Маргарита Русева и Раймондо Варсано за необичайния „Context” и свободата - Интервю на пейката - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Маргарита Русева и Раймондо Варсано за необичайния „Context” и свободата
Автор: Боряна Кръстева

Представете си какво би се случило, когато приказната магия на фотографията срещне неограниченото въображение на писателя? Получава се взрив, който е толкова силен и неконтролируем, че събаря всички табута пред себе си. Такава е и новата фото книгата „Context” на фотографа Маргарита Русева и писателя Раймондо Варсано. Двамата творци поставят въпросите на живота чрез образи, противоречия и един многопластов контекст.

Раймондо Варсано е писател, който умее да пресъздава сложните и дълбоки идеи по един разбираем начин. Автор е на книгата с разкази „Натам, нанякъде“. Награждаван е от Съюза на българските писатели. Превеждан е на английски, руски, френски и чешки език. Под печат е сборникът му с разкази „Някой те обича“, детската книга „Среднощна дъга“, както и „Детска книга за мъдри деца“. Маргарита Русева е фотограф, улавящ най-съкровените кътчета на човешката душа. Фотографиите ѝ са представени в самостоятелни изложби в галериите на Българския културен институт в Париж и Лондон, в галерия Лейкшор – Чикаго и много други. Книгата „Далечни песни – образи и думи от Родопите“ е първата колаборация между нея и Раймондо. Той ѝ дава идеята, а тя запечатва автентични разкази и черно-бели портрети на хората от Родопа планина.

Срещам се с тях в едно уютно местенце на ул. „Цар Шишман“ в София, за да разкажат за необичайната фото книгата „Context”, за порива на човешкия дух и свобода. Но преди това връщаме лентата назад. Маргарита ме пренася в своя свят, в който омайва с живия си език и искрящите си зелени очи. По-късно към разговора ни се присъединява и Раймондо, за да стигнем до есенцията на творението и на живота въобще.

Марги, ти си израснала в много артистична среда – и майка ти и чичо ти са вдъхновяващи фотографи. Ти кога беше целуната от магията на фотографията?
По-скоро бях обладана от магията. Когато започнах да уча фотография, ходех като частен ученик при Симон Варсано (бел.ред. брат на Раймондо Варсано). Много съм се учила и от чичо ми - Сава Бояджиев. Той е бил един от първите български оператори, като и първият български фотограф, който е награждаван от World Press Photo. Майка ми продължи традицията с фотографията и аз я прихванах.

В такъв случай, може ли да се каже, че пътят ти е бил предначертан?
За мен беше важно, че стана не по принуда, не защото фамилно се занимаваме с това, а защото аз наистина отрих фотографията сама за себе си. Това, че е била около мен, ми е помогнало. Когато със семейството ми се върнахме от САЩ в България, исках да се занимавам с преводи на художествена литература, затова записах българска филология. Фотографията започнах да я правя за удоволствие. За мен тя бе друг начин да се изразявам, защото при нея има много спонтанност, сякаш влизаш в сън. Тя е като медитация, концентриран си в един миг, който ти дава много силно усещане за живост, докато преводът е много по-бавен процес, по-рационален. Спомням си, че имахме едно пътуваме до Мексико и аз се върнах с много снимки от там – портрети и други кадри и реших, че ще се захвана по-сериозно с фотографията.

Спомняш ли си първия фотоапарат, който беше лично твой?
Да, Пентакс. Беше още в Щатите, в гимназията. Имахме фотографски курсове и аз снимах с Пентакс.

Какво обичаше да снимаш най-много тогава?
Винаги съм обичала да снимам хора, но не да ги поставям в режисирана среда, а по-скоро да усетя това, което е филмовото в момента, а то всъщност е самата реалност.

Има ли неща, които се забелязват само през обектива?
През обектива се забелязват много повече неща. Обективът е лупа. Когато гледаш през него, виждаш неща, които в разговор може би биха ти убегнали. Обективът може да запечата целия характер на човек. Много често се виждат страхотни неща, понякога не толкова хубави. (смее се)

Така ли? Случвало ли се  е, докато снимаш да доловиш емоции или състояние, които не са ти били приятни?
Дори да се е случвало, аз не се влияя от това. Обективно съм в ситуацията, но заснемането е субективен момент. Важното е да ме провокира нещо, може да не е изцяло красива човешка черта, но да е достатъчно силна, за да е интересна. Не приемам тези емоции лично, но е лична връзката, докато снимам.

59724

После показваш ли снимките на хората, които си снимала?
Винаги. Винаги ги показвам и ги изпращам. Смятам, че това е абсолютно в реда на нещата и е един добър жест. В крайна сметка портретните снимки са двустранен процес.

Как реагират хората, когато се видят на снимка?
Страхотно реагират. Когато снимах в Родопите, за книгата „Далечни песни“, имах едно леко притеснение, че това са възрастни хора и може би са се виждали на снимка, когато са били млади - на сватбената снимка или паспортна. Хората рядко е снимат. Имаше една жена на 94 години, когато ѝ показах снимката и казах: „Бабо Тинке, това ти е снимката“. Тя я взе, погледна я, доколкото можа, защото не виждаше много добре и каза: „Яце съм каматна!“, което на родопски значи „Много съм хубава“!

Това са много интимни моменти, за да снимаш човек, той трябва да те допусне до личното си пространство, сякаш докосваш душата му. Как те допускат хората?
Добрият портрет е наистина влизане в душата. Той е взаимодействие, той е лична връзка. Това не е просто натискане на копчето в произволен момент. Човекът трябва да се чувства достатъчно свободен, достатъчно себе си, за да може да се получи добрият портрет. В момента, в който общуваш по истински начин, ти даваш част от душата си, което е красиво.

Ти си представяла кадрите от „Далечни песни“ и в чужбина. Предполагам, че лицата и историите на родопчаните са били много интересни за хора, които са много далеч от нашия контекст?
Да, донякъде това е и странно, защото Родопите са много малка част от България, но въпреки това  тези хора правят контакт с публика, която е от съвсем различен културен контекст. Проектът „Далечни песни“ сякаш беше като обобщение на красивите черти на човешкия характер.

А може би родопчаните, макар и много различни от чуждестранната публика, са я докоснали, просто защото са истински?
Да, това е много вярно. Вече няма място на света, което да е магия, така както е било преди 100-200 години. Когато кажа „Париж“ или „Тибет“ , ти директно си ги представяш, т.е. онова, което трябва да намеря за себе си като артист, е точно усещането за даденото място и метафората, която то носи. Родопите за мен са символ на всичко онова, което все по-малко присъства в нашето ежедневие. Начинът, по който тези хора общуват със света, един с друг. Магията на книгата е, че показа хора, които са близки на други хора, от други култури, заради човешкия дух. Може би той отразява и планината Родопи, затова родопчаните биват усещани като близки навсякъде.

Ти какво видя в Родопите, което не можеш да видиш на друго място?
Видях една невероятна съпричастност към другия, едно съобразяване, толерантност, разбиране, уважение – най-ценните качества.

Целенасочено ли търси хората, които притежават тези качества? Как стигна до тях?
Абсолютно целенасочено. Аз не просто съм се срещнала и разговаряла с тези хора, аз живеех с тях, при тях. В продължение на 5 години всяко лято прекарвах в Родопите. Събрах часове записи на наши разговори, но в книгата исках да отсея това, което най-много ме е докоснало. Това бяха едни истински контакти, истински връзки. Едва когато си станахме близки,  тогава хората се почувстваха достатъчно удобно с мен, за да бъдат записвани и снимани. Тогава вече споделяха по начин, който е изключително искрен. След това слушах и пресявах разговорите, за да извлека есенцията от тях, която облякох в един художествен разказ.

Как се започва подобно търсене. Един ден просто решаваш, че отиваш в Родопите, за да търсиш тези приказни хора?
Всеки фотограф има търсене, има нещо, което го вълнува, което чувства за близко и иска да снима. Моята работа е да откривам неща, които ме провокират, които смятам, че биха били интересни и биха докоснали и други хора. Всъщност книгата „Далечни песен“ беше поводът с Раймондо да започнем да работим заедно. Жанрът на книгата е фото белетристика – снимки с разкази и това беше негова идея. Когато за първи път се върнах от Родопите и му разказах за преживяванията си там, на него му хрумна тази концепция.

59722

В разговора ни се включва и Раймондо Варсано.

Раймондо: Само идеята е моя, иначе цялата книга си е нейна, но истината е, че Марги ме вдъхнови за тази идея, така че заслугата е само нейна. Тя ме провокира с една кратка история, аз ѝ дадох идеята и тя я реализира. Тя е първа, аз междинен и след това тя направи книгата.

А сега в „Context” как се случиха нещата? Кой беше първи, кой междинен и кой разгърна книгата?
М: Този път всички идеи са негови, аз ги реализирам визуално.

Р: „Далечни песни“ е една книга, която не е като другите книги. Тя е много искрена. Марги постигна това, тъй като тя се сроди с тези хора, тя стана приятелка, дъщеря. Влезе им под кожата, затова книгата е необичайна.  А “Context“  е също необичайна книга.

Какво е необичайното в нея?
Р: Необичайното е, че няма такива книга в света. Представи си, все едно ти, поставена в различен контекст, ще имаш различно настроение. На корицата на книгата има едно коте. Освен него, на заден план, има една картина. Тази картина е на един художник, който прави революция в изкуството, много по-голямо от Пикасо, защото Пикасо рисува с четка, а той рисува без палитра. Той игнорира табутата, маха палитрите и четките, и започва да рисува като топи в шишетата с боя и капе. Той се казва Джаксън Полък.  Зад котето има картина на Джаксън Полък. Той е абсолютният израз на свободата в изкуството, на порива. А котките са като малките деца, които усещат, че има ангели. Някои котки усещат силата на душата на Джаксън Полък и това е тази котка. (смее се)

М: Котките са мистични същества, които усещат духовните измерения. Освен това Джаксън Полък е като Прометей, защото той наистина иска да докосне Слънцето, да стигне някъде другаде с изкуството си, което не е познатото, не е това, което ще те направи удобен в галериите, не е това, което ще те продаде. Той е истинският порив на човешката душа. Според мен нищо в голямото изкуство не става без точно тези пориви на душата. Както със снимката - аз мога да направя лицето перфектно, но душата не мога да я вложа в очите, ако нея я няма.

59723

Какво съдържа фото книгата „Context”?
Р: Това са 28 идеи, 28 снимки – аз дадох идеите, а Марги ги преведе на езика на фотографията. Ние бяхме заедно по време на снимките, но тя е тази, която ги сътвори.

Как премина творческият процес?
Р: Това е нещо много лично. Аз нямах вдъхновение отвън. Аз съм като двигател с вътрешно горене, самозапалвам се. Книгата е много оригинална, такава книга не е правена. Тя е огромен риск, защото е сюрреалистична, концептуална и арт. Тя е на един много странен език. Има снимки, направени от Марги, персонаж, който е на първи план, на втори план е контекстът, който се бие с персонажа, както котето и Джаксън Полък. Имаме и едно заглавие, което не допълва образа, а го конфронтира.

М: Раймондо е човек, който има изключително дълбок, проникновен поглед върху нещата, но той умее да ги поднесе по начин, който да бъде разбираем. Когато чух неговите идеи, те бяха много сложни като замисъл. Това са въпроси, които всеки мислещ човек си задава в един момент в живота. Радвам се, че успяхме да изразим цялата дълбочина на неговите идеи по един красив начин.

Освен красиви, снимките са и много приказни, нали?
М: Да, точно. В крайна сметка вярвам, че животът все пак е красив и приказен. В книгата, както и в живота, имаме многоплановост, дори грозното и отблъсващото са част него. Всички тези контрасти правят живота приказен, такава е и книгата.

Марги, как успя да пресъздадеш неговите идеи? Това не е ли много трудно?
М: Повечето хора явно очакват да има конфликт на его между двама творци, но ние нямаме едно и също изразно средство. Аз съм фотограф, той е писател. Това е една колаборация, която ми се ще да виждам по-често в България. Ние вярваме в една идея, имаме един поглед. В снимките има много символи и на мен това тотално ми отприщва въображението да ги интерпретирам по мой начин.

Р: Истината е, че нещата се получиха, защото тя ми повярва. Да правиш нещо за първи път и някой да ти повярва, това е толкова красиво…

Случваше ли се е Марги да направи снимка, която не ти харесва, която да не изразява докрай идеята ти?
Р: Случваше се, както се е случвало и тя да не хареса моя идея. Това е напълно нормално в хода на работния процес. Имаше случай, в който аз не вярвах, че една снимка ще стане, а после тя се оказа една от най-хубавите.

Коя беше тя?
Р: Беше рано сутринта и аз се бях качил на една вишка на плажа, на кулата на спасителите. Духаше един ужасен вятър…

М: …Беше 6 часа сутринта на Бургаския залив. Станахме в 4 часа, за да стигнем до там и…

Р: …И тя сглоби едно хвърчило, пусна го и то хвърчеше, хвърчеше. Тя направи снимките и те се получиха едни от най-красивите. Във всеки случай свободата, която съм имал в нашата колаборация, никога не съм я имал, защото в писането има правила, а тук няма никакви правила. Разбира се, това не означава, че трябва да се оливаш…

М: Това е красотата на изкуството. Фотографията ти дава усещане на съновидение, което ти веднага можеш да уловиш. С изключение на музиката, тя е най-спонтанното, най-директното изкуство, защото един кадър въздейства мигновено. Тя е улавяне на мечта.

Р: Толкова свободен съм се чувствал единствено в детството. Благодарение на моите идеи и на снимането на Марги аз се чувствах много свободен. Много ме е яд, че този проект свърши.

За да дойде друг…
М: Да, ние вече работим по другите. Аз работя по един проект за Андалусия, който е в съвсем друга насока. За мен изкуството е любов, обмен.

59721

Кога разбираш, че любовта е споделена?
М: Когато се получи.

Как разбираш, че се е получило?
М: Ние искаме да свързваме споделеността с време. Любовта между твореца и изкуството може да е споделена за един миг. Например аз те снимам и ти в този момент си абсолютно искрена с мен, значи се е получило, дори за този един миг. Ние обикновено очакваме това случване, споделяне, успех да продължи завинаги, а той може да е просто една секунда, но да е най-истинската.

Р: Великото на фотографията е за миг те хване такъв, какъвто дори ти не си подозирал, че си.

За какъв контекст е предназначена вашата книга?
Р: 28 идеи, 28 контраста -  за живота, смъртта, любовта, за миналото, за бъдещето, за едни разнолик, разнообразен, разнопосочен контекст.

М: Това е книга на абсолютно свободното човешко въображение и… продължи ти, Раймондо.

Р: … „Любовта е свобода, свободата е любов, за любовта и свободата достойни са само великите“. Това не е моя мисъл, а на Уилям Мередит. Свободата е много трудно нещо, защото сам взимаш всички решения. Да обичаш истински, също е много трудно. Понякога не се получава, понякога пък е много силно. Любов и свобода са едно и също нещо – това е и книгата.

М: Любовта е обратното на страха, не можеш да обичаш, ако не рискуваш.

Р: Тази книга е същото – риск, но още не се знае дали е оправдан. (смее се)

За да разберете дали рискът е бил оправдан, заповядайте на премиерата на фото книгата „Context на 5 декември oт 18:30ч. в клуб "Книгата".

*Снимки: Маргарита Русева ©

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Интервю на пейката
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин