„ФУРИЯ“ в Атлантическия океан + спечели книга - На ръба - Peika.bg

iNews Novinite Econ 3e-News Insmarket Jenite Div OperationKino Sporta FitWell Sportuvai Peika NasamNatam Sever Programata Doctoronline Kulinar Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
„ФУРИЯ“ в Атлантическия океан + спечели книга
Автор: Peika.bg
„ФУРИЯ“ в Атлантическия океан + спечели книга

"Фурия“ в Атлантическия океан на Румен Котов е двеник-пътепис или по-точно морепис.

Романът описва двете прекосявания на Атлантическия океан, извършени от ветроходна яхта „Фурия“ и нейния екипаж. Разказва и за краткия им престой в Лас Палмас и Санта Лучия и някои от по-южните малки Антилски острови.

Поводът е участието на „Фурия“ в Atlantic Rally for Cruisers (ARC) – ежегодното събитие по прекосяване на Атлантическия океан с ветроходни яхти със стартова точка Лас Палмас, Гран Канария и финиш Родни Бей на карибския остров Санта Лучия.

Това е най-мащабното презокеанско ветроходно събитие в света. Първото му издание в през 1986 г., и събира повече от 200 ветроходни яхти от най-различен вид и размер. Разстоянието е около 2700 морски мили, които се прекосяват без прекъсване.

Обикновено през този период духат пасатите, които са постоянни източни ветрове и почти цялата част от плаването е на попътен вятър, който понякога достига 25–30 възела и повече.

„Фурия“ плава под български флаг с регистрационен № 1101 в пристанище Созопол. Неин шкипер (капитан) и автор на книгата е Румен Котов.

Потопете се във водните вълнения с откъс от книгата на издателство Сиела.

ФУРИЯ“ В АТЛАНТИЧЕСКИЯ ОКЕАН
Дневник на две прекосявания на ветрила

Глава четвърта

„ФУРИЯ“ НА КАРИБСКИТЕ
ОСТРОВИ

Екипаж: Михаил Копанов, Диан Зайков и Румен Котов

Разходка до Гренадините на Сент Винсент

До 10.12 висяхме в марина Родни Бей в Санта Лучия (или Сент Луша или Сент Луси, както ви се хареса). Давахме интервюта на Сали Ердъл от „Карибиан Компас“. От нас се заинтересува дори Илейн Бънтинг, главна редакторка на Уасthing World. Запознах се с нея, докато си пиеше кафето с Хелън Тибс в кафене „Оле“, попита дали ще си бъдем на яхтата по-късно, отговорих утвърдително и ѝ дадох визитката на „Фурия“. Чакахме я да дойде на яхтата, но вместо това изпрати една фотографка, която снима „Фурия“ и нас и ни взе кратко интервю. Преди това същия ден пихме кафе с екипажа на Alpaire. Hallberg-Rassy 48, тежи 22 тона. Дес Каминс, шкиперът на „Алпер“, като разбра колко е нашето тегло (3.7 тона), се пошегува, че може да ни вдигне на техния Davit (миникран на кърмата на по-големи яхти, предназначен за спускане и вдигане на динги). Екипажът на „Алпер“ (Alpaire на ирландски означава лешояд) се състоеше от петима мъже на възраст над 60 години (дано не обидя някого от тях, които го докарваха на външен вид над 70), яхтата е орташка, принадлежи на трима от тях, които преди 10-ина години се събрали и си казали аман от 30 години работа, кариера, семейства и деца и решили да инвестират в яхта, с която да обикалят света на етапи (по за месец-два, три, след което да се връщат). Търсят си пристанища и марини близо до летище с директни линии до Дъблин. Като взели това решение, около една година проучвали и търсили подходяща корабостроителница, като накрая, минавайки през Oyster и Najad, се спрели на Hallberg-Rassy. Яхтата им била построена за 2 години (а „Фурия“ – за 2 месеца). На тях обаче им трябват 15 възела вятър, за да вървят с прилична скорост. По време на това прекосяване основно са плавали на пеперуда с две предни ветрила, опънати с два спинакер гика, затова от позициите им се виждаше, че те са падали до пълен фордевинд, винаги бяха малко по-северно от нас и на двата халса. Освен това са били постоянно на автопилот, като рулевият хванал мускулна треска на пръста, с който натискал копчето за корекции на курса. Много готини хора, всичките от Дъблин. Трима от тях навремето са били състезатели.

Следобед отидох да посетя и яхта „Тащали“, която беше пристанала на понтон Е. Хелън ме покани радушно вътре, след малко се появи и Крис и си приказвахме за плаване и за яхти. Тяхната яхта беше 10 тона, с доста повече пространство отдолу. С такава яхта е плавал и Хал Рот през последните години на своите пътешествия (за незапознатите Хал Рот е известен американски мореплавател от 70-те–90-те години и талантлив журналист и разказвач, горещо препоръчвам да се прочете поне трилогията му). „Тащали“ обаче е с компромисен кил от 1,90 метра, докато стандартният е 2,40. Причина за това са приливите и отливите. По време на отлив в устието на реката, където я държат, тя ляга около 30 см в калта. Ние в Черно и Средиземно море сме благословени, че не си подреждаме морските начинания и изобщо живота до морето съобразно графика на приливите и отливите. Хельн и Крис Тибс са много симпатични и сърдечни хора Как можах да ги заподозра в нечестна игра с дизел шкот по време на прехода, което си беше кофти зараза, пренесена от Мишо и Диан, патили от ветроходни курвалъщини. Вечерта двамата с Диан отидохме до града с такси и вечеряхме в някаква кръчма. Мишо категорично отказа, мислеше, че ще има да се върви много (така в Лас Палмас първата вечер след неговото пристигане заради нашата неориентираност го накарахме да извърви 7–8 километра и той вече ни няма доверие, като го поканим на пешеходна разходка). До кръчмата ни заведе един местен таксиджия, който май беше на договор към тях, защото по-късно дойдоха датчаните от яхта „Александра“ (Ван дер Щат 54) и други бледолики все със същия таксиджия. „Александра“ бяха тръгнали на околосветско. Преди години са имали „Луфе 37“ от 1986 г., но сега вече са с тежка мореходна яхта, която може да носи хора, багаж и да прекосява океани и морета без проблем. Храната беше много по-добра от това, което предлагаха ресторантите в марината: ядохме местните рапани (кончи или „ламби“, както им викат местните), скариди в къри сос и завършихме с пилешко с лютив сос. На Карибите се отказах да пия вино или по-скоро не си поръчвах, пиех само хубавата „Риоха“, с която се бяхме запасили на „Фурия“. Сигурен съм, че никога не могат да го сервират с походящата температура за консумация, а и предполагам колко е отлежавало по рафтовете вертикално, пак в неподходящата тропическа температура на съхранение. Карахме на ром пуншове или пънчове (rhum punch). Открих, че също като шампанското, пънчовете си вървят с всичко, да ги пиеш на гладно в happy hour (или captain’s hour), вървят с всякаква храна, особено със силно подправена и люта (spicy), т.е. храна, която е противопоказна за виното. Вървят и с десерт и за „лека нощ“ (за „добро утро“ не съм пробвал, но съм сигурен, че ще е 6). Последните дни купих разни сокове концентрати и почнах сам да ги забърквам: сипя малко сок, малко вода, малко лайм сок и накрая ром и опитвам, нагласявам съставките, с които разполагам, и пак опитвам, накрая, като става що-годе на вкус и алкохол, запушвам шишето от минерална вода и го слагам в хладилника. След 5–6 часа е готово изстудено („Фурия“ няма фризер, но дори и хладилникът е излишна екстра, която гълта много ток). Във въпросната кръчма в Родни Бей бяхме все едно във Факултета, за бургазлии – разбирай Комлука на квадрат, но за сметка на това не беше евтино, като добавим и таксито, и горе-долу излезе по 50 евро на човек, нещо, което и в Италия си е цифра. Все пак храната беше добра. Местната възпълна сервитьорка беше страшничко любезна, към всяко едно ястие имаше избор на сос и гарнитура и тя методично и заплашително ме подтикваше да избирам. Местните не са като италианските сервитьори, които охотно ще отговорят на въпрос „а вие какво ще ни препоръчате“, нито като нашенските, които от меню с 50 позиции във фризера, ще ти отговорят „всичко е прясно и хубаво“. Трябва непременно да направиш избор и да отговориш, защото ако не го сториш, няма да ти приеме поръчката, а може и по-лошо. Мене си ме беше страх от тази сервитьорка и затова отговарях уставно: бързо, ясно и на висок глас, бях клиентът отличник и тя не ме наказа.

На следващия ден, 11.12, им казах на Мишо и Диан, стига толкоз, аман от Родни Бей и безсмисленото висене там. Отидох да оправя сметката и се оказа, че само за вода платих около 50 евро (ми как няма да ги платя, че отсреща един датчанин с едно Jeanneau с немски екипаж поиска маркуча да си напълни резервоара, човекът предложи пари, но аз гордо отказах (много тъпо, ненемско и недатско от моя страна), след това и съседката англичанка се върза за нашия маркуч, тя водеше чартърна яхта и не идваше за първи път, и знаеше явно теслата с цената на водата и мина метър за наша сметка (Hey guys would you mind if I use some of your water for a while) и ние гуйовете (имам предвид побългареното на guys) сведохме глави и галантно ѝ отвърнахме „no problem, help yourself!“ Тя освен че си изми яхтата от женските наслагвания по време нa прехода (яхтата принадлежи на чартърна фирма с мото Girls for sailing и е прекосила океана с деветчеленен all girls екипаж), накрая си напълни и резервоара. Пари не предложи (друг е въпросът дали щяхме да ги вземем). Изобщо англичанин ли е, тарикат е, излишни кинти няма да даде. Само ние баламите с нашите славянски изхвърляния, да бяхме поне руснаци, ами то, балкански синдром – хем сърби, хем боли.

46588

***

ДВАМА от вас ще спечелят книгата „Фурия" в Атлантическия океан. Дневник на две прекосявания на ветрила.

Как?

Отговори с коментар под статията тук на въпроса: „Кое е нещото, което задължително ще вземеш на ветроходна яхта?

Можеш да се включиш в играта до 23:59ч на 14.03.2017 г. Двама от всички участвали ще бъдат изтеглени в жребий. Имената им ще бъдат обявени във фейсбук страницата на Peika.bg на 15.03.2015г. 

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория На ръба
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин