Албански приказки с мото елемент
“Работя, за да мога да пътувам.”
Това казах преди време на приятел, с когото не се бяхме виждали от относително дълго време, в отговор на въпроса “Как е работата?”. Верен на този все още свеж принцип в житието и битието си заедно с шепа единомислещи хора, бяхме запланували прекарването на щедро отпуснатите от родната бюрократична машина 4 поредни почивни дни. И като под “запланували”, нека се чете “избрали генералната посока”.
Пътуването ни започна по познат и добре отигран начин - със среща на бензиностанция до най-удачния изход от столицата. Предвид избраната посока, това беше около Божурище. Групата ни финално трябваше да се състои от 7 човеко-мотора, но поради разнообразните работни места (не професии), тръгнахме на няколко транша.
Целта на кратката “експедиция” беше долината на река Валбона в Северна Албания. Допреди по-малко от 2 години достъпът до нея е бил единствено по черен път. Имахме данни, че той е вече асфалтиран, а пък проучването ни за самата местност единствено разпали желанието допълнително.
Острото желание на всички замесени да се махнат възможно най-скоропостижно от натоварения ритъм на София винаги ни тласка към късовати преходи след работно време. Този път не беше изключение и се бяхме прицелили към ресторант с къща за гости близо до брега на Власинското езеро, в Сърбия. Приятен, къс, живописен преход, който ни превежда през малкия и почти винаги пуст граничен пункт в с. Стрезимировци.
Преминаванията ни през този КПП често са белязани от киселите гранични полицаи, но този път за всеобщо учудване, хората бяха ведри и усмихнати. Вероятно се радваха на съдбата си да не са на някой от пунктовете, пред които ще се извият километрични опашки от хукнали на почивка нашенци. В добро настроение бяха и сърбите, с което първа точка от пътуването - да напуснем границите на България - беше изпълнена. Оставащите 30-ина км са ни добре познати и предразполагат към ентусиазирано каране. Така и се случи. С изключение на един военен камион без светлини, пътя създаде приповдигнато настроение, което само се подобри от гледката на Власинското езеро по залез.
Власинско езеро starter pack - ракия, айрян и Никшичко
Първият истински ден от пътуването трябва да ни отведе до заветната цел. Преди това обаче трябва да минем през Косово (за щастие, не ни е сефте и знаем откъде трябва и не трябва да се минава). А за да стигнем дотам, трябва да преминем през пътя между Власинското езеро и градчето Сурдулица. Прекрасен, завоест път…, който взе своето от нашата група. Главно от егото.
Гледката е по-апокалиптична от реалността.
Едно от неприятните усещания в мото пътуванията е да получиш обаждане от хората зад теб. Особено в държава със скъп роуминг това означава едно нещо - проблем. Следва каране “на пръсти” наобратно, очакваш на всеки завой да видиш някое другарче извън пътя. Сашо, владетеля на Транзалпа, се оказа, че е надценил завой и беше положил мотора отстрани на пътя, натъртвайки ребрата си в процеса. За щастие, докато се върнем, цялата група вече беше в движение - случката не е сериозна и отнема две цигари време, малко гафер и разходка до местната железария, за да бъдат механичните последици от нея премахнати.
Цигара за успокоение, малко проводник от местната “гвоздария”, няколко ката гафер и сме готови да продължим.
След епизод първи на “Счупени мотори из Балканите”, продължаваме в посока границата с Косово, близо до Буяновац. На границата срещаме български граничен полицай, част от мисия на ЕС по сръбско-косовската граница. Изключително дружелюбен, предупреди ни за усложненията, ако излезем от Косово не към Сърбия и опитаме да влезем в Сърбия след това. Даде си и номера, ако имаме нужда от нещо докато сме в Косово. Влизаме без проблем в страната, пазаруваме задължителните застраховки и продължаваме бодро през територията с едни от най-лошите шофьорски навици в Европа.
Темата за шофирането в Косово и Албания (голяма част от жителите на Косово се представят като албанци - “Ние сме албанци, просто живеем в Косово”) е обширна и достойна за отделен материал. Обобщението е следното - очаквай всичко, по всяко време. От спрели в средата на пътя коли, през трактори изскачащи от полето изневиделица, до над средното количество добитък по пътя.
В опит да избегнем натоварените пътища избираме да се промъкнем по по-малки. Това винаги крие риска от изчерпване на асфалта, но в този случай имаме късмет и пътят е прекрасен. Спираме да хапнем в някакво село, в което токът е спрял. Оказва се, че сме седнали в ресторанта до входа на Мраморната пещера в село Donje Gadimlje. Поради липсата на електричество пещерата е затворена, но пък научаваме нова дума - shpella, което означава “пещера” на албански. Така се казва и ресторанта. Какво съвпадение!
Пътуванията ни на запад от Хърватска, колкото и да са приказни, не предлагат едно нещо, което неотлъчно се намира във всички балкански държави. Гледката на няколко мотора (2 или повече) задължително приковава внимание, телефони и желание за снимки и подканяне към форсиране на двигатели.
Мотофен пред ресторанта до пещерата.
“Wanna be in a music video?”
Сити и доволни, продължаваме борбата с косовския трафик, проверяваме отново магистралата към Призрен и неусетно стигаме до границата с Албания. Преминаваме безпрепятствено и се подготвяме да изминем последните 50-ина километра до целта. В Bajram Curry спираме да се възползваме от технологиите на 20-и век - банкомат - синдромът “мотористи в малък град” е налице.
Остават още 20 км. Залезът приближава. Влизаме в долината, съпътствани от стада животни, минимален трафик и спиращи дъха гледки. Придвижваме се бавно, поглъщайки повече пейзажите, отколкото отмятайки километрите.
“Знаех, че ще хубаво, ама нямах представа, че ще е толкова хубаво!”.
Това ще стане мотото на следващите дни. Валбона ни грабва още в началото на изкарването ни там и по-зле няма да стане.
Снимка: Лили Стайкова
Снимка: Лили Стайкова
Снимка: Лили Стайкова
Долината е достъпна отскоро за масовия турист. Пътят е новоасфалтиран, туристическата инфраструктура още куца. За не-съвсем-масовия турист, това е златната среда. Неопетнено място с неопетнени хора.
Започваме да търсим покрив за следващите 2 вечери. Големият хотел, в чийто паркинг свършва асфалтът, не ни е по вкуса, дори не се интересуваме има ли места и колко струва. Кръгом и поемаме в търсене на нашето място. Няколкостотин метра обратно по пътя виждаме място, което доста повече приляга на нашите желания - ресторант с дървена фасада и няколко малки къщи около него. Места за нас нямат, но пък един от местните, отскочил до “парти” мястото в района, ни предлага своята къща. “На 500 м надолу по пътя” е това, което разбираме за нея. Предизвикателствата започват още с първото свиване извън главния път - по посока на коритото на пресъхнала река. Тук е моментът да споменем, че групата е от преимуществено шосейни мотори, чиито способности да се справят с по-труден терен са далеч под средните. Един катурнат мотор по-късно вече сме паркирали в двора на къщата, между задължителния атрибут на всяко албанско домакинство - стар мерцедес - и джип с косовска регистрация, чиято цел вероятно е придвижване в зимните месеци.
“Ама наистина ли всички в Албания карат Мерцедес?”. Чест въпрос е, но, да.
Пътуването из държави, където е вилнял ненормален диктатор, има своите особености. В Албания една от тях е ограниченото познание на чужди езици сред възрастното население. Нашият конкретен случай не е различен - споделеният речник между нас и чичо Марк се състои в около 10 думи (3-4 на албански от нас, и 7-8 на английски от него). На помощ обикновено се притичат младите, този път под формата на 12-13-годишна дъщеря. Доброто желание и склонността за компромис ни уреждат стая с 2 двуетажни легла и 1 самостоятелно, в която се побираме 7 души. С цялата екипировка. Стаята изглежда като постапокалиптичен бункер.
7 души в стая за 5.
Хората, за сметка на това, са неописуемо гостоприемни. Половин час след пристигането ни вече се сервира вечеря. Скромна, но от сърце - супа, салата от домашни зеленчуци (или поне така ни се струваше двата дни, които бяхме там), домашно сирене и наденички. Нищо претенциозно, но съвсем достатъчно, за да утоли глада ни след дългия ден на път. И бира. За да бъдем добри гости, черпим домакина си с чинно контрабандираната домашна българска ракия, което, както и се очаква, стопля атмосферата. Уговаряме си закуска и “пикник” за следващия ден, като това ще се окажат торбички с храна за прехода, който сме замислили.
Останки от първата вечеря
Сутринта е хладна, а сме само на 900 м надморска височина. Всичко навън е в роса, слънчеви лъчи облизват високите зъбери на долината. Денят обещава да е изпълнен с наслади за очите и душата. Хапваме хляб с домашно масло и сладко от смокини и се подмотваме, докато ни приготвят храната за из път. За изпроводяк пълним колкото бутилки за вода успяха да ни намерят, получаваме карта от (неработещата, оказа се) туристическа информация. Получаваме и малко по-схематични, но пък много старателно написани, упътвания.
Снимка: Лили Стайкова
Импровизираната карта. Снимка: Лили Стайкова
Часът е около 10, вече окъсняваме, но все пак тръгваме с настроение към върха. Още в началните метри си намираме четириног спътник тип “албанска превъзходна”. Лиско (или, както ще се окаже по-късно вечерта, Зана) се присъедини в похода към върха и през по-голямата част от времето дисциплинирано припкаше след първия човек от редичката.
Лиско! Снимка: Лили Стайкова
Вече група от 8, движението в първите километри е по полегат терен, път, по който очевидно се движат малко по-проходими четириколесни. Според официалната карта, разстоянието до Росни връх (Maja e Rosit, на местния език) е 7 км и се изминава за 7 часа. Общото изкачване е малко над 1600 м. Малко над час след началото на прехода стигаме до указателна табела, която ни казва че ни остават още 4... километра. По-опитните планинари в групата се дивят на избраната мерна единица (явно в планините се мери в часове). Изкачили сме малко под 300 м и в следващите 4 км ни остават около 1300. Коленете ми потрепват от представата за наклона, който рано или късно ще трябва да изкачим, пък после и да слезем. След табелата, лека-полека горите започват да отстъпват място на по-ниска растителност и на места открити поляни.
Чарът е в детайлите: женското човече е със забрадка, само мъжкото носи. Снимка: Лили Стайкова
Снимка: Лили Стайкова
Снимка: Лили Стайкова
4... километра?
Лиско се любува на любимите си гледки.
Пейзажът връща спомени от алпийските склонове, които сме посещавали, както и на родните красоти около връх Вихрен. Пътеката е доста добре маркирана, в абсолютен контраст с това, което може да се намери като информация из уеб пространството. Няма нужда от водач, със сигурност. Добра подготовка, обаче, е препоръчителна. По-добра от нашата, ако е възможно. Склоновете са доста каменисти, на откритите части вятърът брули сериозно. В хубаво време е добре да се ползват слънцезащитни препарати или просто да няма изложени на елементите чувствителни части от тялото.
Радваме се на почти човешкото поведение на Лиско - периодично спираше да се любува на гледките, или поне така изглеждаше отстрани. Час или два по-късно излизаме на малко плато, което ни изненадва със заслон. Там заварваме предприемчив албанец, жена му и 8-годишния му внук. На около 2000 м си купуваме захаро-съдържащи напитки от асортимента на новия ни познайник, говорим си малко за оставащия път с него и се дивим на гледката. Цените са над пазарните (300 ALL), но на тази височина той е установил едноличен монопол, а и все пак сме в Албания - не е прекалено скъпо.
Снимка: Лили Стайкова
На този етап от изкачването ни остават около 500 метра денивелация и около 3 км, според поредната тебела, която срещаме малко след освежителната пауза. След още малко ходене стигаме до момента, в който срещаме първите си “колеги” в тази планина - смесена френско-чешка група, която слиза към Валбона. Разменяме няколко думи с тях за това откъде идат, упътваме ги към чичото с безалкохолните и се информираме за следващата табела, която ще ни даде, предимно празни, надежди за скорошно стигане на върха. 700 метра. За 2 часа. Налягат ме съмнения за релевантността на табелите. Върхът е граничен, границата минава малко под него. За това лесно може да съди по демаркационната пирамида, която се вижда в близката далечина. Както и от лутащите се между албански и черногорски оператори телефони.
Последната част от изкачването е доста стръмна и изпива силичките на всички. Не и на Лиско. Със сетни сили достигаме до заветния връх и се нахвърляме ожесточено върху провизиите си. Пълнена чушка с домашно сирене и краставица никога няма да ми се сторят толкова вкусни колкото на върха, вероятно.
Покорен! Снимки: Лили Стайкова
Слизането е малко по-предизвикателно за хората със слаби колене или натъртени ребра, но красотата на обкръжаващата ни планина потиска болката до някаква степен. За да не е просто слизане, нашия четирикрак спътник решава да ни позабавлява като погне едно зайче. Гонката беше приета със смесени чувства от групата, като пристрастията за изхода на преследването се смениха няколко пъти, всичките ни усилия да наклоним везните в полза на заека бяха ялови и след 5-минутно тичане като обезумели по склоновете се чу жален писък и видяхме в далечината как домашното куче пирува с прясно заешко.
На връщане спираме и при предприемача от планината. Заговаряме се малко повече, доколкото позволява езиковата бариера. Достигаме до извода, че е съсед на нашия домакин долу в долината, пием по нещо и продължаваме бавно надолу. В това време вече ситото и доволно другарче ни настига и кипи от енергия. За ужас на по-нежните ни спътници Лиско си намери и част от козе копито, която весело размяташе насам натам тичайки покрай нас.
Останалта част от слизането минава нормално, придружена само от болки и откъслечни охкания на амортизираните участници. Малко след смрачаване вече сме на асфалтовия път, близо сме до дома и предвкусваме вечерята и студената бира, които ни очакват. 10-часовия преход ни е поизтощил и всички искаме почивка. А някои и здрави колене.
Хапваме боб, наденички, домашна салата, пийваме по бира-две и се опитваме да доизпием ракията. Време е и да измислим къде отиваме утре. За да запазим романтиката на момента, пък и притиснати от липсата на каквато и да е връзка с външния свят - нямахме дори мобилен обхват, да не говорим за wi-fi - вадим хартиената карта на Албания и разглеждаме къде са асфалтовите пътища и накъде могат да ни отведат. Избираме Берат като дестинация и разпитваме Марк за настилката по пътя. Получаваме положителен отговор, че всичко пътя е Shume shume i mire (много много добре), черпим го с гълток ракия и продължаваме с разискванията на смисъла на живота.
На следващата сутрин тече трескаво събиране на багаж, товарене на мотори, закусване и като цяло подготовка за тръгване. Усилията ни са чинно съблюдавани от вчерашния ни спътник. Настава време да започнем да вадим моторите един по един от двора на къщата в посока пресъхналата река.
Тук започва епизод 2 на “Счупени мотори из Балканите”. По изключително глупав начин успявам да изпусна мотора си още в двора на къщата. Без никакви щети по мен, освен по самочувствието ми, вдигаме мотора, за да открием неприятната изненада - изкривен лост за смяна на скорости. Нямам намерение да се впускам в прекалено много детайли по опитите да вкараме мотора в движение, снимките говорят достатъчно.
Чукове, мотики, тръби и присмех от Лиско. Снимки: Лили Стайкова
След около час борба с каквито селскостопански инструменти намерим, лостът е използваем и започваме леко и внимателно да осъществяваме операцията по достигане на асфалта. Отново, снимките са по-показателни.
Снимки: Лили Стайкова
Вече на асфалта, установявам, че с тоя лост няма да се прибера, или поне няма да е лесно. Решаваме, че ще спрем в Bajram Curry отново, този път с идеята да оправим лоста окончателно. “С питане до Цариград се стига” гласи популярната народна мъдрост. С питане ние стигнахме до 2 гаража, към които ни насочиха местните, при въпрос за сервиз. След жестомимично обяснение на проблема, хората се заемат със задачата, наглед наясно какво трябва да се направи. Няколко минути по-късно лостът отива на “ковач” (което е същото като на български), а няколко минути след това се връща счупен. С леко недоверие отивам да се опитам да разбера какво следва.
Донорът и жертвата.
Като ново е
Недоверчивостта ми е посрещната от сина на майстора, който ми обяснява на английски как баща му ще се справи със ситуацията. Според него, за 20 минути би трябвало да съм в движение отново. Предвид факта, че нямам много какво да направя, се оттеглям при останалите и обсъждаме ситуацията, докато пием кафе, удобно доставено от близкото кафене. От време на време прескачам да видя напредъка на превъплъщението на лост от мотопед към лост за мотор. Изглежда обещаващо, и, наистина, след около 20-ина минути ме викат да оценя почти крайната форма. Уверявам се, че решението ще работи, следват малко довършителни щрихи и лостът е готов. Следва пазарлъкът за цената на тази услуга. След упорити откази да бъде заплатено с пари, се сещам, че в чантата ми с багаж имам 2 кенчета бира “Тирана” от предната вечер. Те са приети радушно от бащата и сина в сервиза. Разменяме си благодарности, здрависвания и сме готови. Готови да продължим. Вече е почти обяд и сериозно изоставаме от начертания график, затова доколкото може, експедитивно се понасяме. Маршрутът ни минава през около 100 км планински път, който ни качва над речното езеро Коман, образувано от разливания на река Дрин.
Езерото Коман. Снимки: Лили Стайкова
Пътят е живописен, но изморителен и след повече от 3 часа приветстваме магистралата. Самата магистрала хич не е скучна, защото отново минава през планински масив и не може да бъде сравнявана с унгарска такава. Малко след качването ни на нея ни завалява дъжд, който ще ни съпътства почти до сръбско-българската граница на следващия ден. Спираме за зареждане на тела и мотори на една бензиностанция. Това е и моментът, в който осъзнаваме, че първоначалната ни цел - Берат - не е реалистично достижима с темпото ни и частта от деня, в която се намираме. Кратки размисли и обсъждания водят до поемането наобратно към Призрен, Косово. В негова полза натежаха няколко аргумента - 1) на 100 км по магистрала е; 2) приближава ни към дома, което ще направи по-леко прибирането ни на следващия ден; 3) миналогодишното ни пребиваване там беше повече от приятно. Поемаме към новата си цел, мракът настъпва постепенно, а дъждът не спира. Никак не комфортни условия за преход с двуколесни.
Единственото, което може да влоши нещата е, технически проблем. Естествено, такъв се появи - лампата за ниво на маслото на единия от моторите започва да присветва. Спираме на първата бензиностанция, която виждаме. Масло за мотоциклети няма, естествено. В отсрещната, също. И автомобилно ще свърши работа. Наливаме колкото е нужно, правим абсурдно (за нашите стандарти) влизане на магистралата с ляв завой през едната лента. В тъмното. И в дъжда. Определено не беше най-разумното ни изпълнение.
След поредното преминаване на граница (Албания - Косово) и още малко магистрала, акостираме на паркинга на познатия ни хостел в Призрен. След известно количество чудене ни настаняват в 4 различни стаи, които след преговори стават 3. Обръщаме хостела с главата надолу, навсякъде висят дъждобрани, ръкавици, кожени екипи.
За доброто на всички, попрогизналите неща бяха в коридора
Косовски трофей тип “чехъл”. За друг вид чехъл.
Едно от хубавите неща на този хостел е безплатната бира. Ползваме я екстензивно, докато всички се пременим в цивилни дрехи и отиваме да хапнем в проверения ресторант в центъра, насред пешеходната зона. Храната, както обикновено, е много, освен това вкусна, че и не скъпа. Срещу 10 евро на калпак имаме налице 7 преяли. Заговаря ни сервитьорът. Гледал по телевизията нещо за София. За квартал с цигани. За Факултето. Знае за Азис. Не бих казал, че лицето на България в Косово е особено представително. Уморени от премеждията и дъжда, се прибираме и заспиваме. Все пак ни чака път към дома.
Последна сутринг. 8:45. Всички са на партера. Около вратата има струпани куфари, чанти каски и ръкавици. Тайландските туристи не знаят какво се случва. Закусваме и избираме маршрута за прибиране - най-прав и безболезнен предвид метеорологичните условия е покрай Скопие. Също така ни спестява и гранични перипетии покрай влизанията и излизанията ни в Косово. Известно количество снимки по-късно сме по моторите и се борим да излезем от Призрен. Пътят ни отново минава през изключително красивия път през Шар планина, който, както и миналата година, е обвит в мъгла и само загатва красотите си.
Прибирането оттам нататък не беше белязано от нищо, което заслужава особено внимание. Безаварийно, дъждовно, мрачно. Но все пак успешно.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
