Какво е да четеш Лолита в Техеран – разказ от първо лице - Култура и фестивали - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Какво е да четеш Лолита в Техеран – разказ от първо лице
Автор: Peika.bg
Какво е да четеш Лолита в Техеран – разказ от първо лице

Какво се случва, когато на фона на цензурата в Иран една преподавателка по литература се опитва да извоюва правото си на свобода и себеизразяване.

Да четеш Лолита в Техеран“ (изд. Сиела) е мемоар от иранската писателка Азар Нафизи, който се задържа в списъка с бестселъри на New York Times повече от 100 седмици.

Книгата обхваща периода от края на 70-те след Иранската революция, чак до края на 90-те, когато авторката решава да емигрира в САЩ.

Всеки четвъртък университетската преподавателка Азар Нафизи събира тайно в дома си свои студентки по литература, за да обсъждат това, което Ислямска република Иран не им позволява – западни произведения, чието съдържание е считано за морално деградиращо, а именно „Лолита“ на Набоков, „Великият Гетсби“ на Ф.С. Фицджералд, „Дейзи Милър“ на Хенри Джеймс и „Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин. Някъде там, сред радикалните ислямисти, взели контрол над академичните среди, и страха от жестоките нови правила, Нафизи превръща къщата си в пристан за мечтите и безграничността на въображението за себе си и своите ученички.

Прочетете откъс от „Да четеш Лолита в Техеран“:

Шест сутринта: първият ден на семинара. Вече бях станала. И от вълнение не можех да закусвам. Направих кафе, после, без да бързам, прекарах дълго време под душа. Водата галеше врата ми, гърба ми, краката ми, а аз стоях като прикована и в същото време се чувствах лека. За първи път от много години очакванията ми не бяха помрачени от напрежение. Не трябваше да извършвам мъчителните ритуали, с които започваха дните ми, докато преподавах в университета – ритуали, повеляващи какво трябва да облека, как се очаква да се държа, кои жестове не бива да правя. Този път щях да се подготвя по различен начин.

Животът в Ислямската република беше капризен като месец април, когато кратките слънчеви периоди внезапно отстъпваха пред силни дъждове и бури. Беше непредсказуемо: режимът действаше на цикли – всяка проява на толерантност се заменяше с разправа. Сега след относително спокойствие и така наречената либерализация ни чакаха изпитания. Университетите за пореден път бяхa мишена на атаки от страна на „културни“ пуристи, заели се да наложат по-строги закони, стигнали дотам, че студенти и студентки да учат поотделно, а непокорните професори да се наказват.

Университетът Аламе Табатабаи, където преподавах от 1987 година, беше набеден за най-либералния университет в Иран. Хората разправяха, че някой в Министерството на висшето образование задал реторичния въпрос дали преподавателите в Аламе смятат, че живеят в Швейцария. Швейцария по някакъв начин беше станала нарицателно за безнравствеността на Запада – всяка програма или постъпка, смятани за неислямски, бяха порицавани с подигравателното напомняне, че Иран в никакъв случай не е Швейцария.

Най-силен беше натискът върху студентите. Чувствах се безпомощна, като слушах за безкрайните им неволи. Студентките ги наказваха, че тичат по стълбите, когато са закъснели за лекции, че се смеят в коридорите, че говорят с представители на другия пол. Един ден Саназ нахлу разплакана в края на часа. През сълзи обясни, че е закъсняла, защото на входа жените от охраната намерили в чантата ѝ руж за лице и се опитали да я върнат вкъщи, след като я порицали.

Защо така внезапно спрях да преподавам? Аз самата съм си задавала този въпрос много пъти. Дали защото университетът западаше? Заради все по-голямото безразличие, обхванало останалите преподаватели и студенти? Или всекидневната борба с произволно налаганите правила и ограничения?

Усмихнах се, докато търках кожата си с грапавата гъба луфа, припомняйки си реакцията на университетските чиновници, когато си подадох оставката. Бяха ме тормозили и ограничавали по всички възможни начини, проверяваха кои хора идват при мен, контролираха действията ми, отказваха отдавна полагаемото ми се назначение като професор за определен срок; но когато се оттеглих, ме вбесиха, защото изведнъж започнаха да ми съчувстват и отказаха да приемат оставката ми. Студентите бяха заплашили, че ще бойкотират лекциите, и по-късно със задоволство установих, че въпреки заплахите за репресии те са бойкотирали моя заместник. Всички смятаха, че няма да издържа и в крайна сметка ще се върна.

Изминаха още две години, докато най-накрая оставката ми беше приета. Спомням си, че един приятел ми каза: „Ти не разбираш тяхното мислене. Няма да приемат оставката ти, защото смятат, че нямаш право да напуснеш. Те са тези, които решават колко време трябва да останеш и кога трябва да бъдеш уволнена“. Този произвол, повече от всичко друго, беше станал непоносим.

„Какво ще правиш? – попита приятелят ми. – Просто ще си седиш у дома ли?“ Можех да му кажа, че ще напиша още една книга. Но всъщност нямах никакви конкретни планове. Все още преживявах последиците от неотдавна издадената ми книга за Набоков и когато се замислех за следващата, в главата ми се появяваха само някакви идеи, мъгляви като изпарения. Бих могла, поне за малко, да продължа с удоволствие да изучавам класическа персийска литература, но една мисъл от години не ми излизаше от ума. Отдавна мечтаех да водя специален курс, който да ми предостави свободата, отнета ми, докато преподавах в Ислямската република. Исках да уча шепа избрани студенти, изцяло посветени на литературата, а не посочени от режима, които са избрали да учат английска литература не защото не са ги приели в никоя друга специалност, нито защото смятат, че дипломата по английска литература е добра стъпка в кариерата.

Преподавателската работа като всяко друго призвание робува на политиката и е подложена на произволни изисквания. Удоволствието от преподаването винаги се помрачаваше заради преиначавания и съображения, които режимът ни налагаше – можеш ли да преподаваш добре, когато основната грижа на университетското ръководство не е качеството на работата, а цветът на устните или подмолната сила на един-единствен кичур коса? Можеш ли наистина да се съсредоточиш върху работата си, когато преподавателите си блъскат главите как да отстранят думата вино от някой разказ на Хемингуей или когато решат да не преподават Бронте, защото тя като че ли оправдава изневярата?

Спомних си за една приятелка художничка, започнала кариерата си, пресъздавайки сцени от живота – главно безлюдни стаи, изоставени къщи и захвърлени снимки на жени. Постепенно картините ѝ станаха по-абстрактни и на последната ѝ изложба те представляваха петна бунтуващи се цветове като двете картини във всекидневната – тъмни форми, напръскани със синьо. Попитах я как е преминала от реалистично към абстрактно изкуство. „Животът стана толкова непоносим – каза тя, – толкова мрачен, че единственото, което мога да рисувам сега, са цветовете на моите сънища.“

Цветовете на моите сънища, повтарях си, докато излизах от душа и пристъпвах по хладните плочки. Харесваше ми. Колко хора имат възможност да рисуват цветовете на сънищата си? Облякох гигантската си хавлия – беше приятно да се придвижа от успокояващите милувки на водата до удобното прикритие, осигурено от една хавлия, увита около тялото ми. Отидох боса в кухнята, налях си кафе в любимата голяма чаша, онази с червените ягоди, и седнах небрежно на дивана в хола.

Този курс беше цветът на моите сънища. Той водеше до активно оттегляне от една действителност, която беше станала враждебна. Много ми се искаше да запазя настроението си на блаженство и оптимизъм. Защото истински не знаех какво ме чака, когато този проект приключи. „Нали си даваш сметка – каза един приятел, – че все повече и повече се затваряш в себе си и след като си прекъснала връзките с университета, всичките ти контакти с външния свят ще се ограничат в една стая. Накъде ще тръгнеш оттук?“ – попита той. Бягството в мечтите може да се окаже опасно, разсъждавах аз, шляпайки към спалнята да се преоблека; това го бях научила от Набоковите безумни мечтатели като Кинбоут и Хумберт.

Когато подбирах студентките си, не се интересувах нито от политическата, нито от религиозната им принадлежност. След време установих, че това е най-голямото постижение на курса – толкова смесена група хора с различни, а понякога противоположни отправни точки не само в личен, но и в религиозен и социален план, които останаха верни на целите и идеалите на този курс.

Една причина да избера точно тези момичета беше необикновеното съчетание на нежност и смелост, което долових у тях. Те бяха от така наречените самотници, които не са от никоя конкретна група или секта. Възхищавах се на способността им да оцеляват не въпреки, а заради самотния си живот. Може да наречем курса Собствено пространство. Мъна предложи колективна версия на Собствена стая от Вирджиния Улф.

Отделих повече от обичайното време да избера какво да облека тази първа сутрин, като опитвах различни тоалети, докато накрая се спрях на една блуза на червени райета и черни кадифени джинси. Внимателно си сложих грим и яркочервено червило. 

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Култура и фестивали
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин