Книги за Италия: Никой не се спасява сам - Култура и фестивали - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Книги за Италия: Никой не се спасява сам
Автор: Peika.bg
Книги за Италия: Никой не се спасява сам

Има много начини да пътуваш из Италия и един от тях е по страниците на книгите. Ако искате да се потопите в атмосферата на Рим чрез една човешка история, прочетете „Никой не се спасява сам“ на Маргарет Мацантини (издателство „Колибри“).

Лятна вечер в Рим, един мъж и една жена на маса в ресторант на открито. Наскоро разведени, объркани, наранени, разочаровани, с две малки деца, заченати с любов, превърнали се в пленници на нелюбов. Банален сценарий, повтарящ се и едновременно много различен. Мацантини е от онези писатели тънки душеведци, които съумяват да откроят нюансите, придаващи на една емоционална драма индивидуален характер и неповторимост.

Прочетете откъс от „Никой не се спасява сам“:

*

Очите му бяха хлътнали, челото му бе надвиснало над останалата част от лицето като на пещерен човек, а това му придаваше вид на мистериозен, какъвто изобщо не беше. Всъщност беше много сантиментален и отчаяно искаше да се влюби. Родителите му бяха млади, луди глави, но все още бяха заедно въпреки всичко. Така че имаше нещо като идеална представа за нещата. А и се чувстваше по-чист от повечето хора, които познаваше. С тези негови смешни идеали в един свят на кетамини и груб секс се чувстваше като някой Франкенщайн, несретник, съшит от парчета тела, които не си пасваха.

Делия го придърпа към себе си. Отвори му обятията си и вратите към една дълбока връзка. Пъхаше се в устата му. Тези зъби, разядени от липсата на самочувствие, го подлудяваха от болка и любов.

Сервитьорката оставя панерчето с хляба.

– Иска ми се да замина.

Има пълното право да замине някъде. Сигурно е много уморена. И двамата са уморени.

Иска ми се да замина за Калкута.

Калкута е нейна стара фикс-идея. Градът на Тагор, любимия й писател. Болката е преходна, а забравата вечна... колко пъти му беше досаждала с тоя Тагор.

– Може би в по-подходящ сезон...

– Може и да се окажа затворена в някоя хотелска стая с температура и дизентерия... Сега леко се усмихват.

– Да, не е много добра идея.

– Имам нужда да остана сама, да се отделя от децата. Но не мога да отида толкова далече.

Страх я е да ги остави.

Често им разрешава да се търкалят по пода около нея като зайци, да играят с неподходящи предмети, например с тирбушона или отворения телефон с неговото ту-туууу. Гледа ги, изпълнена с обич, но някак безжизнена. Сякаш от някаква абстрактна реалност. Отражение на планета. Където любовта не изисква и не те кара да страдаш. А децата са като добри привидения без реални нужди. Не искат да ядат, не се наакват. Учебната година е свършила наскоро. Ваканция е, голямата дупка от три свободни месеца.

Иди на някое по-весело място.

Няма смисъл човек да ходи в посока, обратна на настроението му.

Гае отпива глътка вино. Познава я, има нужда да бъде разтърсена дълбоко. Празнотата на благополучието я отегчава, убива я.

Живял е с нея почти десет години. Тя ги прекара в критикуване на другите, които само харчат, за да се втурнат отново да печелят, безсмислено се бъхтят, за да си докарат дребни емоции, смътно униние и микродепресии.

Знаеш ли къде е проблемът? Че никой вече не се осмелява да направи най-простото нещо, да осмисли собствения си живот. Това, което за хората винаги е било единственият възможен път, за което са се борили и рискували всичко, на нас ни се струва излишно напъване.

Гаетано кимва. Прицелил се е в котлета „Примавера“ в менюто – мазен, голям, но минаващ за лятно ястие заради пресните домати, нарязани отгоре. Търси с поглед сервитьорката и задника й в раздраните дънки.

– Не виждаме смисъл да опознаем самите себе си.

След подобни обвинения Делия, изглежда, се чувства по-добре. По-умна от средностатистическите люде.

Поднася отново чашата към устните си.

Депресирани сме. Депресирани малоумници.

Гае навежда глава, отхапва залък хляб. Естествено, в мерника й беше той. Дошла е с това намерение: да го унищожи. Да го накара да се почувства като негодник. От онези, които не осмислят живота си.

– Не е много утешително...

– Не съм те карала аз да излезем на вечеря.

Разбира, че вечерта не тръгва добре. Сценарист е. Ако иска да е на чисто, трябва да скъса листовете и да започне наново.

Мястото е от онези ресторантчета, които се харесват в момента, с добра храна – прости ястия в нови варианти – и прилична винена листа. По-скоро весело, а не официално, избрано от Гае. С маси, които се поклащат върху неравния асфалт.

Надяваше се този непретенциозен стил да помогне и на тях да бъдат по-лековати, не толкова напрегнати. Нещо като оказали сме се тук случайно да вечеряме, даже не, само да похапнем набързо, но ако искаш, може и да станем и да се поразходим в тъмното. Щеше му се да я предразположи, това е. Поне за една вечер. Да се почувстват по-леко заедно, както някога.

 

Пита се кога бяха престанали да се чувстват леко. Кога смесването на разбалансираните им енергии беше произвело тази сплав, тежка като олово.  

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Култура и фестивали
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин