В „Жива“ от Ина Ясиповаедна жена поема назад към миналото и корените си в търсене на утеха.
С аромат на пресен билков чай, топъл като домашно огнище и носещ магията на на българските планини на книжния пазар излиза дебютният роман„Жива“от Ина Ясипова –история за истински важните корени на всеки българин, за семейството и любовта, за традициите и утехата.
Книга за болката, която ни настига, колкото и надалеч да бягаме от нея. За празнотите в сърцето, които чакат да бъдат запълнени. За истинската България, скрита в забравените селца и в думите на мъдрите стари. История, която макар и написана в далечна Австралия, ни води право у дома – където се чувстваме най-живи.
Погълната от невъобразима самота и безнадеждност след като губи родителите си, Яна решава да избяга на другия край на света – в Австралия, в отчаяно търсене на утеха за разбитото си сърце.
Младата жена не успява да я намери в поредицата от краткотрайни афери и въздишки, които сякаш ѝ носятсамо още празнота. Не я открива и във високоплатената си позиция в една от уважаваните банки в страната, която извоюва с много труд, жертви и амбиция.
Дори когато получава всичко, за което човек може да мечтае – в лицето на съпруга си милионер, с когото пътува по света, посещавайки най-скъпите хотели и курорти, дълбоко в себе си Яна знае, че нещо в нея липсва.
Решена да открие лек за душата си и отново да се върне към истината в сърцето си, Яна решава да поеме назад – към миналото и към корените, които толкова дълги години е опитвала да изтръгне от себе си.
Следвайки необяснимите пътища на съдбата, на които скоро ще се научи да се доверява напълно, младата жена се оказва в почти обезлюденото село на покойната си баба – Елици.
Магично място, на което времето сякаш тече по различен начин. Където някаква особена сила омайва душите и кара кръвта да кипи. А в старите каменни къщи ехтят отдавна забравени истории за душата на България – човек трябва само да има сърце да ги чуе.
Из калдъръмените улици на село Елици Яна ще открие простичката, но смайваща красота на малките неща. Ще открие тайни и мъдрости, които само такива места носят. И една неочаквана вековна мистерия от българската история, която чака да бъде разкрита.
Ина Ясипова създава проницателен разказ, който ни приканва да забавим темпото и да усетим истинския вкус на живота – бавно и на малки глътки.
Кратък, смел и емоционален, „Жива“ е дебют, който завладява душите и заявява появата на нов глас на българската литературна сцена. Роман, който лекува всяка болка.
Из „Жива“ от Ина Ясипова
По калдъръмите на село Елици, където беше тичала до премала през летните си ваканции, сега нямаше никого. Слънцето падна зад билото на планината и Яна усети как страхът я стисва за гърлото. Тук нямаше жив човек. Къде ще пренощува? Носеше си спален чувал, но не смееше да влезе в някоя от изоставените къщи.
Кой знае какво я очакваше, когато се спусне сянката на нощта. Ами ако има призраци? Умората от дългия полет беше изострила нервите ѝ и тя се почувства безпомощна и уплашена.
Отнякъде залая куче. Яна се сепна и тръгна натам. Щом има куче, вероятно някъде там може би има и човек. От един двор изскочи едър, безпороден екземпляр, който лаеше, та се скъсваше. Дали пък нямаше да я ухапе?
– Борко, стига лая, какво има? – чу се глас.
Една малка къща едва се показваше над улицата. Каменните плочи на покрива, позеленели от мъхове, стигаха до рамото на Яна. Под тях любопитно надничаше малко прозорче с ослепително бели перденца и саксия с петунии на перваза.
Дворната портичка се отвори с протяжно скърцане и от нея излезе възрастна жена, приведена върху малката си тояжка, на която подпираше извития си от тежестта на годините гръбнак.
– Я! Дошли са ни гости, Борко! – зарадва се старицата. – Туй ще да е некакъв дар за Петдесетница. Нема да се плашиш от Борко, чедо. Той те лае, щото ти се радва. Откога не е виждал хора…
– Добър вечер – каза Яна.
– Добре си дошла, бабе. Що търсиш? Загубила ли си се?
Яна не отговори.
– Тука само загубени идат – засмя се възрастната жена.
– Мале, що си понесла у тоя самар? От София ли идеш?
– От по-далече.
– Па то по-далече от София има ли? Кого търсиш?
– Никого.
– Е, значи си за баш за тука. В туй село нема никой. Освен мене, ма и мене напоследък никаква ме нема. Влизай, чедо.
Яна слезе по седемте каменни стъпала и се озова в малко дворче, подредено с вещината на опитен градинар. По бордюрите имаше току-що разцъфнали зюмбюли, лалета и нарциси, зад тях – няколко лехи със зарзават, изпънати като по конец. В дъното на двора беше клекнала дървената къщичка на кучето Борко. До нея имаше пристройка, която приличаше на обор за домашни животни. Яна жадно попиваше с поглед тази гледка. Опитваше се да запечата в съзнанието си тази простичка, но смайваща красота.
– Влизай в къщата, чедо – подкани я старицата. – Сигурно си гладна.
По-голямата част от къщата всъщност беше под нивото на улицата. Яна наведе глава, за да мине през ниската вратичка, и влезе в малка стаичка, която светеше от чистота. Скърцащите дъски на пода бяха застлани с шарени черги, които грееха във всички цветове на дъгата. В огнището пукаха дърва, а над огъня върху бакърена пиростия вреше котле и изпълваше стаичката с ухания на отдавна забравени подправки. Пред огнището имаше ниска дървена масичка с две трикраки столчета. А зад тях – миндер, застлан с китеник. От гредите на тавана висяха плитки лук, сухи чушки, подправки.
– Заповедай – усмихна се старицата. – Остави тоя самар до вратата. Каква си слабичка, ще ти прекърши раменете.
Яна свали самара от гърба си и въздъхна. Чувстваше се, сякаш се е прибрала у дома си.
– Бобът тамън е уврел – каза възрастната жена. – Седай да вечераме.
Старицата се разшета пъргаво и докато Яна развърже кубинките си и свали якето, масата вече беше сложена. Върху везана покривка възрастната жена сложи купички с току-що свалената от огъня бобена чорба, разчупи питка хляб и рече:
– Хапни, чедо. Добре си ми дошла. Яна засърба бобената чорба и усети как някакво спокойствие се разлива по тялото ѝ. Толкова уютно беше тук. Като в майчина утроба.
– Искаш ли малко ракийка? – усмихна се старицата. – Искаш, как да не искаш! Тука имам една дюлова. В нашия край на ракията викаме „бела Рада“. А на винцето казваме „червен Петко“.
Скочи пъргаво от масичката, отвори долапа, извади стъклено шише и наля от жълтата течност в две малки колбички с тясно гърло.
– Туй са юзчета – обясни възрастната жена. – Юз е турска дума, ще рече „сто“. Демек туй юзче побира точно сто драма. И е направено с тясно гърло, за да не може кръчмара да лъже, като сипва по-малко. Ай, наздраве.
– Наздраве! Яна отпи от ракията и сбърчи нос. Беше много силна.
– Не бързай, чедо – усмихна се старицата. – Ракията и животът требва да се поемат бавно, на малки глътчици, за да им усетиш вкуса. Ей тъй.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
