Кално ходене - холандска версия - На ръба - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Кално ходене - холандска версия
Автор: Радина Димчева

С приятеля ми отскочихме до Фризия, Холандия през септември 2012. Присъединихме се към една от групичките по „кално ходене“ до Амеланд. Цените за участие са символични, имайки предвид какво необикновено преживяване ни чакаше. И какво ходене беше...

Това си е от по-вълнуващите дейности, които можеш да практикуваш в Холандия, така че и двамата нямахме търпение да се пробваме.

Предната нощ пристигнахме в къмпинг зоната, близо до началната точка на прехода, опънахме си палатката и позяпахме звездното небе преди да заспим. Знаехме, че ще се става рано, за да се опаковаме хубаво за приключението.

Завързах си яко връзките на кецовете, за да не ги диря някъде по пътя (гъстата структура на калта и движението от ходенето създават много силен всмукателен ефект) и бях готова да потеглям. Приятелят ми си беше с типичните обувки за преход, така че изобщо не се притеснявах за него.

(Съвет първи: купете си подходящи обувки за целта)

Сега всичко зависеше от издържливостта и чувството ни за хумор.

Началото беше обещаващо - още с първата си стъпка за малко да се пльосна по нос в калта, но бях спасена героично от хватката на приятеля си. Самата идея да се накаляш и намокриш едно хубаво звучеше прекалено идеално, че да е истина (безплатна спа процедура, кой ти я дава!), дори ледената вода не ни притесняваше. Докато гидовете ти дадат първите минути почивка, ти вече яко се потиш и нагряваш изпод дрехите, така че всякаква допълнителна топлина от слънцето е просто бонус. 

По едно време нещо ме хванаха дивите – левият ми крак ме болеше от мънички мидички, наврели се в чорапите и обувките ми (споменах ли ви вече за подходящите обувки?!). За щастие, имах си приятеля, на когото да се оплаквам, което ми подейства супер (само на мен, предполагам, но все пак, съвет номер две: вземете си дружка). Типично по български обаче апетитът ми си беше все така силен – след домашно направения сандвич усмивката отново беше в играта, а болката почти нямаше значение (Съвет номер три: носете си поне един сандвич).

Ако се окаже, че дружката, с която сте на това кално приключение, е геолог, както в моя случай, а вие самите също се увличате от всякакви камъчета и мидички, то имайте предвид, че неминуемо ще попаднете на прекрасни открития (и все пак, съвет номер четири: ако прилича на птиче изпражнение, най-вероятно е).

Докато се стремиш към крайната точка, почваш да разглеждаш хората около себе си като възможни съюзници в борбата за оцеляване, евентуално ако обувките ти дадат фира. Интересно е, че има „самотни вълци“ – хора, които са поели предизвикателството сами, и безгранично се кефят на това. Даже си беше очевидно, че някои от тях не го правят за пръв път, което подкрепя въображаемите диалози:

- Как си прекарваш свободното време?

- А, правя си кални преходи всяка неделя. Много е добро, сменям обувки веднъж на месец.

След часове преход, през плитко и дълбоко, Амеланд най-после се показа пред нас. Някои от по-ранните групи вече се изкачваха по хълма, на чийто връх всички щяхме да си поемем дъх.

Оттам нататък всичко се изниза скорострелно. Калните води изчезнаха, на тяхно място - твърда земя. Първите стъпки на стабилна основа ме изненадаха – чувствах се все едно имах морска болест, сякаш още ходех по водата, но усещането не продължи дълго. Изкачването беше прекрасно – кратко и водещо към няколко искрено жадувани пейки.

Не мога да опиша колко се радвам, че се хванахме на това начинание. Бих го препоръчала от сърце на всеки, който чете тези редове, защото предварителна подготовка е нужна относно само три аспекта – обувки, дрехи (според метеорологичните условия) и настроение. И все пак, не забравяйте, че сухи няма да излезете, така че не мислете облеклото си прекалено. Ако сте нудисти – още по-добре за вас.

Това е едно от тия приключения, които ти оставят кален отпечатък в съзнанието. Колкото и уморително да е, реалността е някъде по средата – нито черна, нито бяла, а смесица от приятна умора и чувство на облекчение след положените усилия. 

*

Текстът е изпратен от Радина Димчева за рубриката Стани автор.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория На ръба
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин