Една жена минава през ада, за да спаси децата си в „Когато Луната снизхожда“ - Кино, театър и книги - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Една жена минава през ада, за да спаси децата си в „Когато Луната снизхожда“
Автор: Peika.bg
Една жена минава през ада, за да спаси децата си в „Когато Луната снизхожда“

Излезе „Когато Луната снизхожда“ от авторката на „Перлата, която се освободи от черупката си“Надя Хашими,в която една жена ще мине през ада, за да опази децата си.

По книжарниците излезе „Когато Луната снизхожда“ от американската авторка от афганистански произход Надя Хашими. Хашими е автор на „Перлата, която се освободи от черупката си“, която ѝ спечели наградата на „GoodReads“ за най-добър дебют през 2014 г. – драматичен разказ за  две афганистански жени, разделени във времето, но ограничени във всяко свое действие в борбата си за свобода.

В новата ѝ книга централна фигура е Ферейба, която макар и да е омъжена в уреден брак, обича съпруга си. Тя има кариера на учителка и уютен дом. Но щастливият ѝ живот на жена от средната класа с образование, работа и комфорт се преобръща из основи, когато страната ѝ е погълната в огньовете на война и талибаните се изкачват на власт.

Семейството ѝ се превръща в мишена на новия фундаменталистки режим. Принудена да избяга с трите си деца, Ферейба таи една надежда за оцеляване – да потърси убежище при сестра си в Лондон.

Пътуването с фалшифицирани документи, доверяването на милостта на непознати – всичко това превръща бягството към спасението в опасно пътешествие под покрова на мрака, а Ферейба – от уважавана жена в отчаяна бежанка.

Бегълците попадат в сенчестата подземна мрежа, пуснала пипалата си под улиците на европейските градове. И тогава, на един оживен площад в Атина, съдбата им преживява съкрушителен обрат. Най-големият син на Ферейба, Салим, е откъснат от семейството си, запратен в света на трафика на хора и мизерията на бежанските лагери.

Ферейба няма друг избор, освен да продължи с другите си две деца. Разделени, те преминават граница след граница, опасност след опасност, рискувайки живота си с надеждата за по-светло бъдеще – с надеждата някой ден да се съберат отново.

Надя Хашими повторно повежда читателите си на емоционално пътешествие не само през отнетите свободи и ужасите на войната на Изток, но и през скритите опасности на Запада, които клокочат под на пръв поглед подредената фасада. Разказана в две гледни точки – на Ферейба и на сина ѝ Салим – „Когато Луната снизхожда“ е изящна история за търсенето на дом и страха, че няма да го намериш, за скръбта на стария свят и болката на новия.

Из „Когато Луната снизхожда“

Надя Хашими

Една жена минава през ада, за да спаси децата си в „Когато Луната снизхожда“

ПЪРВА ЧАСТ

Първа глава

Ферейбà

1

Денят на моето раждане положи кървав печат върху съдбата ми. Докато се борех да вляза в този опак свят, майка ми го напусна и отнесе със себе си възможността да бъда истинска дъщеря. Акушерката преряза пъпната връв и я освободи от всяко по-нататъшно задължение към мен. Тялото ѝ бледнееше, докато моето розовееше; нейното дихание стихна, докато аз се учех да крещя. Почистиха ме, увиха ме в одеяло и ме изнесоха да ме представят на баща ми, вече вдовец благодарение на мен. Той падна на колене с останало без цвят лице. Падар-джан сам ми каза, че минали три дни, преди да се застави да поеме дъщерята, отнела съпругата му. Предпочитам да не бях в състояние да си представя мислите, които са минали през ума му, но си ги представях. Повече от сигурна съм, че ако му е била предоставена възможност, той би избрал майка ми.

Баща ми правеше всичко по силите си, но не беше създаден за подобно нещо. В негова защита трябва да кажа, че по онова време не беше толкова лесно. Или по което и да е време всъщност. Падар-джан беше син на везир от местна величина. Хората от града се обръщаха към дядо за съвет, посредничество и пари в заем. Дядо, Бабà-джан, неизменно беше уравновесен, твърд и далновиден. Лесно вземаше решения и не проявяваше колебание пред лицето на разногласието. Не зная дали винаги е бил прав, но винаги говореше с такава убеденост, че хората му вярваха.

Наскоро след сватбата си, благодарение на изгодна сделка, Бабà-джан се сдобил със значително количество земя. Плодовете на тази земя хранеха и даваха подслон на цели поколения от рода ни. Баба ми, Бибѝ-джан, умряла две години преди моето трагично раждане, го беше дарила с четирима синове, от които баща ми беше най-младият. Синовете му израснали, обгърнати в привилегиите, които той им подсигурил. Семейството беше уважавано в града и всеки от чичовците ми сключи добър брак, а със своите дялове от наследствената земя отгледаха собствените си семейства.

И баща ми притежаваше земя – градина, ако трябва да бъда по-точна – и работеше като чиновник в нашия град, Кабул, шумната столица на Афганистан, закътана в пазухата на Централна Азия. Всъщност географията щеше да придобие значение за мен едва по-късно през живота ми. Падар-джан беше само бледо копие под индиго на дядо. Писецът обаче не беше натиснал достатъчно, че да остави отпечатъка на неговия силен нрав. Унаследил беше добронамереността на Бабà-джан, но му липсваше неговата решимост.

Получил своя дял от семейното имение, градината по-точно, когато се оженил за майка ми. Посветил ѝ се, грижел се за нея и ден, и нощ, катерел се по дърветата, за да набере най-сочните плодове за майка ми. През горещите летни нощи спеше навън, замаян от кадифените клони и сладкия аромат на узрели праскови. Заменяше част от реколтата за провизии и услуги по домакинството и изглеждаше удовлетворен от онова, с което можеше да се сдобие по този начин. Признателен беше и не търсеше повече от отреденото му.

Майка ми, според малкото, което узнах в детството си за нея, била красива жена. Тежките кичури с цвят на ебонит падали под раменете ѝ. Имала топли очи и царствени скули. Припявала, докато шетала, винаги носела зелен медальон и била прочута с апетитния си оше, фина юфка и пикантна говежда кайма в бульон от кисело мляко, който сгрявал стомаха в зимния студ. Краткотрайният брак на родителите ми бил щастливо уреден, ако съдя по начина, по който очите на баща ми се пълнеха със сълзи в редките случаи, когато я споменаваше. Макар че ми беше нужен цял един живот, аз съчлених онова, което знаех за майка си, и си вмених, че тя най-вероятно ми е простила заради моето провинение срещу нея. Никога нямаше да я видя, но все така изпитвах нужда да чувствам любовта ѝ.

Около година след сватбата им майка ми родила здраво момченце. С един поглед баща ми доловил колко добре е сложено бебето и го кръстил Асад, лъв. Дядо прошепнал азаан, или молитвения призив в ухото на новородения Асад, и го въвел в мюсюлманската вяра. Съмнявам се Асад да се е променил от това. Най-вероятно не е и чул азаан на Бабà-джан, понеже вече е замислял някоя беля и загърбил призива на праведността.

Асад сякаш беше роден с усещането, че светът му принадлежи. В крайна сметка той беше първородният син на баща ми, извор на неизказана гордост за рода. Щеше да носи фамилното ни име, да наследи земята и да се грижи за родителите ни в златните години от живота им. Сякаш знаеше какво щеше да се очаква от него по-късно, понеже изцеждаше майка ми и баща ми. Сукал, докато пресуши и изтощи майка. Баща ми се чудеше какви играчки да направи по-напред за него, планираше образованието му и беше повече от решен да донесе достатъчно у дома, че жена му, нашата майка, да бъде здрава и добре нахранена.

Майка ми била горда, че родила син на баща ми; здрав син при това. Страхувала се да не би комшии или някой от роднините да ѝ завиди и да го урочаса и пришила малкия син камък, назар, амулет срещу лошо око, дар от сестра ѝ, към дрешките на детето, да го пази. И не спряла дотук. Разполагала с цял арсенал от хитрини, за да се противопостави на различните прояви на назар. Хвърляла поглед към ноктите си, ако се случело Асад да ѝ се стори натежал, като го вдигнела на ръце, или ако посетител забележел пълничките му, розови бузки. Прошепвала ном-е-Ходо, възхвала на Божието име, за да подсили добрите думи. Високомерието привлича назар със свирепостта на светкавица в открито поле.

Ден след ден Асад дебелеел от млякото на майка ни. Лицето му се окръглило, крачетата заякнали. Четирийсет дни след раждането му майка ми си поела дъх с облекчение, че синът ѝ е преживял най-опасното време. Видяла била съседското бебе две седмици след раждането му, вцепенено и обзето от отчаяни конвулсии, сякаш обсебено от зла сила. Духът на новороденото бил отнет, преди да го кръстят. Впоследствие научих, че мръсният нож, с който прерязали пъпната връв на бебето, най-вероятно е заразил кръвта му с бактерии. Истина или не, ние, афганистанците, твърдо вярваме, че пилците не следва да се броят по-рано от четирийсетия ден след излюпването.

Подобно на толкова други майки, Мадар-джан призовавала силата на семената от седефче, наричани еспанд. Оставяла шепа черни семена да тлеят и да се разпукват над открит пламък, а димът се носел над главата на Асад, докато тя припявала:

Ти пазиш от зло око, ти си еспанд,

благословията на цар Накашбанд.

Око на нищото, людско око,

приятелско око, вражеско око,

който възжелае зло, да изгори в тези въглени.

Напевът ни е завещан от доислямската религия зоро-астризъм, макар дори мюсюлманите да вярваха в силата му. Баща ми гледал доволен, че жена му полага такива усилия да защити потомъка му. И, да, колко благотворен трябва да е бил този напев! Смъртта на майка ми не хвърли сянка върху брат ми, както това се случи с мен. Той все така беше първородният син на баща ми, все така преуспяваше в живота – най-често за сметка на другите. Безразсъдните му постъпки нараняваха всички около него, но той винаги се измъкваше безнаказано. През двете кратки години, през които майка го е хранела, беше насъбрал достатъчно сила, че да си извоюва място в света.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Кино, театър и книги
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин