Сгушено в Сакар, село Устрем крие позабравената, но истинска душа на България.
Да прекараш живота си на хиляди километри от България, но винаги да носиш любовта към родното в сърцето си. Това е съдбата на българската писателка и авторка на сборника с разкази „Шепот от Сакар“ Галина Танева, чиято втора книга „Нямата рече: Сърцето що дума, право е“ излиза на пазара, за да разкаже една чудотворна приказка за българското…
Заедно с красивата любовна история на двама млади влюбени, сред страниците на „Нямата рече“ оживява и една особена мисия – да съхрани и запази за поколенията отпечатъка на един отиващ си свят.
Неговите думи, отдавна потънали във времето, песните, непети от много години наред; ястията, неслагани на трапезата отдавна. Бисери, които живеят само в спомените на малкото останали баби в село Устрем, където е живяла и израснала самата Галина Танева.
Пристъпете в света на това изгубено в Сакар село, където един урок, най-важен от всички, е: „Сърцето що дума, право е“!
Когато се връща в родното село на майка си, за да разпръсне праха ѝ, Ния няма намерението да се задържа дълго. Родена на хиляди километри от българските планини – в добре подредения, логичен и милионен Лондон – младата жена за пръв път истински се потапя в хаотичната свобода на мястото, към което майка ѝ винаги е изпитвала особена обич.
Докато урежда въпроса с погребението, Ния малко по малко опознава китното селце и неговите чудати обитатели, чиито странен и трудноразбираем диалект е толкова различен от българския, който е свикнала да чува у дома.
Един ден обаче на гроба на нейната прапрапрабаба Ния се случва нещо странно… Някак си тя се пренася далеч назад във времето – в живота на своята съименница.
Озовала се в свят, който не познава, Ния ще трябва да научи повече за собствената си родова история, да опознае дълголетните традиции и обичаи на селото и да открие нова част от себе си. Част, която ще ѝ помогне да се освободи от болката, дълго трупана в душата ѝ.
Нейни спътници и наставници по време на това духовно пътешествие към миналото ще бъдат Велика Нямата, прозорлива билкарка, събрала в себе си цялата вековна мъдрост на народа ни, и отец Никола, добронамерен свещеник, който милее за съдбата на съселяните си.
А Ния ще трябва сама да намери отговора на въпроса как е възможно да усеща всичко около себе си толкова близко, при все че идва от коренно различен свят?
Нежен и проникновен, докосващ и мъдър, „Нямата рече: Сърцето що дума, право е“ е завладяващ разказ, чийто напевен и познат ритъм се лее с неравноделния такт на българската душа.
Плод на обединените усилия на устремци, книгата подробно разказва за зимните обреди и обичаи на сакарското село. Галина Танева дума по дума събира автентичните текстове на народните песни от детството си и записва характерни за селото рецепти за ястия, в които се крие магията на това мистично място. А с нея и любовта към България и българското…
Галина Танева е родена през 1976 г. Израсла е в полите на Сакар планина в селата Устрем и Каменна река, откъдето идва голямата ѝ любов към българското село. Дебютният ѝ сборник с разкази „Шепот от Сакар“ излиза през 2021 г. и ѝ носи множество литературни отличия, сред които първа награда в националния литературен конкурс „Асен Разцветников“ и номинация за престижната литературна награда „Елин Пелин“. Завършила е право в Бургаски Свободен Университет и счетоводство в Exeter college, Великобритания. В момента живее в Лондон със семейството си.
Из „Нямата рече: Сърцето що дума, право е“
Всичко бе толкова различно. Сякаш се бе озовала на друго място. Единствено улицата следваше посоката, която помнеше. Подкрепяна от двете жени, скоро стигнаха площада. Всъщност площада го нямаше. Имаше просто едно пространство, заобиколено от онези странни, кирпичени къщи. Една от тях се открояваше с нейната големина, а на първия етаж, над отворената врата, стоеше табела „Дюкян“. Странно изглеждаше тази дума. Бе я срещнала в една от книгите, които Дора ѝ бе дала. Не помнеше точно, но беше нещо свързано със селото през XIX век. Аптека ли значеше... Май магазин или кафе. Откъде се взе тази табела? И защо центърът изглеждаше така различно?
Двете жени продължаваха да я водят по пътя. Тя знаеше къде точно отиват. До онзи баир, на върха на който стоеше голямата ръждясала порта. И трите мълчаха. Едната гледаше сърдито и припряно, другата, старицата – загрижено следеше за най-малкия знак по лицето на Ния, а тя самата бе толкова объркана, че не знаеше що да рече. Реши, че след като се прибере у дома, ще си почине, ще поспи и цялото това безумие ще изчезне. Може би все още сънуваше...
Ето че почти стигнаха. Вече изкачваха малкото баирче и с последни сили Ния се бореше с камъните по пътя. Искаше просто да легне и да си почине. Трябваше ѝ само малко сън и всичко щеше да си дойде на място. Ала когато се изкачиха там горе, на върха, вместо голямата метална порта и каменна ограда на двора пред нея се изпречи малка дър вена вратичка и трънен плет, опасващ целия двор. Зад него се виждаше същата каменна пътека, която водеше към върха, на който голямата, с варо ана основа, червени тухли и красиви издължени прозорци къща просто липсваше... Вместо нея нямаше нищо. Една поляна. А в края ѝ се издигаше кирпичена къщурка.
Ния се смрази. Не, не. Какво се случваше... Къде беше домът ѝ?! Не разбираше, не беше възможно. Не можеше да помръдне, имаше нужда да поседне за мъничко. Само секунда... И за втори път изгуби съзнание.
Събуди се. Още преди да отвори очи, първата мисъл в главата ѝ бе: „Какъв странен сън. Кошмар даже...“ Повдигна клепачи и се огледа. Не разпозна нищо около нея. Лежеше на дървено легло. Подовете бяха застлани с тъкани пътеки, такива, каквито майка ѝ имаше у дома. Стените бяха каменни, а над леглото бе окачено тъкано пано. В единия край на стаята бе изградено огнище и в него гореше огън. На стената имаше малки дървени прозорчета с бели пердета. В средата на стаята – ниска дървена масичка с няколко трикраки столчета.
Вече изобщо не разбираше какво се случва около нея. И защо бе облечена в същата носия като на майка ѝ? Всичко бе толкова странно. Леглото, подът, стените...
Малката дървена врата на стаята се отвори и вътре влезе възрастната жена.
– Нийо, мънка, не ти ли е àрно? – запита я със загрижен тон. – О́ ти така ма, баба! Прималя ли ти?
Ния не знаеше какво до отговори. Гледаше жената и не разбираше откъде я познава.
– Къде съм? – едва промълви. – А, убава работа ся! У дома си, де да си! – отговори ѝ бабата.
– А вие коя сте? Познавам ли ви?
– Мъна, чи кък коя съм, ма! Язе съм ба’а ти. Ти главъта ли си удари? И пак ли жа ми съ праиш на много учена?
– Аз... Не зная. Не помня нищо... – смотолеви Ния. А тази реч, едва смогваше да ѝ разбере на бабата. И откъде ѝ знаеше името...
– Лилююю, голямо чудо! Гана, Ганааа бре! Бърже, бърже. Наш Ния сий ударила главъта. Голямо чудо, майкооо. Отивай, Джено, да търсиш дофтора!
– Нийо, Нийо мъри! К’о тий ма, мама. А́ рно ли тий? Речи нещо де, гòвори! – другата жена взе да се суети около нея. Защо едната се наричаше нейна баба, а другата – майка?!
След още малко суматоха наоколо в стаята изведнъж влязоха двама мъже. Единият бе облечен с вълнени потури, плетена блуза и калпак, а другият имаше малко по-модерен вид – панталон и сако, както и шапка с периферия.
– Бърже, дофторе, бърже! Два пъти ѝ прималя заранта! – разтревожено заобяснява по-младата жена. Докторът помоли да го оставят насаме с Ния. Огледа я, провери ѝ очите, премери ѝ пулса. Попита я какво чувства и накрая приключи. – Ударила си е главъта. Да лѐжи некой ден, па жа ѝ мине! Ако има нещо, пратете ми абер в градо. Късмет, че днеска бях в село... – и замина.
Следващите няколко дни за Ния преминаха в просъница. Ту спеше, ту се събуждаше. Умът ѝ отказваше да проумее какво се случва. Не разбираше нито къде се намираше, нито защо всичко познато сякаш се бе изпарило и на негово място се бе появила тази действителност. Като филм от XIX век... В редките случаи, когато опитваше да се изправи, целият свят около нея се завърташе като луда детска въртележка и тя падаше отново на леглото. Старицата, баба ѝ, както сама се наричаше, постоянно се суетеше около нея. Ту и подаваше някой къшей хляб, ту глътка вода, ту придърпваше по-нагоре завивката, с която бе завита. Все се тюхкаше и вайкаше около нея. Другата жена, майка ѝ, се появяваше вечер, имаше уморен вид, вероятно работеше някъде. Въртеше се около нея, уверяваше се, че възглавницата ѝ е достатъчно повдигната, че си е изяла супата, че няма нужда от нищо. В очите ѝ се четеше тревога, каквато само в майчините очи има. Явно те наистина вярваха, че са нейни роднини. А мъжът, който баба ѝ нарече „Гана“, сядаше мълчаливо на едно от трикраките столчета край масата и угрижено наблюдаваше случващото се наоколо. Не продумваше, само от време на време изсумтяваше и после се изгубваше някъде.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
