Какъв е пътят на групата, която завинаги промени историята на музиката?
Рапсодията на титаните в рока Queen продължава да вълнува милиарди меломани. Само за 2022 година тяхна песен е пускана поне веднъж общо над 1,86 млрд. пъти в YouTube. И това прави британската рок група най-слушаната класическа рок банда в света.
Неподправената и величествена история на музикантите се появява в официалната биография „Queen: Kак започна всичко“, създадена от двама от най-големите и предани фенове на групата Джаки Смит и Джим Дженкинс и със специалния предговор на маестро Брайън Мей. А легендата за вълшебниците от Уембли продължава да вдъхновява творци и слушатели.
Появила се в преломната 1992 година – периода след трагичната кончина на великия Фреди Меркюри – тази книга е преиздадена в преработено и допълнено издание двадесет години по-късно, за да припомни на феновете десетилетията величие.
Разказът на Смит и Дженкинс стартира със срещата на Брайън Мей и Роджър Тейлър, преминава през присъединяването на Джон Дийкън и самия Меркюри към групата, проследява първите години на възход, записите в студио и раждането от някои от най-големите хитове на бандата, турнетата за завладяването на американския пазар, ненавременната смърт на Фреди и събитията след нея.
Детайлно са описани годините на главозамайващо изкачване към върха, манията Queen, сблъсъците със звукозаписните компании и някои от най-забавните и скандални истории, в които бандата се оказва замесена. Джаки Смит и Джим Дженкинс успяват обективно да отразят сложния и нетърпящ вписване в рамки дух на феномена Queen, предизвикал истинска революция в историята на музиката.
Богато подплатена със снимки, с факти, откъси от ексклузивни интервюта с музикантите, „Queen: Kак започна всичко“ е истинско пиршество за феновете на четирите британски момчета, които завоюваха своето неоспоримо място в петолинието на вечността.
„Тази книга е наслада за всеки, който се интересува от историята на изключителния феномен Queen.“
Брайън Мей
Из „Queen: Kак започна всичко“ от Джаки Смит и Джим Дженкинс
ГЛАВА 4
ФРЕДИ МЕРКЮРИ
Изкуство и дизайн
Фарук Булсара е роден на 5 септември 1946 година, четвъртък, в Правителствената болница на малкия остров Занзибар, близо до крайбрежието на Танзания, в семейството на Боми и Джер. Баща му, Боми, е държавен служител, който работи като касиер в Британската колониална служба. Едва на една година Фреди се докосва до славата, когато местен фотограф му прави снимка и я излага на витрината на студиото си. С нея печели първо място в конкурс за бебета. На пет години започва да посещава Занзибарското мисионерско училище, което е ръководено от британски монахини.
Сестрата на Фреди, Кашмира, се ражда през 1952 година. Работата на господин Булсара изисква от него да пътува из цяла Индия, като заема различни постове за кратки и дълги периоди, и така през 1954 година, на крехката възраст от осем години, Фреди напуска тихия рай Занзибар, за да учи в частното английско училище „Сейнт Питър“ в Панчгани, на около осемдесет километра от Мумбай. Там приятелите започват да го наричат Фреди, а по-късно и семейството му започва да използва това име.
Понякога той прекарва ваканциите в училище, но в повечето случаи гостува на бабите и дядовците си, на леля си Шеру, която живее наблизо, и на родителите си в Занзибар. През една от тези почивки госпожа Булсара се сдобива с хубав подарък. Тя си спомня: „По това време местните жители на Занзибар изработваха и продаваха украшения, играчки и други предмети. Докато един ден се разхождал в парка, някакво хлапе минало със стоката си покрай Фреди, който веднага се влюбил в малка фигурка на елен и неговото малко еленче. Той започнал да се пазари, но въпреки че успял да намали цената, пак не можел да си го позволи – то струвало два африкански шилинга и петдесет цента, а той имал само петдесет цента. Затова казал на момчето да го придружи до дома ни, където да му даде цялата сума, тъй като много искал да ме зарадва с този подарък. Фреди го доведе у нас, заедно с всичката му стока, и ме попита дали ще му заема пари, за да купи елена. Първоначално му отказах, но той толкова много съжали момчето, задето го беше накарал да дойде чак дотук, че накрая склоних и му дадох парите да ми купи подаръка!“.
Тъй като „Сейнт Питър“ е английско училище, спортовете на почит в него са крикет, ръгби, футбол, гимнастика и разни други енергични забавления.
„Ненавиждах крикета и бягането на дълги разстояния, защото бях много слаб в тях – спомня си Фреди. – Но можех да спринтирам, бях добър на хокей и независимо дали вярвате, или не, бях брилянтен на боксовия ринг!“ Силата му обаче е в тениса на маса и на десетгодишна възраст става шампион на училището. Госпожа Булсара си спомня: „Фреди беше много добър във всички спортове, но когато чух за бокса, му писах писмо от Занзибар, където живеехме, и му казах да спре – не ми харесваше идеята, боксът беше много жесток спорт“.
Фреди е не само добър спортист, но и невероятен ученик с несравними артистични умения. На дванайсет години печели училищната купа по многобой. Обича изкуството и постоянно прави скици на приятели и роднини. Леля му от страна на майка му, Шеру, също притежава такъв талант и често го моли да скицира и рисува за нея. Младият Фреди обаче бързо започва нова рисунка, но се разсейва от други забавления и рядко намира време да я довърши. Леля му се опитва да го стимулира.
Фреди също така е луд по музиката и постоянно слуша плочи на стария семеен грамофон. Разполага предимно с индийска музика, но успява да се докопа и до малко западна. Често пее със записите и определено предпочита мелодиите пред домашните.
Директорът на „Сейнт Питър“ забелязва музикалния талант на Фреди и пише на господин и госпожа Булсара – предлага им да платят малко по-голяма училищна такса, за да може синът им да изучава музика. Те се съгласяват и Фреди започва уроци по пиано. Също така става член на училищния хор и често взема участие в училищни театрални постановки. Уроците по пиано много му харесват. Той ги посещава с желание и показва талант, благодарение на който получава висока оценка по практика и теория.
По време на престоя си в „Сейнт Питър“ Фреди създава първата си група The Hectics с Дерик Бранч на китарата, Фаранг Ирани на баса, Виктори Рана на барабаните и Брус Мъри на микрофона. Самият той е пианист. Момчетата репетират в кабинета по изкуство на училището и изнасят първия си концерт на 1 април 1961 година. Изпълняват песни на Клиф Ричард, Елвис Пресли, Литъл Ричард, Фатс Домино и други. The Hectics свирят само в училището – на тържества, партита и танцови забави. Те нямат право да изнасят концерти извън границите му, но за щастие, момичетата от близкото училище „Кимънс“ могат да идват да ги гледат. Опитът на Фреди от хора е много полезен и още тогава личи, че има артистичен талант – знае как да се държи на сцената и е оригинален.
Животът му в Индия и в частното му училище е спокоен. Спомня си, че в семейната им къща в Мумбай имат слуги, както повечето богати домакинства в страната по това време. Режимът в училището е тежък, но Фреди бързо привиква с него. Животът отново става лек, когато се прибира у дома. Там винаги има кой да му приготви храна, да му извади дрехите за деня и да се погрижи за нуждите му. Заради това не е подготвен за действителността извън този безопасен свят. Той смята, че всички си имат домашни прислужници.
През 1962 година шестнайсетгодишният Фреди се проваля на последните си изпити в „Сейнт Питър“ и много разочарова семейството си. На 25 февруари 1963 година напуска Индия и се връща в Занзибар без никакво образование. Отива да живее в апартамента на родителите си в Стоун Таун. По-късно си намира свое жилище и през април започва да посещава училище „Сейнт Джоузеф“.
Фреди прекарва времето си с приятели по пазари, паркове и плажове. Често спортува – играе крикет и хокей. Постоянно кара велосипед из острова и ходи на плаж Фумба, за да плува. Обича да се катери по кокосовите палми; той е млад мъж в чудесна спортна форма и е много активен. За седемнайсетия му рожден ден му подаряват мечтания магнетофон. До края на същата година си взема изпитите по изкуство, история и английски език.
По това време Занзибар е британска колония, но населението му се състои предимно от африканци и арабски и индийски малцинства. В края на 1963 година се провеждат избори за контрола над острова и арабите вземат властта. Африканците не са доволни и гласно оспорват това решение, като сформират своя собствена политическа партия, известна като афро-ширазката партия, за да предизвикат нови избори. Такива са проведени още два пъти и отново са спечелени от арабите. На 10 декември 1963 година Занзибар става независима държава, а на 12 януари 1964 година британците най-накрая предават властта на арабския султан. В началото на 1964-та африканското население предизвиква революция. Британското и индийското население, които иначе не са подложени на насилствен натиск, напускат домовете си, за да потърсят по-безопасно място за семействата си. Това прави и семейство Булсара, което отпътува с няколко куфара за Англия.
Семейство Булсара пристига във Великобритания на 4 май 1964 година. В началото живее при роднини във Фелтъм, Мидълсекс – първо при сестрата на Джер на Хамилтън Клоуз 19, а два месеца по-късно се мести наблизо, на Хамилтън Роуд 122, докато чака новият му дом да е готов за живеене. Господин Булсара започва постоянна работа като счетоводител в кетъринг компания „Форте“.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
