беше да кандидатствам с проект за книга за едно от трите места, запазени годишно за хора на изкуствата в програмата на Австралийската антарктическа дивизия. Но, както обикновено се случва с всичките ми планове, го реализирах ... ммм, да го наречем творчески. Докато подготвях документите и препоръчителните писма за кандидатурата се запознах с професор Пимпирев от Българския антарктически институт, той хареса проекта ми и ме покани на българската антарктическа база като член на 24-тата антарктическа експедиция. После имаше едногодишна трескава подготовка, опаковане на неописуемо количество багаж, безумно дълго пътуване – Бризбън, Сидни, Сантяго де Чили, Буенос Айрес, Ушуайя, прекосяване на протока Дрейк с испанския кораб „Хесперидес“, драматично возене с моторна надувна лодка сред високи вълни и чудовищни айсберги, и най-накрая едно кратко, абсолютно лишено от грация, елегантност или величие най-просто, супер студено и много мокро газене и спъване из Южния океан, за да стъпя най-после на твърда антарктическа земя – Българският плаж на остров Ливингстън, където се намира Българската Антарктическа база „Свети Климент Охридски“.
- С какво пътешествието до Антарктида е по-различно от другите?
- Ами, зависи с какво го сравняваме. Ако търсим разлики между пътуването до Марс и до Антарктида, те не са много – предимно в спектъра на разнородна гравитация, различно съдържание на кислород в атмосферата и малко по-дълго разстояние, според позицията на Земята и Марс по орбитите им. Ако, обаче речем да сравняваме ходенето до Антарктида с пътешествие по средиземноморските острови и плажове, различията са огромни. Като за начало - никоя туристическа агенция не продава билети до Антарктида, там се ходи с разрешение или покана от някоя от научните експедиции на страните-членки на Антарктическия договор. Дори с покана пътят и логистиката до южната полярна зона на планетата са умопомрачително сложни, дълги и несигурни – всички графици, полети и плавания се правят с толеранс от плюс-минус няколко дни, защото в Антарктика всичко и всички се подчиняват на времето и неговите бесни капризи. Разбира се нужна е специална екипировка – кислородното съдържание и гравитацията на Южния континент може да са същите като на обитаемата зона на планетата, но с това приликите свършват и за всички други аспекти на оцеляването си се нуждаем от специално облекло, защита, технологии и съоръжения. Много специална уникалност е фактът, че за Антарктида не се изискват визи и паспорти – там няма национални граници, митници и граничари. Обаче пък има много строги правила за внасяне и изнасяне на каквото и да било. Принципно, хората трябва да върнат всичко – органично и неорганично - което са донесли на континента, обратно, откъдето е дошло.
Казано вкратце – пътуването до Антарктида е дълго и нелеко, но си заслужава всеки побелял косъм, изживян страх и преодоляно предизивикателство!
- Как те промени то?
- По най-бързия, студен и красив начин, който бих могла да си представя. Научи ме, че най-голямото богатство на всяко пътуване и приключение са хората, които срещаш по пътя, с които преборваш изпитанията. Показа ми по недвусмислен и безцеремонен начин, че нося лична, несподелена и неделегирана отговорност за бъдещето на планетата. Доказа ми, че съм по-силна и по-смела, отколкото си мислех. И че няма невъзможни неща и мечти. Както е казвал Фритьоф Нансен – „невъзможното просто отнема малко по-дълго време“.
- Какво да очакваме и какво да НЕ очакваме от твоя разказ за Антарктида?
- Искаше ми се да представя един малко по-глобален поглед върху Южния континент, не непременно пречупен през призмата на българската антарктическа програма и българския светоглед. Постарах се да включа в книгата всички свързани с Антарктида теми, които на мен са ми интересни – докато все още си правех труда да ги броя бяха стотина и покриваха диапазона от география, климат, уникалности, животински и растителен свят, история – геоложка и човешка, наука и учени, политически и екологични проблеми, туризъм, музеи, храна, жените в Антарктида, българската база и други бази, и още много такива, но също и глави сравняващи Антартика с Марс, също откъси от личния ми дневник, разказващи за живота на българската база, лични впечатления и преживявания. Има и няколко готварски рецепти с гарантирано уникални резултати, и много конкретни съвети на тема екипировка и подготовка за пътуване в Антарктида. С други думи, опитах се да включа за всекиго по нещо и се надявам книгата да е интересна за широк кръг читатели, дори тези, които нямат силно изразен специфичен интерес към ледените зони на планетата ни.
Всички разкази и книги за Антарктида, които аз съм чела, започват с дъъълги предълги истории на подготовка и пътуване до там. Което е съвсем естествено – подготовката и пътуването отнемат много повече време и усилия от самото пътешествие, но на мен малко ми досадиха. Та се опитах да посъкратя тази част – не съм включила в разказа повече от няколко изречения за Аржентина, Патагония, Чили, въпреки че за всеки от тях бих могла да разказвам много. И също умишлено съм избягвала да направя книгата история на хората в Антарктида. Антарктиците, макар и невероятно достойни, изключителни хора според мен, присъстват в разказа повече като щрих, като контраст, който идва само да подчертае величествената неописуема красота и нечовешки мащаби на Ледената хубавица Антарктида.
- Как преминава един ден в българската антарктическа база на остров Ливингстън?
- Летните дни на остров Ливингстън са безкрайни. Буквално. Слънцето никога не залязва и работата на базата никога не свършва. В зависимост от времето – дали е ясно или има буря, на базата кипи трескава активност или хората чакат търпеливо пролука в лошото време, за да се втурнат пак в перфектно хореографирана надпревара с часовниковата стрелка. Базата е великолепно оборудвана и предлага всички удобства за обитаване и работа, но в тясно пространство и с известни ограничения. Например ток има само два пъти по три часа на ден, масата е само една и служи едновременно за хранене, работа, разгъване на карти, подготовка на спесимени, месене на хляб, готвене и какво ли още не. Това налага много особена организация на пространството и наличните ресурси, както и стриктна дисциплина за спазване на правилата – работните такива, както и правилата за безопастност. Нормална практика е например като излизаш от базата да уведомяваш командира на базата къде отиваш, кога ще се върнеш, да си носиш радиостанция и да се обаждаш редовно, за да докладваш, че си добре. Не е необичайно да си носиш радиостанция в спалното помещение, ако прогнозата за времето предвижда да се вдигне вятърът през нощта – за да можеш да повикаш помощ, ако вратата на спалното е затрупана и не може да се отвори на сутринта. С други думи дните в българската база протичат доста различно от тези в офиса.
- Имаше ли нещо, за което никак, ама никак не беше подготвена да ти се случи на това пътуване?
- Имаше много, ама много такива неща! Най-поразителното беше газенето в Южния океан. Някак си като четеш за ледената, снежна Антарктида с нейните пословични ветрове и бури, високи планини и ледници, никак, ама никак не си представяш, че ще се цамбуркаш в минусовите води на океана ката ден. Добре де – всеки втори ден. Или че краката ти ще са вечно мокри.
Другият много голям шок за мен беше завръщането ми в света на цивилизацията – мислех си, че ще е радостно, лесно и комфортно преживяване, а се оказа тежък, травматичен културен шок. Отне ми седмици, дори месеци да свикна отново с градския си начин на живот и обичайните за човешките поселища взаимоотношения. В Антарктида взаимоотношенията с природата и хората са толкова различни, толкова интензивни, толкова животоспасяващи или животозастрашаващи, че връщането към „нормалността“ се оказва проблематично.
- Какво би казала на всеки, който мечтае да сбъдне мечтите си, но все отлага?
- Илюзия е да си мислим, че мечтите могат да чакат. Установила съм от собствен опит. Нереализираните мечти просто умират. Тихо и незабелязано. Има много хора без мечти. И ако имате късмета да не сте от тях, ако имате мечта, имате задължение към нея. Всеки ден на отлагане е активно мечтоубийство. Няма по-добро време от сега за осъществяването й. Няма друг начин да научим децата си да мечтаят и да гонят мечтите си, освен да им дадем личен пример как се прави това. Много е просто – изключваме телевизора и правим първата крачка към мечтата си, колкото и малка да е тя. Останалите сами се подреждат след нея и един ден без сами да очакваме се озоваваме в мечтаната дестинация. Колкото и невъзможна да изглежда сега.
Куражът идва, след като тръгнем, не преди това. Куражът не се чака, той се придобива по пътя.
- Литературно те познаваме на изток, на запад, а вече и на юг. Коя е твоята северна дестинация?
- И аз не знам. Пък и ми се вижда малко клиширано да се ограничаваме само с четири посоки – от известно време обмислям разни вертикални, или пък в други измерения и други такива нестандартни дестинации.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
