Изданието е перфектна симбиоза между силата на словото и експресивността на визуалното.
8 години, 60 кирилски букви, с които започват 60 думи, на които 60 известни личности дават 60 кратки определения. Това е графичният и социален експеримент на художника Дамян Дамянов „Под езика“, в който познатите ни букви оживяват във виртуозни графични символи, подсказващи или илюстриращи по лаконичен начин значението на дадена дума.
След първото типографско издание, изложба и представяния на проекта през годините виртуозният творец разширява и допълва своето изследване с нова визуална провокация – книгата „Под езика: част втора“, която свързва нишките на два типа комуникация и рисува приблизителна картина на съвременното общество.
Сред страниците на тази книга ще откриете 90 позабравени, често произнасяни думи или чуждици – думи номади, които са навлезли в територията на речника ни сравнително наскоро. Те обогатяват езика, напомнят ни, че той е жив, дишащ организъм и в крайна сметка не друг, а ние сме отговорни за това как изглежда.
В този своеобразен тълковен речник на съвремието ни значението дават световноизвестни и български мислители, поети, писатели, творци, журналисти, художници, преподаватели и други, а внимателно подбраните думи и графичната трансформация на буквите са прозорец към реалността, в която живеем. Реалност, в която символните значения се менят постоянно.
Своеобразен апотеоз на концептуалната мисъл, „Под езика: част втора“ е проект, който изследва граници и се опитва да ги разширява или заличава. Игра на превръщане и жонглиране с букви, думи и символи и искрено обяснение в любов към българската писменост.
Започнах този проект през 2016 като игра и за радост, успявам да го завърша по същия начин. Не съм съвсем сигурен дали аз играх, или буквите си играха с мен, но за крайния резултат това няма значение. Година след година, времето, в което развивах проекта, буквално времето ми Под Езика, ме смиряваше и обогатяваше – с медитация върху знаците, думите и значенията, устойчиви или не чак толкова, на човешката ни комуникация. Надявам се чрез тази книга да предам това богатство на читателите. Или е по-правилно да кажа зрителите. В книгата съм събрал 90 идеограми, заедно с последната част на проекта, в която се потапяме в езиковото минало време и архаичните му, захвърлени по мазета и тавани думи. Там, където още си играем с миналото и то с нас.
Дамян Дамянов
Какво определя дали една дума ще се превърне в архаична? Дали загубата на реалността, която обозначава, или нарастващото ни парадигматично въображение? Как се разполагат тези архаични думи сред света ни днес, когато можем да ги сравним и заменим с толкова много други, когато можем да отворим толкова много други речници?
Нели Станева
Из „Под езика: част втора “ от Дамян Дамянов
ЗА БУКВИТЕ И ОБРАЗИТЕ
Никой не знае със сигурност кога точно е започнало всичко. Според всеобщото схващане началото е поставено в земите на Древна Гърция. Други пък копаят по-дълбоко и стигат до корените на дървото на европейската писменост в културата на древните финикийци – племена, които кръстосвали сърдитите морета между Европа, Азия и Африка преди повече от хиляда години преди Христа. Вероятно съществува логична връзка, че хората, измислили паричните знаци, са същите, които въвеждат и устойчива на времето писмена система. Трети смятат, че протописмеността се е родила още по-рано – по долното поречие на Дунав и най-вече – по нашите земи, а аз, бивайки българин, няма как да не намеря доза истина в това.
Където и да решим да поставим началото на европейската писменост по оста на времето обаче, винаги можем да се обърнем назад и да видим една още по-далечна точка на хоризонта, от която всъщност започва условно „писмената“ комуникация.
Наблюдавайки от тази дълбока перспектива, може да бъдем сигурни, че първият човек, който е решил да „запише“ нещо, вместо да разчита на паметта на себе си и останалите, го е направил, използвайки рисунка.
В началото това била наподобителна рисунка на нещо конкретно. После рисунката ставала все по-стилизирана и губила натурните си характеристики. Нужни били десетки хиляди години, преди човешкият мозък да пренастрои и усъвършенства възприятията и мисленето си от конкретно към абстрактно възприемане на света. Ето защо първите съобщения, оставени от вече разумния човек по стените на тъмните и влажни обиталища, били рисунки на животни, преследвани, но и обожествявани от хората. И така, първобитните хора – преди толкова много години, че всъщност няма значение колко точно – измислили пиктограмата. Не знаем как са я наричали тогава, но днес с този термин наричаме най-простото изображение, което изразява дадена идея. Стилизираната рисунка бил най-простият, четлив и общочовешки символ и използването є е начинът да „запишеш“ нещо, което да остане след теб. В началото писмената комуникация имала своите много ясни и разпознаваеми за всички очертания – наподобителни и натурни. Това, което днес приемаме за първите форми на изкуство по стените на пещерните галерии, от друг ъгъл можем да разглеждаме и като писмена система.
Да направим скок от няколко хиляди години напред във времето. Той ще ни отведе на високоскоростния път на античния свят – Средиземно море. Финикийците били хора на път и като такива имали интензивен досег с чужди култури. Благодарение на търговските си връзки и произтичащата от това обмяна на идеи те асимилирали пиктограмните знаци от вече съществуващите азбуки на египтяните и синайците, поне според популярните теории. Буквите, с помощта на които записват притежания, дългове и закони, бележат значимия преход от природната към абстрактната форма в писмената комуникация.
Натурните очертания на отделните знаци постепенно били стилизирани и от пиктограмна азбуката станала фонетична. Чрез използването на няколко прости геометрични форми и благодарение на комбинацията между тях се получавала система от графични знаци, всеки от които отговарял на специфичен звук в езика. Записани в определен ред, тези знаци можели да предадат всякаква информация. Държавите имали нужда от закони и администрация, търговията – от счетоводство, а малкото тогава четящи хора – от поезия и философия. С други думи – финикийската позвукова писменост е почвата, върху която ще разцъфтят гръцката, латинската и най-сетне – кирилската азбука.
Но защо тези знаци се оказват толкова лесни за възприемане? Защо именно върху тях стъпват колоните на европейското познание? Тяхната гениалност се състои преди всичко в графичната им простота – те са лесни за изписване и научаване. Състоят се от права, наклонена линия и овал. Ако си представим древния елин като учещо се да пише дете, то древният римлянин пред Траяновата колона или средновековният калиграф в скрипториума на манастира са вече пораснали и овладели до съвършенство това изписване. Буквената конструкция обаче си остава същата – устойчива и съвършена.
През IX век дървото на европейската писменост се сдобива с ново разклонение – българската кирилица. Тя обаче не е първата азбука, която ползват българите. Пътят на еволюцията винаги има своите неочаквани отбивки и те често водят до любопитни за науката видове.
Кирилицата е най-младата писмена система, родена на територията на Стария континент. Служим си с нея вече повече от десет века. С нея на български са написани най-красивите стихове и са разказани най-вълнуващите ни истории. Описани са най-героичните победи, както и най-трагичните ни загуби. Всички те са ни създали като нация и са ни оформили такива, каквито сме днес. Книгите, написани с кирилица, са променяли човешки съдби, но и хората не са оставали равнодушни към буквите и немалко от тях не са ги приемали просто за даденост. Освен средство за комуникация, буквите са и обект на изобразителното изкуство. От умението на красивото писане – калиграфията – до различни типографски експерименти, буквите са неделима част от графичния дизайн. Те са и начин за изразяване на идеи – не само чрез това, което казват, но и заради начина, по който изглеждат. В края на краищата буквите са изображения. А всяко изображение, складирано достатъчно дълго в депата на въображението ни, има свойството да се видоизменя.
Буквите са абстрактни знаци. В повечето случаи ние просто ги ползваме, приемайки ги за даденост. Устройството на нашия мозък обаче е такова, че той трудно приема абстрактното просто така. Ние оприличаваме нещата. Търсим сходства. Непознатото ни обърква, затова и се опитваме в него да видим конкретен образ. Търсейки тази сигурност, мозъкът е този, който кара буквите да оживяват. Те могат да протягат крак, да размахват криле или да падат, да приемат формата на реални или митологични същества. Буквите се превръщат в картини. В имитацията на натурата те всъщност се движат назад към генетичния си произход.
Завръщането към пиктограмните изображения всъщност не е новина. През втората половина на ХХ век, когато високите скорости все повече смаляват света, мултикултурното човечество се изправя пред мултиезичния проблем. Как да обозначим тоалетна, check-in или авариен изход на достатъчен брой езици, така че всички да разбират едно и също? Решението е общочовешкият език. Чрез изображения.
Езиковата бариера е прехвърлена чрез прости картинни описания, които днес наричаме „икони“, предефинирайки значението на думата. Преди хиляди години предците ни рисували, защото още не съществувала графична система, която да е еквивалент на говоримия език. Чрез завръщането към пиктограмната система сме проследили ДНК-то на комуникацията обратно до хората, които разбирали, че е добре да помниш и разказваш, но още по-добре е да запишеш за тези след теб.
Проектът „Под езика“ прави точно това – свързва нишките на два типа комуникация – писмено-абстрактен и изобразително-конкретен. Типографският маниер, при който кирилските и латински букви се превръщат в пиктограми, всъщност огъва линията на времето и я затваря в непрекъсната окръжност. Той е пресечна точка на две различни гледни точки към предметния свят, на два начина на интерпретирането му.
Експонатите от тази разширяваща се колекция заемат междинно място между две епохи в писмената традиция – между буквите, които ползваме да пишем, и изображенията, които можем да четем. Ако тази все по-богата азбука има някакъв скромен културен принос, то аз не го виждам толкова в графичните ѝ достойнства. За мен важността на този проект е в кротката провокация и поканата към зрителите да четат. Да използват въображението си и да откриват кодираните в изображенията идеи.
Изобразителната технология е сравнително проста. Основа са кирилските графеми, които биват модифицирани с цел да илюстрират смисъла на дадена дума. В много от решенията буквите приемат „човешки качества“. В идеограмата за подчинение, например, дясната част на буквата П е крак, който е сгънат и поставен доминантно върху малко „п“. Овалът на „е“ пък се превръща в ръка, с която буквата сочи сама себе си, за да покаже егоистичната си натура. Пръсти се свиват в буквата „о“, медитирайки. В други решения буквите се превръщат в разпознаваеми обекти. Горната част на „Д“ се свива върху издължената, приличаща на легло основа, за да илюстрира състояние на душевна депресия. Лявата греда на буквата „Ю“ се превръща в човешка фигура, която търкаля масивната кръгла част на буквата с юнашка сила. А малкото „г“ с овални форми се увива около стабилната греда на голямата буква „Г“, за да асоциира гушкане.
Немалка част от избраните думи в този речник са чуждици – думи номади, които са навлезли в територията на речника ни сравнително наскоро. Те обогатяват езика, напомнят ни, че той е жив, дишащ организъм и в крайна сметка не друг, а ние сме отговорни за това как изглежда той.
В своята цялост тази картинна азбука изгражда приблизителна картина на съвременното ни общество. Внимателно подбраните думи и графичната трансформация на буквите в изображения издават времето, в което живее всеки от нас – поставен във все по-смаляващ се свят и опитващ се да разбере своя собствен, разширяващ се от надежди и страхове свят.
„Под езика“ е проект, който изследва граници и се опитва да ги разширява или заличава, но като всяка форма на изобразително изкуство не бива да бъде възприеман твърде сериозно. Той е преди всичко игра. Игра на превръщане и жонглиране с букви, думи и символи. Този изобразителен подход третира езика и неговия графичен еквивалент като парче глина, което мозъкът ни мачка като юмрук, придавайки му различни, неочаквани форми. Той е развиващ се във времето експеримент. „Днес“ и „тук“ изглежда по този начин и дори аз нямам представа как ще изглежда „утре“. Неговата цел е единствено да ни напомни, че нашето въображение е това, което ни отличава като разумен вид, а то не бива никога да се чувства комфортно. Въображението трябва непрекъснато да бъде смущавано.
Дамян Дамянов
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
