1000 дни в Тоскана – спечели книга - Култура и фестивали - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
1000 дни в Тоскана – спечели книга

„1000 дни в Тоскана“ на Марлена де Бласи (издателство „Слънце“) е книга за любовта и истинските житейски ценности. За романтичните тайни на жителите на старинно тосканско селце, за любовта към древната Тоскана, към гроздобера, към дружелюбните църковни камбани, италианската история, обичаи и кухня. Ставаме спътници на двама герои, преселили се от Венеция в тосканско селце, докато участват в гроздобер, събират кестени, тършуват за диви гъби и се катерят по дървета през мразовития декември, за да берат маслини една по една. Обичайните им занимания не са много по-различни от заниманията на селяните преди векове.

Прочетете откъс от „1000 дни в Тоскана“ и научете как можете да спечелите книгата – в края.

*

Великолепните неща, които готвят, са цветове на тиквичка. Ароматът им е достатъчен да предизвика у гладен човек внезапна остра тръпка. Шупнали от пърженето горещи прелести, полегнали под формата на огромна рошава купчина върху белия лен. Жълтото на голите цветове прозира през позлатените обвивки на хрупкавата им кожица. Кожица, която ми напомня на тънко венецианско стъкло. Но сега аз съм далеч от Венеция. Вече живеем в Тоскана. От тази сутрин живеем в Тоскана. Казвам си го нехайно, сякаш всичко си е както обикновено. Вчера — Венеция. Днес — Сан Кашано деи Бани. И шест часа след пристигането ето ме вече в кухнята: в малката спарена кухня на местния бар гледам как две готвачки с бели шапки и сини надиплени престилки приготвят предястия за събитие, което, изглежда, се превръща в селско празненство.

Невероятните продукти, които те пържат, са цветчета от тиквички, кичести и меки като кадифе: жените бързо прекарват цветчето през почти течната панировка, отцеждат излишните капки обратно в купата и нежно го поставят в широкия плосък тиган, пълен с нагорещена, много нагорещена блещукаща мазнина. Още едно цветче и още едно. По дванайсет наведнъж във всеки от четирите тигана. Цветчетата са толкова леки, че щом от едната страна се оформи коричка, те изплуват, завъртайки се в олиото, и се преобръщат отново и отново, докато накрая решетестата лъжица не се плъзне, за да ги избави и да ги положи за момент върху плътна кафява хартия. После хартията се използва като товароподемна плоскост, за да се пренесат цветчетата до обвит с ленена кърпа поднос. Една от готвачките пълни червена стъклена бутилка с топла вода и разтворена вътре морска сол. Поставя метален пулверизатор на бутилката и като я придържа на една ръка разстояние, напръсква златните цветчета със солената вода. Горещите кожички съскат, а ароматът им се завихря нагоре и влажният юнски ветрец го отнася.

Храна направо от тигана в ръката и към устата. Това е яденето, предназначено за двайсетминутния промеждутък преди вечерята, и затова, когато са готови първите сто, готвачката, онази, която наричат Биче, ми подава подноса и казва: „Vai, върви“, без да вдига поглед. Кухненско напътствие от единия колега към другия, от единия главен готвач към другия — казва го с фамилиарност, сякаш сме работили заедно години наред. Но тази вечер не аз съм главният готвач. Мисля, че съм гостенка — или пък съм домакинята? Изобщо не съм сигурна как започна това празненство, но съм щастлива, че започна.

Щастлива и още неизмита от сутрешното пътуване и от следобедната работа, аз съм солена като цветчетата, които предлагам на хората, а те ги приемат без официалности. Тук цари същата близост — всеки се усмихва или ме потупва по рамото и казва: „Grazie, bella, благодаря, хубавице“, сякаш цял живот съм им поднасяла горещи хрупкави цветя. Това ми харесва. За момент ми се приисква да изтичам с кошницата до някой скришен ъгъл на площада и да излапам останалите цветчета сама, с полупритворени очи, примряла от страст сред сенките. Ала не го правя. Някои не могат да изчакат да стигна до тях, а сами идват при мен, вземат си цветче, докато отпиват вино или разискват нещо през рамо. Хората вече се събират около мен, връхлитат като врани на лакомствата и накрая не остава нищо освен разпилени трохички, хрупкави и още топли, които притискам с пръст и облизвам.

Придвижвам се до една групичка, която прави комплименти на фермера, от чиято нива тази сутрин са били откъснати тези прелести. Той казва, че ако някой желае, утре към седем часа ще остави пълно каче при Серджо. Оттук следват три отделни и едновременни лекции за това кой е най-добрият начин да се сготвят цветове от тиквички. Пълнени или непълнени? Да се напълнят с моцарела и със солена аншоа, да им се сложи тънко резенче сушена рикота или да се напълнят с прясна рикота и няколко листенца босилек; с бира ли да се смеси панировката, или с бяло вино, да се добави ли зехтин, или да се пропусне? И най-важният от всички въпроси — във фъстъчено масло ли да се пържат цветчетата, или в студенопресован зехтин? Заслушана в препирните, не чувам как някой вика името ми от другия край на малкия площад.

– Шушу – провиква се Биче и вбесено настъпва с левия си крак прага на вратата на бара, протегнала в ръце още един поднос.

Този път се нося из множеството по-пъргаво и се отървавам от горещите цветчета за нула време. Въпреки че нито съм виждала повечето от тези хора, нито някой ме е запознавал с тях, изглежда, всички те знаят, че с Фернандо току-що сме се нанесли в къщата на семейство Лучи надолу по хълма. Тези данни са само първи намек за съвършенството на вътреселищната разузнавателна система, без съмнение активирана от малкия батальон жители на Сан Кашано, които по-рано днес се събраха на нашата алея, за да ни приветстват с добре дошли. Да, едно нещо води до друго, но все пак как аперитивът за благодарност се превърна във вечерно парти и защо аз стискам толкова здраво този празен поднос?

Оставихме Венеция зад гърба си в бледия пурпурен час на първата дневна светлина и потеглихме след четирима албанци, натъпкани в големия син камион „Гондранд“, който превозваше килнати наляво абсолютно всичките ни материални придобивки. Местехме се в Тоскана. На единайсет километра от нашето местоназначение отряд карабинери – изтупани, обути с високи ботуши и с вдигнати автомати – прикани нашия жалък конвой да спре на отбивката с Шосе 321. Задържаха ни, разпитваха ни и ни претърсваха почти два часа. Двама от четиримата албанци бяха арестувани – оказаха се чужденци без документи. Обяснихме на военната полиция, че сме тръгнали да се местим в една от селските къщи на фамилията Лучи и че имаме нужда от цялата ни налична мускулна и мъжка сила, за да го осъществим. Карабинерите се настаниха в своя микробус и заговориха по радиостанцията. Заседяха се много дълго време. Накрая излязоха от микробуса и отново започнаха да преговарят отстрани край пътя. Някои казват, че подбират карабинерите по физическата им красота, че те символизират величието на италианската държава. Тези определено я представляваха достойно – тъмните им вежди и светлите очи бяха истинско естетическо развлечение по време на чакането. Най-после един от господата, обути в ботуши, каза:

– Добре, но наш дълг е да ви придружим.

Сега вече върволицата стана още по-внушителна и ние будехме любопитство сред оскъдния фермерски трафик на пътя, докато накрая големият син камион и полицейският микробус не спряха зад нашето старо беемве в задния двор на къщата.

И се заловихме за работа.

Със сеньора Лучи беше сключено ясно формулирано споразумение, че къщата ще е чиста и празна. Оказва се, че нито едно от двете не е така. Щом нелегалните албанци се залавят да внасят вещите ни в къщата, аз отправям молба към карабинерите да ми помогнат да изнеса символите на гостоприемството на синьора Лучи – всичките безспорни вехтории. Има гардероби с потрошени врати, маси и столове, които, за да стоят изправени, са умело подпрени едни на други. Има и шест двойки двуетажни легла. Всичките ги преместваме в плевнята. В спалнята се заемам да изтупам от прахта една красива репродукция на кипариси, разположени край селски път, с рамка от кована мед. Картината обаче се залюлява на телената си закачалка и зад нея откривам сейф в стената. Тази къща, тази просто освежена, за да прилича на къща конюшня, която няма централно отопление, няма телефон, а електрическата инсталация е слаба дори за сляп отшелник, е снабдена със сейф. И то не като онези малки сейфове в хотелските стаи. Този тук е внушителен – изглежда професионално изработен, с две нива на защита и механизъм.

Виквам Фернандо да дойде и да го погледне.

– Явно е нов, семейство Лучи са го инсталирали по време на ремонта. Не смятам, че е за наша употреба – казва Фернандо.

– Но защо им е притрябвал сейф тук? – продължавам да се чудя аз. – Не им ли стига един във вилата им? Според мен е сложен, за да се ползва от наемателите. Да видим ще можем ли да го отворим.

Заиграваме се с него, въртим, натискаме дръжките и накрая Фернандо решава:

– Заключен е и без комбинацията никога няма да го отворим. Ако искаме да го ползваме, трябва да попитаме за шифъра. Освен това, какво ли можем да сложим в него?

Всеки от нас се замисля за минутка и накрая се разсмиваме, защото се сещаме за оскъдните ни съкровища: документите, мушнати в кожената папка с цвят на уиски, молитвената броеница, принадлежала на бабата на Фернандо, джобния часовник на баща му, гривничките от раждането на сина ми и дъщеря ми, няколко бижута.

– Ще пъхна вътре шоколад. Не какъв да е шоколад, а колекцията ми с деветдесет процента какао. И петдесетгодишния ми оцет балсамико – казвам аз, но планът ми е прекъснат от единия албанец – този, който продължава да мести кашоните от стая в стая. Още веднъж му обяснявам системата на номериране, а после се връщам долу, за да видя как се справя останалата част от екипа. Един от карабинерите, изглежда, е без работа, затова го моля да ми помогне да пренесем нежелания диван до плевнята. Фернандо ми мята зли погледи с посланието: „Не можеш ей така да наредиш на италиански полицай да вдигне единия край на плесенясал плюшен диван, който тежи двеста кила, и да го влачи заднишком надолу по тясна, виеща се стълба, докато ти буташ другия край с всичка сила и го принуждаваш да се олюлява и залита върху токовете на лъскавите си черни ботуши.

*

СПЕЧЕЛЕТЕ книгата „1000 дни в Тоскана“ на Марлена де Бласи (издателство „Слънце“).

Напишете в коментар под статията тук: Кое според вас е най-хубавото на живота в Тоскана?

Победителят ще бъде изтеглен чрез жребий и обявен във фейсбук страницата на Peika.bg на 22 май 2014 г. 

Късмет!

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Култура и фестивали
Коментирай
Kristiana I. Lambova, 22.05.2014 | 02:33
Може да се каже по много начини, може да се обясни красноречиво, но единственото, което има значение и което обобщава цялата картинка, е ..просто изпитваш наслаждение от Живота.
Марина Георгиева, 20.05.2014 | 23:06
Смесица от истински неща, които те карат да се чувстваш щастлив - прекрасна природа, гостоприемни хора, хубаво вино и романтика във въздуха...
Izabela Popova, 20.05.2014 | 16:22
Незабравимата красота на пейзажите - като нарисувана картина, а не реалност...
Evelina Lafchiyska, 20.05.2014 | 12:36
Тоскана - между тези букви романтично се е настанил целият житейски смисъл, който всички ние търсим!
Lili Mladenova, 19.05.2014 | 19:18
Слънце, спокойствие, тишина и чаша хубаво бяло вино от Тоскана - мечтан релакс!
Юмюгюл Ахмед, 19.05.2014 | 12:07
Тоскана е любов от пръв поглед! Невероятна смесица от история, много красота, вино, романтика...
Tsvetelina Balabanova, 17.05.2014 | 11:34
Различното измерение на времето и стойностите на нещата! Завръщането на човека към самия себе си!
Andriana Georgieva, 16.05.2014 | 17:06
Вино,шоколад и любов!
Tanya Mateva, 16.05.2014 | 16:50
Тоскана е като Любовта! Усещащ я като нежна милувка върху кожата, като въздушна целувка над косата, като горещ дъх по гърдите. Искаш да я вкусиш и изпиеш цялата. Да я прегърнеш и да се разтвориш в нея. Тя е младостта ми и старостта ми. Лудостта и съзерцанието в един живот. Да си в Тоскана - означава да живееш!
Любима Русева, 16.05.2014 | 15:59
Този откъс ме накара да се влюбя в книгата! Мисля, че живота в Тоскана е прекрасен заради слънцето, виното, храната, романтиката, простотата на ежедневието .. Рай за всеки! :)
Янка Иванова Чанкова, 16.05.2014 | 13:01
Най-хубавото в Тоскана са нейните жители,тяхното спокойствие и непринуденост в общуването и кулинарните изкушения, придружени от чаша хубаво вино.
Monica Georgieva, 16.05.2014 | 12:28
Най-хубавото според мен е архитектурата, природата, спокойствието, виното, храната, цялата тази романтика, която витае там.
Diana Georgieva, 16.05.2014 | 10:40
Прекрасни пейзажи, много история, стари традиции, богата култура, хубаво вино, вкусна кухня… И спокойствие.
Margarita Djambazova, 16.05.2014 | 10:09
Колко е истинско, простичко, красиво, изпълнено с топлота и човечност ......
Моника Ивайлова, 16.05.2014 | 09:46
Според мен най-хубавото на живота в Тоскана е разбирателството и спокойствието между жителите на най-красивата област в Италия.Ежедневната работа,която обикновените жители в други кътчета на света вършат с досада,тосканците изпълняват с простота и съвършенство.Всеки техен ден е препълнен с любов към храната и културата им. Не на последно място остава природната красота на Тоскана.Едно райско кътче в големия свят.
Веселина Желязкова, 16.05.2014 | 08:02
Спокойствието ,хубавата храна и чаша тосканско вино за вечеря :)
Nona Mihtieva, 16.05.2014 | 07:30
Тоскана е спокойствие! :)
Ira Ruseva, 16.05.2014 | 06:41
Бавното вършене на нещата,като свещенодействие !Храната е проста,вкусна,приготвя се с любов!Всичко в Тоскана е като през миналия век,сякъш времето е спряло...Красивата природа,спокойствието,хората,храната,виното- създават неповторимостта ...
Пенка Богоева, 16.05.2014 | 00:25
Прекрасните пейзажи и хора
Катя Вълчева, 16.05.2014 | 00:10
Храната, виното и общуването с местните!
Катерина Колева, 15.05.2014 | 23:37
Цветна плетеница от красота, романтика, вино и история!
Марияна Георгиева, 15.05.2014 | 23:02
Виното
Абонирайте се за нашия бюлетин