Фентъзи феноменът „Алхимизирани“ от СенЛинЮ излиза и на български език - Кино, театър и книги - Peika.bg

Мрачното и мащабно фентъзи е една от най-обсъжданите книги за 2025 г., която ще оживее и на екран!

Тази есен на литературния свят вече има  нов безапелационен фентъзи феномен – мрачният роман „Алхимизирани“ от СенЛинЮ, който покори класациите и се превърна в една от най-обсъжданите книги в TikTok, Bookstagram и читателските общности онлайн за 2025 г. 

По-малко от месец след излизането си на английски език книгата вече е налична и на български в луксозно издание от над 1200 страници с твърди корици, цветни порезки и специална илюстрация от световноизвестната художничка Avendell. 

СенЛинЮ е добре позната на читателите с произведенията си, публикувани онлайн, които са прочетени от повече от 20 милиона потребители. С „Алхимизирани“ тя направи своя смайващ дебют в традиционно публикуваната литература и предизвика експлозивни реакции още с обявяването на произведението, а филмовите права за книгата бяха продадени за 7-цифрена сума. 

Мрачен, многопластов и дълбок, „Алхимизирани“ е фентъзи роман, който ни запраща в свят, разтърсен от последиците на жестока гражданска война. 

Внимание, тази книга има 100% опасност да разбие сърцата ви! 

Някога Хелена Марино е била една от най-обещаващите ученички в Алхимичната кула и лечител с огромен потенциал. Сега тя е враг на мракобесния нов режим в Паладия. 

Последната надежда на Съпротивата е мъртва. Всички приятели и съюзници на Хелена са брутално избити от Върховния некромант Мороу и неговите подчинени от гилдиите – новия елит на Паладия. А Хелена е тяхна пленница, лишена от способностите си на алхимик. 

Появата ѝ поражда поредица от необясними въпроси. Според архивите, по време на войната Хелена е била обикновен лечител. Но тя страда от необяснима форма на амнезия, а спомените ѝ изглежда са били майсторски заличени от алхимик с изкусни способности. 

Ала какви тайни могат да крият трънливите пътеки на ума на толкова незначителна жена като нея? 

Хелена е изпратена в разпадащото се желязно имение „Спайърфел“, за да бъде подложена на поредица от процедури, които целят да отключат ума ѝ. Неин надзирател там е Върховният губернатор – Кейн Ферън. Най-довереният генерал на Мороу, прославил се по време на войната със своя кръвожаден нрав и смъртоносни умения и някогашен съперник на Хелена от времето на обучението им за алхимици.

Захвърлена в реалност, в която смъртта е милостива мечта, Хелена ще трябва да стори всичко по силите си, за да съхрани последните останки от Ордена на Вечния пламък. За да го направи, тя ще трябва да разгадае загадката на собствения си ум, да се върне назад към най-болезнените моменти от войната и да надникне зад маската на надзирателя си. Там, където истината я очаква заедно с болка, прах, разбито сърце и невиждани жестокости, много по-лоши от смъртта. 

СенЛинЮ печели титлата „виртуоз на мрачното фентъзи“ с този болезнено красив разказ, в който надеждата е „роза посред гробище“. Крехка искра, съхранила в себе си пламъка на бунта, който само чака да бъде разпален. 

Епична, мащабна и всепоглъщаща,  „Алхимизирани“ е жестока симфония, чиито железни ноти оставят кървава диря по читателското сърце. Роман с готически нотки, който кове нови закони в съвременния фентъзи жанр и предлага изящен коментар на безсмислената жестокост на войната. 

Из „Алхимизирани“ от СенЛинЮ

Глава първа

Когато дойде, светлината едва не разцепи главата на Хелена. Чу викове.

– По дяволите! Как се е събудила? – проби един глас пелената от агония, обхванала сетивата ѝ.

Светлината я пронизваше. Копие, забито право в очите  ѝ, проникнало дълбоко в черепа. Богове, очите ѝ.

Изви тяло. Ослепителният лъч светлина се размаза, стрелна се настрани. Гореща течност опари гърлото ѝ. Бучене изпълни ушите ѝ.

Влажни пръсти се впиха в ръцете ѝ, до костите, дръпнаха я нагоре. Въздух нахлу в дробовете ѝ и ги накара да се свият болезнено, за да изтласкат течността обратно през устата ѝ.

– Проклетият гел за стазис, не мога да я хвана като хората. Накарай я да млъкне! Напът е да се удави.

Пуснаха я, главата ѝ се блъсна в нещо. Груб камък одра ръцете ѝ. Размаха ги слепешком в опит да се надигне. Стискаше плътно клепачи, но светлината още беше като острие в черепа ѝ. Усети как изтръгват някакъв твърд предмет от тила  ѝ и нещо топло и мокро се стича по кожата ѝ.

– Как, по дяволите, се е събудила? Някой ѝ е объркал дозата. Спри я, опитва се да изпълзи.

Пак я сграбчиха за ръцете, надигнаха я от пода.

Изтръгна се от хватката и се насили да отвори очи. Успя да различи само нещо, което сияеше ослепително бяло. Хвърли се към него.

– Кучка такава, одра ме!

 Тилът ѝ се взриви от болка.

Светлината още беше там, когато пак дойде в съзнание.

Случи се полека, като че ли беше под вода и плуваше към повърхността малко отвъд обсега ѝ – постепенно идваше на себе си. Клепачите  ѝ бяха затворени; светлината беше точно зад тях. Вече усещаше болката в очите си.

Лежеше на нещо твърдо. Студена маса, неподатлив метал под пръстите ѝ.

Смътно различи гласове – приглушени, но близки.

– Е? – разнесе се женски глас. – Има ли други?

– Не – отговори мъжки глас. Същият като предишния път. – Извадихме останалите. Сбъркали са само с тази.

– И е била в съзнание, когато отворихте контейнера?

– И още как. Започна да крещи веднага щом вдигнахме капака и я извадихме. Едва не получих сърдечен пристъп, да ви кажа. Уилемс така се стресна, че едва не я удави, а когато успяхме да я измъкнем, беше като подивяла. Изподра ме навсякъде, докато най-сетне я упоим пак. Абокатът си беше на мястото, но притокът на сънотворно беше спрян. Сигурно са го бутнали случайно.

– Това не обяснява липсата  ѝ на документация  – каза жената. – Странна работа.

– Сигурно са бързали. Надали се съхранява от много дълго. Дори повечето от онези, които са били в изрядни условия, са вече мъртви. В много от контейнерите е останала само супа с кости – засмя се мъжът нервно.

– Ще разберем повече, след като я изпратя в Центъра  – каза жената. Гласът  ѝ звучеше безразлично.  – Прав беше да подадеш сигнал. Аномален случай. Дръж ме в течение, ако се събуди още някой. Всички трупове, достатъчно добре запазени за реанимиране, отиват в мините. Живият добитък – в Аванпоста.

– Разбира се. И ще кажете една добра дума пред началството за мен, нали така? От вашата уста би означавала много – каза мъжът обнадеждено и придружи думите си с изкуствен смях. – Вече понатрупах години, нали разбирате.

– Към Върховния некромант се отправят много молби. Усърдната ти работа няма да бъде забравена. Нареди да приготвят транспортен камион.

Разнесе се шум от отдалечаващи се стъпки, а след него – въздишка на раздразнение.

– Няма защо да се преструваш на заспала, знам, че не си. Отворѝ очи – каза жената. – Нагодих сетивата ти, така че светлината няма да те мъчи прекалено.

Хелена надзърна предпазливо измежду миглите си.

Светът около нея беше потънал в зеленикав сумрак, всички силуети приличаха на сенки. Неясна човешка фигура помръдна от дясната ѝ страна.

Очите ѝ я последваха мудно.

– Чудесно. Значи можеш да изпълняваш нареждания и да следиш движение с очи.

Хелена се опита да проговори, но от устните ѝ се откъсна само тихо ахване. Разнесе се щракване на химикалка и шумолене на хартия.

– И така, затворник 1273 – или може би 19819? Имаш два регистрационни номера, и двата от които не съответстват на никаква документация в учреждението. Имаш ли си име?

Хелена не каза нищо. Сега, когато дори самата мисъл за светлина не беше достатъчна да ѝ вдъхне ужас, можеше да помисли малко. Още беше затворник. Жената изсумтя нетърпеливо.

– Разбираш ли ме?

Хелена не отговори.

– Е, не може да се очаква кой знае какво. И без това скоро ще разберем. Ти – доведи я.

Неясният силует изчезна, появиха се други. Хладни пръсти се впиха в китките ѝ. Химическата воня на течност за съхранение и мирис на старо месо опариха носа ѝ. Некророби. Опита се да различи лицата им, но очите ѝ все се отклоняваха, отказваха да се фокусират върху тях.

Масата започна да вибрира, докато я бутаха по каменния под, трептенето изпълваше мозъка ѝ и стигаше чак до зъбите ѝ.

После я обля светлина – толкова ярка, че беше като игли, забити в ретините ѝ. Нададе приглушен писък и стисна пак клепачи.

Дръпнаха я нагоре така внезапно, че ѝ се повдигна, и мракът отново обхвана всичко, чу ръмженето на включен двигател някъде под себе си.

Трябваше да избяга. Опита се да се преобрази и чу дрънчене на метал.

– Лежи мирна – завърна се изведнъж гласът на жената. Някъде много близо до нея. Хелена подскочи настрани, задъхана, а ръцете и краката ѝ се загърчиха в оковите. Трябваше да избяга. Трябваше да…

 – Не ми утежнявай деня още повече – каза жената с леден тон.

Пръсти стиснаха тила на Хелена, а електрически импулс разтърси мозъка ѝ.

Отново мрак.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!