Рандал Бейкър – уелският автор, влюбен в България (част 1) - Интервю на пейката - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Рандал Бейкър – уелският автор, влюбен в България (част 1)
Автор: Лилия Христова
Рандал Бейкър – уелският автор, влюбен в България (част 1)

Проф. Рандал Бейкър е роден в княжество Уелс, намиращо се в сянката на Англия.

Той отива в Източна Африка през 60-те години на XX век, за да направи изследване за доктората си. През последвалата му академична кариера няма индикации за това коя част от света ще завладее вниманието му, а по-късно и живота му. Оказва се, че това са именно Балканите.

Животът на Рандал Бейкър се стича така, че той идва в България за пръв път през 1990 г., за да помогне за изграждането на Нов български университет, и се завръща в страната всяка следваща година. През 2007 г. той се оттегля от поста си в Университета на Индиана и се установява в София, където преподава в НБУ до пенсионирането си през 2016 г. Проф. Бейкър е автор на повече от 17 книги, част от които преведени и издадени на български език.

Разкажете ни какво Ви доведе в България?

Беше случайно и преди много време. Годината беше 1990-а, когато аз бях на конференция в Английския град Бат. Беше уговорена среща на всички присъстващи – да се чакаме на един много стар мост и след това да се отправим към вечеря. Тогава една червенокоса жена, която стоеше до мен, ме попита дали може да ѝ дам копие от доклада си, който касаеше моята специалност – създаването на университетски департаменти по света. Тя добави: „Ние започваме изграждането на пътвия демократичен университет у нас и спешно ни трябва помощ.” Проблемът беше, че нямах идея кои са въпросните „ние”. След това споменах нещо за красивия мост, на който стояхме, а тя каза, че и напомнял на някои в Турция. Тогава предположих, че червенокосата жена е туркиня, но тя сепнато ми отвърна, че е българка. И така се започна всичко – дойдох в София за пръв път през 1990 г., при стартирането на Нов български университет (НБУ) и оттогава се завръщах всяка година. Впоследствие се пенсионирах от университета Индиана, САЩ преди 10-ина години и се преместих в България за постоянно, като до по-миналата година преподавах в НБУ.

Вие сте били дългогодишен университетски преподавател, кога обаче се появи страстта ви към писането?

Още в първите си стъпки в моята кариера забелязах изключително лошото качество на академичното писане, голяма част от което е неразбираемо. Айнщайн отбелязва това преди 100 години – то е умишлено усложнено и крие толкова, колкото и разкрива. Никога не съм смятал за добре това да правиш текстът недостъпен за широката аудитория, само за да се направиш на умен, да покажеш колко много знаеш или съответно – колко много другите не знаят. Затова реших да пиша учебници, които всъщност да могат да бъдат четени и разбирани. Така един ден мой студент дойде в кабинета ми с книга, която бях написал за един от курсовете, които водех и попита: „Това ли е учебникът за курса?” Аз му отговорих положително и го попитах какво го е накарало да се зачуди. Тогава той каза: „Започнах да го чета миналата вечер, разбрах написаното и го прочетох докрай. Никога преди не съм разбирал някой от учебниците в университета.” Затова винаги ще помня този мой судент и колко шокиран изглеждаше, казвайки ми че е разбрал учебника и че прочитането му му е доставило удоволствие.

Тогава започнах да пиша по теми извън академичните; написах два романа, няколко книги за пътешествия, исторически също... Освен това цял живот съм и „писач на писма”. Като казвам това, наистина имам предвид, че след това ги поставям в пликове и изпращам – нещо, което към днешна дата вече почти е загинало и е заменено от Фейсбук и подобни. Определено има разлика, когато сега комуникираме – всичко се изпраща и получава своевременно. Няма време да се обмисли какво се пише, както при писмото. Хората ми казват, че обичат да получават писма и много от тях дори ги пазят. Въпреки това обаче, често получавам отговор на хартиени, които съм изпратил, на своя имейл. Мейлите са сякаш изпращаш телеграма или говориш с някого по телефона (което мразя). Въпреки това съм достатъчно стар и мъдър, за да знам, че писмото е мъртво или ако не е, скоро ще бъде. Единствените хора, които все още пишат писма, са на моята възраст, която си е почти антична. 

В творчеството Ви се забелязва едино специфично топло отношение към Балканите и неговото население. Защо?

На това е лесно да се отговори – заради приятелите ми. Познавам няколко българи, които заминаха за САЩ, но впоследствие се върнаха. Повечето от тях казаха, че там им било трудно да живеят без близки хора. България има много социално общество – ресторантите винаги са пълни с групи приятели, семейства, хора, които работят заедно и т. н. За 24-те години, които прекарах в САЩ, мога да кажа, че моделът, наложен там, не работи и освен това е много трудно човек да намери приятели – поне в смисъла, който европейците влагат в тази дума. Преди няколко години „Вашингтон пост” публикува материал, според който средностатистическият американец има едва двама истински приятели, като често единят от тях е съпугът/та на запитания/та. Веднъж бях попитан от имиграционен полицай защо живея в България (на паспорта ми пише, че постоянното ми местоживеене е в София). „Защото там са приятелите ми”, отговорих и аз, тъй като това беше първото нещо, което изскочи в съзнанието ми. Така че това е основната причина.

Стоя надалеч от изпълнените с туристи места по Черноморието, защото помня какво беше преди – днес то изобщо не прилича на България и привлича доста неприятни субекти от различни държави. София, от друга страна, е една от най-автентичните столици и изпълнена предимно с българи, което значи, че тук обществото все още е хомогенно. Тя е като една добре пазена тайна и се надявам да си остане така още много време. Най-близката ми приятелка идва тук от Америка всяка година, преоткривайки истиснките неща в живота – тя обича България и често се изненадва, че истинските хора все още съществуват.

Не мога да си представя да напусна София, за да се преместя в друга страна, въпреки че съм получавал подобни предложения. Качеството на живот е нещото, което има значение за мен. Освен това се осланям на факта, че може да изкараш младите и талантливи хора от България, но не можеш изкараш България от тях. Затова се надявам да виждаме все повече завръщащи се обратно българи в близко бъдеще, защото в противен случай нацията ще стане все по-бързо застаряваща.

Най-новата Ви книга „Изгубените Балкани“ дава една доста различна представа за Балканския полуостров преди Втората световна война. Какво Ви грабна, че да разкажете именно тази история?

Както много други големи неща, и това започна с нещо малко и привидно незначително. Един книжар, продаващ използвани книги в английското градче Лайм Реджис, често посещавал „багажни разпродажби”, както ги наричат британците. И така в една дъждовна неделя Боб се натъкнал на един бял бус и въпреки че там нямало книги, три продълговати дървени кутии, пълни със стари черно-бели диапозитиви, привлекли вниманието му. Впоследствие се оказа, че те били използвани за онагледяване на лекции по ботаника през пътвата половина на ХХ в.

Към онзи момент обаче Боб нямал идея какво точно стои пред него, но видял множество снимки на планински цветя, което не го развълнувало особено. Диапозитивите изглежда като да били правени през 30-те години на ХХ в., съдейки по облеклото и превозните средства на хората. Те със сигурност не били заснети в Западна Европа, а единствената следа за това къде са направени бил малкият надпис на дъното на една от кутиите, гласящ BULG 33/34”.

Шест години по-късно в книжарницата на Боб влязла жена, която търсила моята книга „Лято на Балканите”, публикувана в САЩ преди години. Той я намерил и я попитал за какво се разказва в нея. Жената отговорила, че книгата е за Балканите през 1992 г., като основният акцент в нея е България. Тогава умът му светкавично направил връзката с малкото листче хартия в едната от кутиите. Така Боб се свърза с мен по имейл с въпроса дали скоро ще пътувак към Великобритания – нещо, което към онзи момент, тъкмо щях да направя. Скоро след това се оказах седейки с Боб на закуска с три кутии пред себе си в една огромна къща.

Първата снимка, която извадих от тях, беше на Рилския манастир, но без туристите и дори без пътя, водещ до него. Така поставихме началото на една дедективска история, която отне две години и завлече със себе си дори режисьор от БиБиСи. Най-вече искахме да разберем каква е била целта на тези хора, обикаляли Южните Балкани през 30-те. Впоследствие намерихме техните записки и дневници и добихме ясна представа как са изглеждали Балканите в очите на група ерудирани британци, които са се докоснили до традиционните за региона села, хора, нрави и обичаи, повечето от които изчезнали с идването на Втората световна война и комунизма.

Така чрез тези снимки британската група, без да знае, запечатала последните автентични картини на балканската култура. Тъй като те били в търсене на планински цветя, били заснети множество отдалечени места в Южните Балкани, голяма част от които запазили културата си, въпреки продължилата векове османската окупация. С други думи това е една наистина очарователна история, която вече може да намерите в книжарниците. 

Коя е следвашата книга, която се задава на хоризонта? 

Следващата моя книга, която ще излезе на пазара, ще бъде за историята на семейството ми през 90-те. Не искам да казвам много, за да не издам какво се случва, но само ще споделя, че това е една драматична и неявероятна история. Тя е един пример за това как не можем да имаме и най-малка представа за това какво ни е подготвила съдбата и как посоката на живота ти може да се промени радикално и то не веднъж. Затова и името и е „Преобърнати животи”. 

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Интервю на пейката
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин