Джералд Даръл и зверовете в звънарната му - Култура и фестивали - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Джералд Даръл и зверовете в звънарната му
Автор: Peika.bg

В книгата си „Зверове в звънарната ми“ Джералд Даръл разказва с неподправения си закачлив стил за времето от живота си, в което постъпва на работа като гледач в зоопарка „Уипснейд”. Тогава той е на 20 години, а животът му със зверовете е вълнуващ, както може да се очаква от Джералд Даръл.


Прочетете откъс от книгата „Зверове в звънарната ми“ (Издателство „Колибри“) на Джералд Даръл:

*

Разправят, че е голяма рядкост от дете, израсло с мечтата да кара влак, да излезе машинист. И ако това е вярно, излиза, че съм имал изключително голям късмет, тъй като още на двегодишна възраст взех твърдото и недвусмислено решение цял живот да се занимавам единствено с изучаването на животни. И нищо друго не можеше да ме заинтересува.

Прекарах всичките години, в които се оформяше характерът, вкопчен в това ми решение с упоритостта на мида патела и влудявах всичките си приятели и роднини с това, че ловях, купувах или внасях у дома всевъзможни живи същества – от маймуни до скромни градински охлюви и от скорпиони до бухали. Изтормозено от този парад на диви животни, семейството ми се утешаваше с мисълта, че просто преживявам някакъв етап в развитието си и че в най-скоро време ще го израсна. Получи се точно обратното: всяка нова придобивка само засилваше и задълбочаваше интереса ми към животните, така че в края на юношеството си вече знаех без капка съмнение какъв точно искам да стана. Казано най-просто: събирач на животни за зоологическите градини, а впоследствие – след като забогатеех по този начин – и собственик на мой си зоопарк.

Амбицията ми не ми се стори нито особено щура, нито безразсъдна; затрудняваше ме само това как точно да я осъществя. За жалост, нямаше училища за бъдещи колекционери на животни, а в същото време нито един от действащите по онова време професионални събирачи не желаеше да наеме някой, отличаващ се единствено с безграничен ентусиазъм, но без никакъв практически опит.

Съмнявах се, че ще е достатъчно да ги убедя, че съм отглеждал лично таралежчета или че съм разплождал гекони в тенекия от бисквити; насън да го бутнеш, събирачът на животни е длъжен да знае как се прилага душеща хватка на жираф и как само с една стъпка назад да се махне от пътя на нападащия го тигър. А беше почти изключено да натрупам подобен опит, докато живеех в английско морско курортно градче – истина, която ми беше внушена сравнително отскоро и по съвсем категоричен начин.

По телефона ми се обади познато момче от Ню Форест, което притежавало, според собствените му думи, бебе еленче лопатар, което отглеждало у дома си. Но тъй като им предстояло да се местят в апартамент в Саутхамптън, нямало как да вземе със себе си този иначе прекрасен екземпляр. Добави, че еленчето било опитомено и привикнало към домашни условия и баща му можел да ми го достави в рамките на двайсет и четири часа, че и по-скоро. Изпаднах в голямо затруднение. Майка ми – единственият член на семейството ни, който пряко сили можеше да се приеме като поддръжник на интересите ми към дивите животни – не беше у дома, с което ме лишаваше от възможността да я питам как би възприела включването на еленче лопатар, независимо на каква крехка възраст, към вече доста многобройната ми менажерия. В същото време собственикът на еленчето ми даваше зор да съм му отговорел незабавно.

– Баща ми каза, че ако не го вземеш, ще го убие – съобщи ми с мрачен тон.

Това вече сложи край на всичките ми колебания. И му съобщих, че с удоволствие ще приема още на следващия ден доставката на еленчето, което се казвало Хортанз. Посрещнах завръщащата се от пазар моя майка с готова история, достойна да стопи и каменно сърце, да не говорим за далеч по-податливото сърце на мама. Въпросното горкичко сърненце, откъснато от майка му, го очаквала смъртна присъда, ако не сме го вземели. Толкова ли сме били жестоки, че да откажем? При което майка ми, убедена от описанието, което й предложих, че сърненцето е надали по-голямо от дребен териер, обяви, че било немислимо да го оставим да бъде убито, след като сме имали възможност (както бях успял да й изтъкна) да го гледаме в някое ъгълче на гаража ни.

– Разбира се, че ще го вземем – каза.

А след това, водена от смътното убеждение, че растящите еленчета се нуждаят от сериозни количества мляко, се обади в млекарницата да увеличат ежедневната ни доставка с още шест литра.

Хортанз пристигна на другия ден в конски кафез. И докато собственикът му го извеждаше от това превозно средство, моментално се изясни, че, първо, Хортанз е безспорно мъжкар и, второ, че е най-малкото четиригодишен. На главата си имаше чифт рога с цвета на шоколад, с гора от смъртоносни бодли по протежението им, а така, както застана пред нас в елегантното си палто на бели петна, беше на ръст най-малко метър и шест сантима.

– Ама то изобщо не е бебе! – промълви ужасена майка ми.

– О, не, госпожо – изрече прибързано бащата на моя познат, – но е още детенце. Чудесна животинка е и е дресиран като кученце.  

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Култура и фестивали
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин