Екопътека Хвойна – Ставруполи – 80 км из Родопите (част 4) - Уикенд - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Екопътека Хвойна – Ставруполи – 80 км из Родопите (част 4)
Автор: Явор
Екопътека Хвойна – Ставруполи – 80 км из Родопите (част 4)
Снимка: Явор

След като изминахте с Явор първите дни по пътеката Хвойна – Ставруполи в Родопите, се събуждаме с него за ден пети.

Ден 5

Сутринта спах до по-късно, докато Тодор стана рано и отида на скалите. Отидох и аз на скалите и позяпахме, правихме и малко снимки. После закусихме край палатката. Имаше особена магия на тази поляна, заобиколена от гъстата гора. В момента, когато багажът бе събран, поляната бе отново напълно празна и чиста и сложихме раниците, в цялото ми тяло нахлу въодушевление. Двадесет килограма на гърба ми бяха като любимата ми тежест, но не тежест, а лекота, лекотата с която можех да пребродя цялата безкрайна гора на Родопите.

Пътеката отново ни поведе по невероятни места – минахме през гъсти гори, после през сечище, което беше самата грозота... Изведе ни до един изкуствен язовир до Пампорово, дигата на който трябваше да пресечем на път за връх Соколица. Пътеката под язовира се виеше край поток, обагрен в яркожълт цвят. Беше доста странен и го снимахме – сякаш във вените на планината тук течеше сяра. Не след дълго се озовахме в беседката пред връх Соколица и там спряхме да обядваме. Набелязахме си по-нататъшния маршрут и тръгнахме към близкия връх, който се извисяваше живописно сред гората. Оставихме раниците си скрити в подножието му и се качихме горе леки като перца. На самият връх имаше поставен голям железен кръст в памет на безбройните безименни жертви на тоя край през османското владичество.

Слизането надолу към Смолян бе неусетно, но не беше лишено от нови и нови прекрасни моменти. В гората по пътеката се минаваше през доста диви места, край изоставени руини от незнайни къщи или крепости. На моменти пътеката бе толкова тясна, че едва се провирахме през гъстите клони. И след дълго ходене стигнахме до широка поляна, а на нея имаше една овчарска къща. Искахме да намерим вода и точно до тази къща имаше чудесна чешма, която течеше от дървена фигура, оформена като патешка глава.

Не след дълго вече вървяхме между първите бунгала до най-високото от Смолянските езера. Хм... цивилизация... Дори предния ден, когато минахме през Пампорово, не я усетих така силно. Може би защото тук имаше повече хора. Следобед към 3 часа беше пълно със семейства, които се разхождаха край езерото. Имаше и доста хора пред една църква до езерото.

Вървяхме между първите постройки. Аз бях обхванат от едно такова вдъхновение, което те сграбчва само когато си бил сред дивото и изведнъж отново се смесиш с хора, на които твоето преживяване е далечно и непознато. Човек се чувства като белязан от знака на великия стар бог Пан, повелител на всичко живо в природата. Минавайки пред една витрина с рекламен надпис за продажба на апартаменти се спряхме и снимахме отраженията си – това беше първото огледало в цял ръст от доста време насам.

Продължихме все надолу по пътя през Смолянския квартал Езерово с надежда да хванем автобус, но се оказа, че хората от тоя квартал ползват услугите на градския транспорт само три пъти през деня, а следващия автобус беше след няколко часа. Както ни обясни една жена – за какво им били по-често автобуси – трябвали им само сутрин за работа и вечер за след работа, и евентуално на обяд за учениците. Продължихме по асфалтовия път към града, но той се оказа доста далеч. На няколко пъти махвахме на стоп на автомобили, които бяха празни, дори минаха и празни микробуси, но никой не спря. Вървяхме над един час и все още бяхме доста далеч от града, когато след поредния завой спря един микробус за междуградски рейсове. Бързо ни закара до автогарата на Смолян и там Тодор му предложи пари, а шофьора с радост си поиска...

На автогарата си купихме билети за автобуса за село Арда и тъй като имахме около 2-3 часа престой, решихме да оставим раниците на багажно отделение и да се разходим спокойно в града.

Когато видяхме едно прилично заведение в централната част, седнахме и си поръчахме бира, солени палачинки, картофи, огретен и пица. Това беше едно чудесно похапване след дългото и изморително ходене през деня. Седяхме на масата, разположена на тротоара до едно оживено кръстовище, похапвахме си блажено и зяпахме хората.

Нахранихме се и бавно тръгнахме обратно към автогарата.

В автобуса за Арда пътуваше един старец на около 75 години – бай Димитър. Бай Димитър беше слаб, кокалест, жилав старец, с огромни мустаци и очила с дебели рамки, който с боботещ глас обясняваше на доста по-младия си спътник как все още помага на синовете и на дъщерите си, като изкарва пари с труда си. Построил им къщи, подарил им коли и още изкарва пари, при това повече от тях.

„Вие момчета откъде сте?” – обърна се той към нас. Запознахме се и когато ми стискаше ръката, усетих колко сила има все още в тоя човек. Бил над 26 години миньор, голяма част от тези години изкарал в урановите рудници край Смолян. „Оцелях толкова години под земята и от нищо не се страхувам под земята... Но след като прекратих работата на миньор и станах дървосекач, гората повече ме плаши. Едно дърво за малко не ме уби....” Когато слезе на спирката преди нашето село, отново стиснахме ръце и като ни пожела да сме здрави и винаги да успяваме в каквото захванем, почувствах тези думи като благословия.

В село Арда пристигнахме привечер. Слънцето вече клонеше зад западните хълмове и ние решихме да наемем стая за по 15 лева на нощ в хотелчето точно над смесения магазин в центъра на селото. Над хотелчето се извисяваше джамия и ние попитахме дали мюезинът ще ни събуди рано-рано сутринта. Оказа се, че имамите на селото вече не пеят. Оставихме си раниците в чудесната спретната и чиста стая и излязохме да се поразтъпчем отново навън. Привечер това село беше изключително живописно – разположено от двете страни на най-южния приток на река Арда, между хълмове с широколистни дървета. Тук бе съвсем друга част от Родопите и както Тодор отбеляза - тези Родопи много напомняха за Искърския дял на Балкана. Някъде далеч на юг, по продължението на реката се извисяваха два гористи върха и ние предположихме, че единият от тях е Ардин връх, който искахме да изкачим на следващия ден. Попитахме и предположенията ни се потвърдиха.

В края на селото пътят свършва и на няколкостотин метра от там свършваше България и започваше Гърция. Много особено е усещането, когато си на погранична зона и ефимерността на границите е очевидна – няма нищо, което да подскаже, че от другата страна на хълма хората учат друга история, говорят друг език, вълнуват се от други герои на деня. Но това са същите тези хора, чиито прадеди са израснали по тези земи, които през друго време са се зовали ту българи, ту гърци, събуждайки се са виждали същата река, разхождали са се в същата планина. На място като това разбираш и колко е добро начинанието с изграждането на екопътеки като тази, свързваща двете държави, от Хвойна до Ставруполи.

Вечерта седнахме на стълбите пред селското читалище и чоплихме семки, пушихме тютюн и говорихме дълго. Защото ако има нещо, което може да се каже за човешките отношения, то е че те се нуждаят от максимална откритост и от усилие, което да преодолее естествената склонност към затваряне.  

*

Очаквайте част 5 от разказа!

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Уикенд
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин