Никога не съм бил от хората, които пътуват с план. По-скоро с усещане. С инстинкта, че ако завия по непозната пътека, ще ме чака нещо, което няма на картата – усмивка, залез, история.
За мен България е точно такава – място, което трябва да се изживее, не да се „посети“.
Да се изгубиш в малките села
Някъде между Родопите и Стара планина има села, в които часовниците отдавна са спрели, но времето продължава да диша. Там хората те черпят кафе, преди дори да ги поздравиш. Питат откъде си, но не защото им е любопитно – а защото искат да знаят какво си донесъл от света.
В техните очи има спомени, в говора им – песен. И когато тръгнеш оттам, усещаш, че си оставил част от себе си между каменните зидове и тишината.
Да се изгубиш в планината
Има нещо освобождаващо в това да не знаеш къде точно си. Пътеките в България не винаги са обозначени, но винаги водят до нещо – извор, поляна, гледка, която те кара да млъкнеш.
В Родопите тишината е мека. В Пирин – горда. В Стара планина – вечна.
А когато слънцето залезе, разбираш, че светлината не е нужна, за да намериш посоката. Достатъчно е да вървиш.
Да се изгубиш край морето
Не по плажовете, а в малките заливи, където вълните говорят тихо, а морето мирише на детство. Там, където няма чадъри, но има време.
Всяка вълна разказва история, която чуват само онези, които не бързат да си тръгнат.
Да се изгубиш не винаги означава да не знаеш къде си.
Понякога това е най-сигурният начин да се намериш.
България е място, което не се побира в маршрути и препоръки. Тя живее в детайла – в мириса на хляб сутрин, в погледа на старец, в звука на гъдулка в някоя кръчма на края на света.
Ако тръгнеш без цел, ще откриеш, че цялата страна е дом – просто различен на всяко завойче.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
