Време е да изчистя съзнанието си.
Природа, непознат маршрут и малко физическо натоварване лекуват много неща. Тръгвам към град Трън – ще премина по едноименната екопътека в ждрелото на река Ерма.
По пътя за Брезник минавам покрай прекрасни пасторални гледки. Небето прилича на току-що опъната постеля. Влизам в Трън, който носи облика на типичния малък град – чаровен със своята скромност. Минавам покрай хотел Ерма, след това по моста, следвам кафявата табела с надпис „Трънска екопътека”. След малко пристигам. Всички сенки на паркинга са заети, затова волю-неволю паркирам на слънце.
Минавам бариерата и вече съм на пътеката. Изкачвам се за кратко, после се спускам към дървен мост.
Стъпвам внимателно и гледам бушуващата река между гредите. След като минавам на отсрещния бряг, започвам стръмно изкачване. То ме отвежда на равна пътечка, толкова равна, че чак скучна. Но зейналият тунел, в скалата пред мен, бърза да ме опровергае.
Прокопан е от германците по време на Втората световна война. Идеята им е била през него да минава теснолинейка. По нея щели да придвижват бойно снаряжение, танкове и войници и да атакуват сърбите. Войната свършва, но тунелът си остава и аз тъкмо навлизам в него. Приятно хладно е. Светлината не може да навлезе във вътрешността му и не виждам къде стъпвам. Напредвам с малки крачки, докато изляза.
Преди да тръгна по Трънската екопътека знаех, че след тунела има отбивка, която води надолу към реката. Знаех, че доста хора, идвайки за първи път, я пропускат. Знаех, че трябва да се оглеждам и както можете да се досетите, въпреки всичко това, и аз я пропускам.
Скоро пътеката излиза от ждрелото. Тя води към село Банкя, където пък е живописното ждрело на река Ябланица. Нямам намерение да ходя дотам, въпреки това любопитството ми ме води напред. Срещам един човек, който ме предупреждава, че мостът над реката е отнесен. Благодаря за информацията, но все пак продължавам.
Не след дълго стигам реката и виждам изтласкания метален мост. Никак не ми се иска да спирам дотук, затова не ми остава нищо друго освен на навия анцуга, да събуя обувките си и да газя във водата. От брега не изглежда много дълбока, така че тръгвам. През първите няколко крачки реката е болезнено студена. Камъните под краката ми се хлъзгат, внимавам да не цопна цялата. По средата става малко по-дълбоко от предвиденото и водата намокря уж навития анцуг. Метър преди финала залитам, но балансирайки с обувките в ръце, стигам невредима до брега.
Сядам, за да изсъхна и да се стопля на слънце. Докато отново се обувам, на отсрещния бряг на реката, минава един рибар. Питам го дали по някоя от двете пътеки пред мен, мога да се върна до Трън.
- Оо, не и ако продължиш още малко напред, ще влезеш в Сърбия.
Обяснява ми нещо за гранична полиция, но вятърът отнася думите му, а след малко и самият рибар изчезва. Май е време да се връщам обратно и да търся истинската отбивка за Трънската екопътека. Явно желанието ми да намеря алтернативен маршрут няма да се сбъдне. Повтарям цялата процедура по събуването, газенето, съхненето и обуването.
На връщане отбивката за „Трънската екопътека” се набива на очи, така че дори аз не мога да я подмина.
Бързо се спускам по импровизираните стъпала, които се оплитат с корените на вековните дървета. Стигам още един дървен мост. Той свързва двете скали от ждрелото, които сякаш се опитват да се докоснат.
Пътеката продължава нагоре по скалата, стига почти до върха и после се спуска обратно към Трън. На места се изкачвам на четири крака, помагам си като се хващам за най-близкия ствол или корен на дърво. Изведнъж изглежда, че пътеката свършва, но после дирята и става по-отчетлива.
Погледът ми чертае по извивките на планината. Виждам отсрещната скала. Долу в ниското е пътят, по който дойдох.
Изчаквам се по-нагоре и сядам на прегорялата от слънцето трева. Свалям раницата и се подпирам на нея. От това място пътеката вече се спуска надолу и се връща в Трън. Искам да поостана още малко. Чувствам се добре. Мисля си, че няма малко и голямо щастие. Даже се чудя защо се казва „радвайте се на малките неща“, дори аз съм употребявала израза не един път. Радвайте се на всички прекрасни моменти! Фактът, че ги категоризираме като „малки“ и „големи“ си е чиста неблагодарност. Просто се опитвам да ви кажа (и да го кажа на себе си) ценете подаръците на съдбата. Не утре, а сега!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
