Край езерото се случват чудеса в емоционалния роман на стихията Карли Форчън - Кино, театър и книги - Peika.bg

„Да се срещнем край езерото“ ще спечели почитателите на Елин Хилдебранд и нашумелия сериал The Summer I Turned Pretty. 

Пропита с носталгия, сладка любов и обещание за пъстри емоции, новата книга на писателката с ефирно като облак перо Карли Форчън ни кани „Да се срещнем край езерото“ и да преживеем любовна история в цветовете на най-красивия летен залез.  Авторката на №1 бестселъри на New York Times, завладяла читателите по света с „Всяко лято след това“, отново изплита майсторски разказ за вторите шансове и онези незабравими летни дни, които живеят вечно в сърцата ни. 

Ферн Брукбанк е прекарала твърде много време от живота си на възрастен човек в мисли за Уил Бакстър. Много повече, отколкото би трябвало, имайки предвид, че двамата са споделили само 24 часа в едно далечно, младежко лято. 

Макар и мимолетна, срещата им е наситена с толкова много цвят и тръпка, че близо 10 години по-късно Ферн продължава да се чуди какво ли се е случило с художника бунтар. Мъжът, с когото си уговарят среща край езерото точно година по- късно. Който така и не се появява и разбива младото ѝ романтично сърце на парчета.  Вече на 32 години, Ферн усеща, че мечтите ѝ са загубили младежкия си полет. Тя се е озовала на последното място, на което се е надявала – обратно в езерния курорт на майка си, който е поел стремглаво надолу към фалита. А единственият ѝ шанс да не погуби мечтата на майка си, е да приеме протегнатата ръка на Уил Бакстър.  Някога Уил се е зарекъл никога да не започва корпоративна кариера. Но мечтателят в него е отстъпил място на скъпоплатен бизнес консултант. 

Ще може ли Уил отново да спечели доверието на Ферн, макар и да е закъснял за срещата им на езерото с цели девет години? Останали ли са искри, които отново да разпалят младежката страст помежду им? И дали двамата ще могат да запълнят липсващите парченца от пъзелите на своите мечти? 

Карли Форчън за пореден път доказва, че писателската ѝ палитра притежава всички нюанси на човешката душа, а пред читателя се разкрива платно от всепоглъщащи персонажи и сюжети, които не спират да вълнуват до последната страница. 

Перфектна за почитателите на Елин Хилдебранд и нашумелия сериал The Summer I Turned Pretty, „Да се срещнем край езерото“ e история за сродните души и любовта, която се просмуква в сърцата ни, когато най-малко си мислим, че я заслужаваме.

Из „Да се срещнем край езерото“ от Карли Форчън

СЕГА 

Да бягаш от Уил Бакстър, е изтощително. Знам го, защото прекарах девет години в тичане надолу по тази пътека. Предполагаше се тя да ме отведе далеч от него през някаква вълшебна мъгла и омагьосана гора в земята на забравата. Бях избягала от усещането за пръста му, сключен с моя. Преди ме изгаряше жарко и остро като скалпел през гръдната кост. С времето се превърна в тъпа болка. Но тази вечер няма измъкване.

Тичам надолу по каменните плочи на стъпалата пред хижата. Веднага след като излизам на пътеката, токчетата ми потъват в чакъла и аз се препъвам. Премествам тежестта на пръстите на краката, но съм в състояние да измина само ня- колко сантиметра. Оставих сандалите си Биркенщок в кабинета. Проклинайки, събувам обувките и започвам да скърцам със зъби от бодливите камъчета. Прекалено дълго бях живяла в града. Навремето двете с Уитни припкахме наоколо босоноги през цялото лято.

Отдалечавам се на още три крачки, когато чувам стъпки, които бързат надолу по стъпалата зад мен.

– Ферн. Почакай. 

Но аз не чакам. Забързвам се, подхлъзвам се и падам на- пред. Унижението ме обзема, преди да усетя паренето по дланите и коленете си.

– Добре ли си? – пита Уил над мен.

Проклинам деня, в който се е родил. Проклинам хората, които са се прегръщали девет месеца преди това. Проклинам много неща, докато лежа там. Притискам чело в земята и за- равям пръсти сред камъчетата. Може би ще успея да прокопая тунел и да избягам от всичко това.

– Ще ти помогна да станеш, съгласна ли си?

Преди да успея да кажа, че не, не съм съгласна, че нищо не е както трябва, Уил ме хваща за ръцете и ме изправя на крака. Затъвам, изтръсквайки от себе си праха и камъчетата, а Уил се навежда, за да огледа щетите. Главата му е на няколко сантиметра от моята – толкова близо, че мога да подуша одеколона му – на пушек, на кожа и на нещо сладко като горен карамел. Насочила съм вниманието си към краката си.

– Това изглежда зле – казва той, после прокарва пръст до окървавено място, което вече е започнало да се подува.

Прекалено изумена съм, за да направя каквото и да е, и само гледам.

– Няма нищо – казвам рязко.

Когато се осмелявам да го погледна, той ме наблюдава през гъстата мрежа на миглите си.

– Значи това си ти – казва той.

Не изглежда изненадан, че ме вижда.

Изправям се и Уил също се изправя в цял ръст.

Втренчено гледам вратовръзката му. Навремето бе казал, че никога няма да сложи такава. Чудя се кои още части от своя план е пренебрегнал.

– Добре ли си? – пита той. – Искаш ли да седнеш?

Посочва дълга пейка с изглед към езерото, но е прекалено тъмно, за да се види отсрещният бряг. Въздухът мирише на прясно окосена трева, на петунии и бор – поддържаните поляни и градини около хижата граничат с близката гора. Очите ми се плъзгат по кейовете, където малцина местни пожарникари се подготвят за тазвечерните фойерверки, и преглъщам.

Поклащам глава, мислите ми препускат. Има хиляди неща, които бих искала да кажа на Уил, но изглежда, не съм в състо- яние да избера нито едно от тях.

Уил потрива врата си.

– Помниш ме, нали?

Изговаря думите, сякаш стъпва по опънато въже. Три предпазливи стъпки.

Дали го помня? Въпросът е толкова нелеп, че е почти смешен. Моята майка ми спаси живота, но именно Уил ми помогна да разбера как да го направя свой.

Уил вдига обувките ми от земята и пристъпва напред, за да ми ги подаде, с предпазливо изражение и този жест ме разтър- сва. Навсякъде има гости, излегнати върху одеяла на моравата, по шезлонги на плажа, в очакване да започнат фойерверките, но на мен изобщо не ми пука.

– О, да, помня те – казвам.

Светлината на лампата милва високите му скули и образът му от онази нощ, с отблясъците на свещта, набраздяващи лице- то му, изниква в съзнанието ми.

– А онова, което искам да знам, е какво правиш ти тук.

Той примигва от тона ми, като продължава да държи обув- ките ми между нас.

– В моя курорт – добавям, като сграбчвам токчетата. – Датата ли си объркал?

– Не, аз...

– Не ми казвай, че е някакво съвпадение – изричам.

– Не знаеше ли? – звучи объркан. – Дошъл съм да помогна –

казва той, като понижава глас.

– За какво говориш?

– Майка ти не ти ли каза? Тя ме нае като бизнес консултант.

Вратът ми се отмята назад като прашка.

– Майка ми? Откъде познаваш майка ми – изсъсквам и по- сле затварям очи. За миг забравям, че нея вече я няма.

– Запознах се с нея тук миналото лято – отбелязва Уил. – Мислех, че ти е казала. Реших, че може би затова си дошла. Помоли ме да ѝ помогна със стратегическото планиране и идеи за...

Размахвам обувките си, за да го прекъсна. Поразена съм. Не мога да се съсредоточа върху невъзможността майка ми да наеме консултант и още по-странното стечение на обстоятелствата той да се окаже Уил. Уил, който е тук. Уил, който е познавал майка ми. Уил, който е мислел, че знам за идването му. Уил, който, независимо от всичко, никога не се бе опитал да се свърже с мен. Това вече е прекалено.

Поемам си дълбоко дъх, за да засегна най-важния въпрос.

– Уил – казвам и името му звучи странно в устата ми, – майка ми почина.

– Какво? Не може да бъде. Съвсем скоро говорих с нея... не беше толкова отдавна – мърмори той, повече на себе си, отколкото на мен.

– Автомобилна катастрофа. През май.

Изброявам фактите, сякаш махам лейкопласт от рана, старателно и отдавайки възможно най-малко внимание на тяхното значение. Обяснявам как машината за лед на ресторанта се по- вредила насред вечерята, как барманите се опитвали да я за- местят с дозатора на един от етажите за гости, как някой се оплакал от непрекъснатия шум, как майка ми решила да отиде в града с колата и да напълни багажника с лед. Било тъмно и се съмнявам, че изобщо е видяла елена, преди той да се блъсне и да пробие предното стъкло.

Обзема ме ирационален гняв за това как тя настояваше да изпълнява задачи, които спокойно можеше да възложи на ня- кой друг. В крайна сметка нейното себеотрицание я уби.

Уил прокарва длан по лицето си. Станал е с един нюанс по-блед.

– Добре ли си? Разбира се, че не си добре – казва той и сам си отговаря на въпроса. – Наистина не си знаела, че ще идвам. Дошла си тук, защото си загубила майка си.

Протягам ръце с дланите нагоре – това е жест на удивле- ние, а не на показност.

– Сега това място е мое... Тя ми го завеща.

Уил е свел поглед към мен, а аз отклонявам своя. Седмици- те, през които се събуждах посред нощ и се въртях в леглото с часове, ми се отразяват, изтощението, проникнало дълбоко до мозъка на костите ми, изплува на повърхността.

– Ферн – казва той тихо, мило. Върти пръстена на кутрето си. Бях забравила за въртенето на пръстена. – Толкова много съжалявам.

Извинението ме удря в гърдите като тъпия край на брадва. Не за това искам той да съжалява. Долната ми устна трепери.

Той посяга към ръката ми, но аз я отдръпвам.

– Недей.

– Ферни? – провиква се Джейми от върха на стълбището. – Добре ли си?

– Добре съм – отговарям аз и се отмествам встрани, за да

направя място на някаква група, която се е запътила към хи- жата.

Джейми пожелава на гостите хубава вечер и отбелязва колко прекрасни са рачешките рулца, преди да вземе две по две стъпалата надолу, за да дойде при нас. Не е толкова висок, колкото Уил, но Джейми винаги се е чувствал много удобно в тялото си.

– Забравихте си ключа, господин Бакстър – казва той с присвити очи и го подава на Уил. – Както и куфара, но наредих да го занесат в бунгалото ви.

Уил изпухтява тежко, докато взима магнитната карта.

– Много благодаря.

– Значи вие двамата се познавате? – пита Джейми, като ни

оглежда поред.

– Не – казвам аз, докато в същия миг Уил отговаря: Да.

Джейми свежда очи към раната на краката ми.

– В офиса имам комплект за първа помощ. Нека я почистя. – Не се тревожи за това – казвам. – Наистина, Джейми, добре съм.

Регистрирам точния момент, когато Уил разпознава името.

Той примигва два пъти и силна изненада залива лицето му като приливна вълна.

Джейми кляка пред мен и разглежда раната. Очите ми се стрелкат към Уил. Рефлекс. Обаче той гледа Джейми с притиснати отстрани ръце.

– Сигурна ли си, че си добре, Ферни? – пита Джейми след това вдига поглед към мен. – Не ми харесва как изглежда.

Намирам се между Джейми Прингъл и Уил Бакстър с боси крака и одрани колене близо два месеца след смъртта на майка ми.

– Ъхъ – отговарям.

– Не ти вярвам. Идваш с мен – казва Джейми и отново се изправя. – Не можеш да ме заблудиш, Ферни – прошепва той в ухото ми, но съм сигурна, че Уил го чува.

Не би трябвало да изпитвам вина, но така се чувствам. Мразя се заради това.

Уил се прокашля.

– Тогава ви оставям – казва той. – Съжалявам, Ферн. Гледа ме продължително. Мисля, че може би ще каже още нещо, но той се извръща и тръгва надолу по пътеката. Първият фойерверк избухва над главите ни с трясък и съскане и осветява върховете на дърветата. Но аз не поглеждам нагоре. Гледам как Уил се отдалечава от мен, както направи преди десет години.

Ти и аз след една година, Ферн Брукбанкс. Не ме разочаровай.

Това бе последното, което каза.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!