Откъс от книгата "Мистични разходки из България за не/обикновени пътешественици".
Цял ден не спря да вали. Земята подгизна. Ждрелото на река Тъжа и днес ще остане мираж. Реката е буйна, а след този дъжд е станала още по-непокорна. Мислех си дали да не се откажа, защото времето напредва. Случайна среща ме отби от пътя и ме отведе при старица, която познавах от детството си. Не бях я виждала оттогава.
- В ждрелото ли искаш да ходиш? – попита с тънкия си глас тя.
- Да – отговорих и кимнах утвърдително. Жената ме хвана под ръка и ме поведе напред:
- Ей, тука съм, в тази къща – и посочи с бастуна си прихлупена едноетажна постройка.
Въпреки че е началото на май, старицата е запалила печката и не спира да хвърля дърва в огъня. Те се губят в лакомите пламъци и се превръщат в сива пепел. Докато свалям обувките си, за да ги сложа до печката, жената бързо постила бяла покривка и вади всичко, скрито по долапите. Така, на кафе и сладко от смокини, разбрах защо реката носи това необичайно име – Тъжа. Жената започна да разказва с топлия си глас:
- На времето реката текла тихо и спокойно из старопланинските усои. Никой не знаел как се казва. Извирала под върховете Юмрукчал и Марагидик. Хората не ходили там, защото се страхували от самодивите. Това били неземни създания. Разпускали косите си и играели самодивско хоро по младата трева.
В едно от селата, скътани в прегръдките на Стара планина, живеели брат и сестра. Децата били сирачета от малки. Живеели бедно и не дружали с други хора. Когато братът пораснал, се примолил да го вземат за овчар. Едно от съседските семейства се смилило над него и му поверило стадото си. Момчето трябвало да се засели в планината, където имало тучни пасища и да остави сестра си самичка в селото. Девойката не изтраяла дълго и решила да се качи при брат си. Там да му реди и готви и да му помага, с каквото може.
Един ден овчарят свирил с кавала си и бавно крачел след стадото. Без да усети, наближил самодивското сборище. Дочул техните песни и гласовете им бързо го изтръгнали от сладкия унес. Той замлъкнал и се приближил към тях с бавни крачки. Привел се зад едно дърво, за да не го видят. Не можел да откъсне очи от разкошните им разпуснати коси. Те стигали чак до петите им, спускали се като паунови пера. Много искал да види лицата на тези приказни създания в бели ризи. Чудил се, чудил, какво да направи. Знаел, че самодивите са непредвидими, но сърце не му давало да си тръгне, преди да зърне лицата им. Подпрял се на едно коляно и извадил кавала си. Похванал чудна песен. Мелодията се разнасяла бавно и тихо като горски повей. После ставала все по-бърза, по-висока и по-весела. Извили самодивите кръшно хоро сред горската поляна до речните извори. Открили лицата си и овчарят си помислил, че по-голяма хубост никога не е виждал.
Една от самодивите обаче го забелязала между листата и извикала:
- Дошъл си на нашия сбор неканен. Щом искаш да свириш – свири, колкото ти сърце държи. Ако ни надсвириш, вземи за жена, която си избереш. Ако те надиграем обаче – ще те разкъсаме на парчета, за да те разделим между назе. Един си и не можеш да бъдеш на всички, но щом ни видя, без нас повече не мож да живееш!
Като тежка клетва прозвучали думите на самодивата. Да живее или да умре – овчарят нямал друг избор – трябвало да свири, колкото може. В уплахата си
напрегнал сетни сили, само и само да надиграе самодивите, но тези приказни девойки така лесно не мож излъга…
Показала се луната – от братчето нямало и следа. Малката сестричка започнала да се притеснява - да не е паднал от някой горски сипей. Когато видяла стадото да се задава без овчаря, сърцето ѝ се свило. Цяла нощ лежала с отворени очи и се ослушвала за стъпките му, но напразно. Още щом слънцето погалило върховете на тревите, тя хукнала да го търси из планинската шир. Стигнала чак до самодивското сборище. Там видяла брат си да лежи на тревата.
Окървавените му ръце стискали кавала, а тъмна алена струйка се стичала от устата му. Девойката вече не можела да стърпи мъката си и заплакала със сълзи като бисери. Плаката три дена и три нощи за свидния си брат. Сълзите ѝ се стичали по лицето и падали в реката, която местните нарекли Тъжа...
...И сега, ако отидеш привечер в ждрелото, ще чуеш, че водата не тече, а сякаш ридае. Жалее за душите, които самодивите са прибрали в своето царство. А от него връщане назад няма.
***
Полезна информация:
GPS координати: 42°39'56.3"N 25°03'11.7"E
Отправна точка за ждрелото на река Тъжа е ВЕЦ-ът в края на селото. Няколко метра след него има поляна с пейки и беседки, а зад тях е пътеката, която ще ви отведе в ждрелото.
Любопитни факти:
- Трънското ждрело е част от един от най-красивите природни резервати в България – „Джендема".
- От село Тъжа тръгват най-преките туристически маршрути за върховете Триглав и Мазалат.
- Екопътека „Бабско пръскало“ ще ви отведе до едноименния водопад. Маршрутът е кръгов и времето за изминаването му е 5 часа.
Какво още да видим в района:
- Търниченско пръскало
- хижа Козя стена
- хижа Соколна
- Водопад „Бабското пръскало“
- Екопътека „Бяла река“, Калофер
- Язовир Копринка
- Природна забележителност Пиростията, Павел баня
- Мегалит "Вратата на Богинята-Майка", Казанлък
***
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
