Разкажи и спечели: До Тимишоара и напред - Няма такава рубрика - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Разкажи и спечели: До Тимишоара и напред

Текстът и снимките са изпратени от Димитрина Пандурова за конкурса на Peika.bg "Разкажи и спечели". Участвайте и вие и можете да спечелите последната ни книга "Мистични разходки из България за не/обикновени пътешественици". Повече информация за конкурса можете да откриете ТУК.

Да прекосиш една малка част от Европа за мен (и семейството ми) се превърна в традиция в последните три години. Живеем в Германия и по чисто битови съображения пътуваме със сивата ни четириколка. До миналата година беше лесно – решаваме и тръгваме, когато пожелаем. Сега вече се съобразяваме с ученическите ваканции, което носи със себе си един голям недостатък – невероятните опашки по границите. Искаш-неискаш се превръщаш в част от т.нар. „Gastarbeit“ поток. За догодина плануваме да ни е последното мюнхенско-софийско магистрално биенале. Да си призная ми става някак тъжно, защото в тези пътешествия в последните три години има някакъв неизменен чар – 1400 км. с опция да се изминат по няколко различни маршрута. Да наблюдаваш как се събуждат Алпите, как скалните и планински масиви се събличат от снежната мантия, как  слънцето огрява безкрайните зелени ливади като се започне от Германия, мине се през Австрия и се продължи към Словения с едни такива чистички и спретнати крави, които сякаш са подготвени за фотосесия, как селцата се подготвят да посрещнат поредния Великден, украсили като в приказка дворовете си – с щъркели, яйца и много сезонни цветя. Това, откровено признавам, всеки път ми доставя невероятна наслада за душата до степен, в която забравям, че имаме едно поне 18-часово тътрене по магистралите.

Спомням си за последното ни пътуване - София-Тимишоара-Братислава-Мюнхен.

Разказвайки днес за това не знам всъщност кое запомних повече – пътуването до румънския град или самата Тимишоара, която повече ѝ отива да бъде част от Австрия (тя е била), отколкото от Румъния.

Решихме да тръгнем от София в полунощ и да спрем в Тимишоара. Името на този град свързвах само и единствено с последната румънска революция от края на 80-те години, която буквално измете комунистическата власт. Всичко тръгна тогава именно от този румънски град, който се превърна в символ на демокрацията, а пътят към извоюване на свободата не мина без кръв и жертви. До този момент Румъния бях посещавала само веднъж – в детските ми години с някакво корабче от Русе. Нямам почти никакъв спомен.

Разгледах няколко туристически сайта какво можем и трябва да видим в Тимишоара, избрахме и мястото, на което да спрем и така последвахме съветите на навигацията ни. Напуснахме софийския ни адрес и някъде 40-50 минути по-късно се оказахме в първата пътна спирала. Навигацията ни винаги ни дава най-краткия маршрут и явно беше изчислила, че трябва да минем през Костинброд. Оттам навлязохме в дебрите на Петроханския проход. Когато видях табелата, вече знаех какво ни чака. Бяхме минавали оттам в един априлски снежен ден. Не е като прохода Троян-Кърнаре, но си е Балкан със своите особености, остри завои, спускания и изкачвания.

Макар да бяхме привилегировани, че не беше зима, да преминеш по тъмно през прохода, е повече от авантюристично преживяване. Това граничи с лека лудост, особено ако живееш в чужбина и свикнеш на перфектни пътища. Тъмнина, до степен, в която както се казваше в онова клише: „в окото да ти бръкнат, не знаеш кой е“. Пълен мрак, примесен с мъгла – неочаквано „добра“ среща, за която и през ум не ми мина, че е възможна в топлите дни на септември. Опитвах да се водя по страничната канавка, защото мантинела – очаквано нямаше. Нямаше и маркировка. Бях залепила чело на предния прозорец, стиснала волана като начинаещ шофьор и със сигурност за тези часове си образувах толкова бръчки в опит да се концентрирам върху пътя, колкото за поне 2 години напред.

На волана съм от далечната 1995 г., понякога се чувствам като тираджия – толкова навъртени километри, но признавам, че такова пътешествия изживявах за първи път. След около три часа и половина видяхме табелата за Монтана. А навигацията показваше, че тепърва ни чакат още над 400 км. Това бяха само някакви стотина километра. Най-сетне в цивилизацията. Появи се и нещо като магистрала. Ура, казах си аз! Свърши се! Да, ама друг път! Веднага след Монтана последва втора табела – за Дунав-мост.

Ние продължихме напълно автоматично, игнорирайки навигацията. Тя започна да ни напътства, че трябва да се върнем и след 2-3 км. реших, че ще я послушаме, защото вероятно този път не е нашият. Очаквайки най-сетне да напуснем този филмов декор за изчезваща цивилизация пред нас се появи огромна жълта табела. Сякаш някой я спусна в онзи тъмен миг от небето. Кръглият знак за затворен път, на жълт фон, отбивка наляво за Лом. Зад знака се виждаше насипан пясък и липса на какъвто и да е път. Последвахме инструкциите от указателната табела. И те ни отведоха в „нищото". Последна къща – след нея тъмна гора – наникъде. Няма ляво, няма дясно. Единствената алтернатива – обратен завой. Върнахме се обратно до жълтата табела – гледаме – така е, тя ни казва да завием наляво за Лом. Решихме, че няма да губим повече среднощно време, часовникът безмилостно цъкаше, а с него растеше и времето за пристигане в Тимишоара.

Решихме да се върнем към основния път – онзи, от който се върнахме, за да се срещнем с „дивото зове“. Оказа се най-трудната задача от цялото ни пътуване. След повече от час лутане, опити дори и с google maps в реално време да излезем на „обетованата земя“ ние си бяхме все там – въртейки се в някакъв кръг. Тогава  реших, че ще „надхитрим“ електроупътването. Зададох да се върнем обратно в Монтана… Победа…! Точка за нас срещу новите технологии!

Втората перипетия бе зад гърба ни.

Оттам нататък реших, че е време по-малко да се доверяваме на „Госпожата от от говорещата кутия“ и повече да вярваме на табелите. Оказа се, че и в този ни избор бяхме в грешка.

Вече се разведели, но километрите все така си бяха много.

И досега нямам обяснение, но вместо на моста Видин-Калафат се оказахме на българо-сръбската граница в нейната най-висока точка – ако погледнете на картата – почти на ъгъла. Брегово – дотогава не бях и чувала, че там също има КПП.

Вече поне беше светло. Решихме, че няма да се връщаме обратно. То и без друго 240 км. ги пътувахме има-няма 7 часа. Ако вашата навигация ви каже, че ще ви са необходима 3.40 мин. за разстоянието София-Видин Калафат, не ѝ вярвайте! Не казвам, че ви спестява истината, просто коефициентът ѝ на изчисления е правен за средностатически път! Българският очевидно не покрива този стандарт.

Отколешна истина е, че като напуснете българската граница в посока централна и западна Европа с всяка следваща държава нивото на пътищата се покачва с една единица. Сръбските (в този участък) са една идея по-добри. Същото може да се каже и за митничарите. От Брегово пътят преминаваше през разни малки селца, най-голямото, от които бе Неготин. Запомних и още едно – Душановац. Дали защото вече беше ранно утро, но имаше живец от тази страна на Сърбия и от другата на България. Имаше хора, които макар че бе рано в събота, бяха тръгнали всеки нанякъде. Къщите бяха големи, но не така запуснати като оттатък границата – в българско, изглеждаха спретнати, дворовете също. Архитектурата не приличаше на нашата, беше някак различна.

И докато се чудех колко ни остава до границата, навлязохме в гориста местност, а Дунав се виеше от едната страна. Имаше табели за спортни бази и нещо като къмпинг. Оказа се, че това е крайната част на сръбския национален парк Джердап. Малко след това бе и границата – между Влашко и областта Банат. До този момент ми беше известно само като име, но всъщност това е най-голямата клисура в Европа. Намира се на границата между Сърбия с национален парк Джердап и Румъния с природния резерват Железни врата. Тук се сливат Карпатите и разклонения на Стара планина. Според Уикипедия в миналото този участък от клисурата е смятан за най-опасното място за корабоплаване по Дунав. При други обстоятелства бих отделила на мястото поне няколко часа – и от двете страни, но ние вече бяхме много назад с графика.

И все пак успях да му се насладя, дори и само от колата.

Румънските митничари бяха много приятелски настроени. Не говореха английски, но ни разбраха, че се интересуваме от Тимишоара и на лист ни написаха колко километра ни остават още. Бяхме някъде по средата. Оттам ако и пътищата се измерваха със звезди като хотелите, то Румъния щеше да получи още една в сравнение със Сърбия и да води България с две.

Някои участъци по трасето към Тимишоара ми напомниха на Черногорското дефиле около Бело поле. Беше красиво и много зелено – във всичките му възможни тоналности. Тук-там дърветата бяха обагрени в оранжево-червени кръгове, които подсказваха, че идва есента. Шосето следваше Дунава и правеше същите извивки като реката. От двете страни се издигаха остри склонове. Пътят до Тимишоара е двулентов, но е широк и без дупки. Движението е доста интензивно, но пък това има своето предимство – винаги си нащрек. Предимството е, че се минава през различни населени места, а това ни показа един друг свят – този на банатите. Къщите отново бяха масивни, с изключително интересна архитектура – покривите ми напомниха на къщата на баба Яга – червени и ръчно редени, лъскави плочки. Сградите бяха в пъстри тонове. Тук-там можеше да се забележи някоя къща с по-оръфан вид. От радиото мелодично се носеше гласът на румънски водещ, който звучеше свежо и някак приповдигнато. Не разбирах нито дума, но той успя да изпълни задачата, която имат радиоводещите – да ми даде сутрешен заряд и настроение. Езикът звучеше мелодично и на моменти бях с усещането, че съм в Италия.

И най-после табела, на която пишеше: Тимишоара надясно. Все по-близо бяхме до целта, към която пътувахме… много, безкрайно много, макар километрите да изглеждаха незначително малко. Включихме се даже и в магистрала. За жалост не можахме да ѝ се насладим – беше съвсем кратко.

Тимишоара

Равносметката. Потеглихме в 00.30 минути от София. Пристигнахме в 11.20 в Тимишоара. 555 км., 11 часа. Европейско пътуване. Спомних си, че това лято бяхме в Тунис – африканска държава, дори и там 100 км. по вътрешни, междуградски пътища, ни отне по-малко от час пътуване. Единственото, по което си приличат тунизийските и българските пътни настилки, са „полегналите полицаи“. Иначе дупки по пътищата в Северна Африка не видях, а мантинелите и маркировката макар и стари бяха навсякъде.

59834

Градската ни разходка започна от румънския храм Timișoara Orthodox Cathedral. Храмът е посветен на тримата свещени йерарси – светиите Василий Велики, Григорий богослов и Йоан Хризостом. Църквата е сравнително нова – издигната е в края на 30-те години на ХХ век. Макар това да е православен храм, той изключително много се отличава от българските такива. Зад него се вие река Бега. Тя е известна с моста, който е направен по проект са Густав Айфел.

Тимишоара има богато минало, тясно свързано с Австрия, като добавим и българската връзка, градът ни става още по-близък. „Обща“ част от историята ни е и това, че градът също е бил под турско владение, макар и за по-кратко - „само“ век и половина. Още една сближаваща част е, че две години след Пловдив Тимишоара ще бъде също европейска столица на културата.

59836

Повече от три века Тимишоара е била част от Австро-Унгарската империя, благодарение, на която всички следи от турско време са заличени. И още в началото на нашата разходка из града пред нас се разкрива една архитектура, която по особен начин ни напомня на австрийската. Сега разбирам защо наричат този град „малката Виена“.

59830

Като говорим за славното минало, част от него е отново с българска следа – Тимишоара два пъти има български градоначалници, които я ръководят. В края на XIX век това е Карол Телбиц и в наши дни – Георги Наков. Тимиш, както го наричат някои, е известен и с това, че е първият осветен европейски град (от 1884 г. има улично осветление).

59832

От църквата пред нас се открива широка пешеходна улица, по която продължаваме – бул. Републики. Той ни отвежда до Градската опера, на чиято сцена са имали концерти Щраус-син и Лист. В съботния ден попадаме на пресъздаването на румънски старинен военен обичай. Леко встрани се намира Банатският музей, а някога на това място е бил готическият замък на трансилванския воевода в борбата срещу османската армия Ян Хунияди. Един ръкав от бул. Републики ни извежда на Площада на Свободата. В средата се издига статуята на Св. Йоан. Оттук преди 30-ина години започват протестите срещу режима на Николае Чаушеску. В порива за свобода има и жертви, сред които и френският журналист Луи Калдерон. Впечатляват ни имената на улиците – Републики, Свобода, Революция, Обединение.

59831

Ние продължаваме към следващата точка, която сме набелязали – бастион Мария Терезия – някогашна отбранителна стена на Австро-Унгарската империя. Минаваме през парк Civic, в който се намира един от театрите – с изключително интересна артфасада. 

През времето на комунизма част от бастиона е бил разрушен, за да се модернизира града. Още една черта, по която си прилича с България. Напомни ми на Пловдив, чийто археологически находки при Централна поща също са разрушени, за да се направи тунел. Бастионът днес е приютил магазини, кафене и има една част, която е нещо като галерия.

59833

От старинното укрепление продължаваме към сърцето на града – площада на Обединението. Приютил две църкви – Свети Георги се издига в единия край, а от другия е православната сръбска катедрала. По средата величествено се издига колоната на Света Троица, която напомня за страшната чумна епидемия от XVIII век. Заставаш по средата, затваряш очи и се пренасяш в едно величествено минало… завърташ се в кръг и ти се иска никога да не си тръгваш.

59835

Тимишоара надхвърли нашите очаквания. Накара ни да забравим за дългото и нелеко пътуване. Накара ме мен лично да съжалявам, че нямам повече време, за да се запозная и докосна до банатските българи, да разгледам музеите, да посетя градините, с които е известен градът е известен.

Може би следващият път.

Беше време да потегляме, напред ни очакваше още една европейска столица от бившия източен блок – Братислава.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Няма такава рубрика
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин