Нова книга от Л. Дж. Шен преплита изкушение, вдъхновение, любов и омраза в началото на хитовата ѝ поредица „Sinners of Saint“.
По книжарниците вече можете да откриете „Вишъс“ от Л. Дж. Шен („Крадецът на целувки“, „В случай на чудо“, „Спароу“) – предисторията на трилогията „Ол Сейнтс“, която започна с „Красиво безразсъдство“, продължи с „Раненият рицар“ и завърши в огън и жупел с „Разгневеният бог“. „Вишъс“ дава началото на най-популярната поредица на авторката „Sinners of Saint“, очаквана дълго от българските читатели.
Подгответе се да се запознаете с родителите на гневния Вон Спенсър (главен герой в „Разгневеният бог“) в първата част от смайващата трилогия „Sinners of Saint“.
Байрън Спенсър. Наричат го Вишъс (от англ. – свиреп, порочен). Никой не го харесва и всички имат основателна причина за това. Целеустремен и амбициозен, той знае точно къде иска да стигне, за да получи всичко, което иска.
Вишъс не съжалява за нищо. Освен може би за едно – това, което е причинил на Емилия Леблан, единствената жена, която не може – и не бива – да докосва и с пръст.
Емилия знае добре какво е да нямаш нищо. Дъщеря на прислуга в богаташкия дом на семейство Спенсър, тя е свикнала да вижда лукс, който никога няма да може да си позволи. А сега е художничка, която отчаяно се бори за прехраната си.
Вишъс – синът на богаташите, в чиято къща е отраснала – все още населява кошмарите ѝ. В крайна сметка той лично се е постарал тя да бъде прогонена от дома си преди години и сега да живее далеч от близките си.
А сега той стои пред нея в Ню Йорк и отказва да си тръгне, докато тя не чуе неговото предложение. То може да ѝ помогне да успее с изкуството си, да я изпрати във висините на социалната стълбица, да осигури лечението на сестра ѝ.
Може да изкупи греховете на Вишъс... а може да запрати и двама им в ада.
„Вишъс“от Л. Дж. Шен слага начало на една от най-популярните ѝ и обичани поредици по цял свят. През долината на мрачните сенки на омразата двама врагове ще търсят път към изкуплението... и един към друг.
Из „Вишъс“
Л. Дж. Шен
Глава първа
ЕМИЛИЯ
– Какво търсиш тука, мамка му? – просъска момчето. Очите му се присвиха. Все едно бяха мерник на пушка, насочен към мен.
Седемнадесет? Осемнадесет? Фактът, че бяхме приблизително на една възраст, някак още повече влоши положението. Сведох глава, страните ми бяха пламнали, огънят по тях можеше да изпепели къщата.
– Подслушваше ли? – Челюстта му трепна.
Усърдно заклатих глава в знак на отрицание, което си беше лъжа. Изобщо не ме биваше като лъжкиня.
– Не съм чула нищо, кълна се – давех се, докато говорех. – Майка ми работи тук. Търсех нея – пак лъжа.
Не знаех какво е страх. Винаги бях смела. Но в онзи момент не се чувствах така. В крайна сметка не биваше да съм там, в неговия дом, и със сигурност не биваше да подслушвам спора им.
Младият мъж направи стъпка към мен, а аз отстъпих. Очите му бяха мъртви, но устните му бяха червени, пълни и много живи. Това момче ще ти разбие сърцето, ако му позволиш. Гласът се роди в главата ми и мисълта ме слиса, защото беше напълно лишена от смисъл. Никога не се бях влюбвала и бях твърде притеснена дори да забележа какъв цвят са очите му или каква е прическата му, какво ли оставаше да имам някакви чувства към него.
– Как се казваш? – поиска да научи. Ухаеше прекрасно – мъжествен мирис на момче и мъж, сладка пот, нагарчащи хормони, лека следа от чисто пране, едно от многото задължения на майка ми.
– Емилия – прочистих гърлото си и протегнах ръка. – Приятелите ми казват Мили. И ти може да ми викаш така.
Изражението му не издаваше никаква емоция.
– Свършено е с теб, Емилия – провлачи името ми в подигравателна имитация на южняшкия ми акцент, по нищо не пролича да е забелязал протегнатата ми ръка.
Прибрах я бързо, от смущение страните ми пак пламнаха.
– На шибаното погрешно място и в шибано погрешно време си. Ако още веднъж те видя в къщата ми, донеси и чувал за трупове, защото няма да излезеш оттук жива – профуча покрай мен, мускулестата му ръка леко докосна рамото ми.
Останах без дъх. Погледът ми се стрелна към по-възрастния мъж и очите ни се впиха едни в други. Той поклати глава и се ухили по начин, от който ми се прииска да се свия в себе си и да изчезна. От устната му капеше кръв и падаше върху кожения му ботуш – черен, както и износеното му яке, каквото носеха мотористите. Този човек какво изобщо правеше на подобно място? Просто се взираше в мен, без да направи каквото и да било, за да почисти кръвта.
Обърнах се и побягнах, усещах горчилка в гърлото си, която заплашваше да се излее навън.
Излишно е да казвам, че Роузи трябваше да се справи без лекарството тази седмица и моите родители получиха заплатите си точно както беше по график.
Това се беше случило преди два месеца.
Днес, докато вървях през кухнята и се качвах по стълбите, нямах друг избор.
Почуках на вратата на спалнята на Вишъс. Стаята му беше на втория етаж в края на извит коридор, вратата гледаше към виещото се във въздуха каменно стълбище в пещероподобната къща.
Не бях приближавала стаята на Вишъс, искаше ми се да остане така. За нещастие ми бяха откраднали учебника по математика. Онзи, който беше разбил моето шкафче, беше събрал всичко мое и го беше напълнил с боклук. Празни кутии от газирана вода, почистващи материали и парцали, презервативи се изсипаха в мига, в който отворих вратичката.
Просто поредният недотам умен, но красноречив, начин, с който учениците от гимназия „Ол Сейнтс[1]“ ми напомняха, че съм само евтина прислужница, която се навърташе из училището им. На този етап вече до такава степен бях претръпнала на отношението им, че едва-едва почервенях и нищо повече. Когато всички очи в коридора се насочиха към мен и всички гърла се захилиха и захихикаха, вирнах брадичка и тръгнах направо към стаята за следващия урок.
Гимназия „Ол Сейнтс“ беше училище, пълно със свръхпривилегировани, разглезени грешници. Училище, където, ако не се обличаш по определен начин или не се държиш по определен начин, не те приемат за свой. Не бяха нито мили, нито сърдечни, с ум изобщо не блестяха. Не притежаваха нито едно от качествата, които търсех у хората, които можеха да са ми приятели.
Но учебникът ми трябваше на всяка цена, ако исках да се измъкна от това място.
Почуках три пъти на махагоновата врата към спалнята на Вишъс. Въртях долната си устна между пръстите, опитах се да поема колкото ми е възможно повече кислород, което не успокои пулса ми на врата.
Моля те, бъди другаде…
Моля те, не се дръж като задник…
Моля те…
Тих шум се промъкна през цепнатината на леко открехнатата врата и тялото ми се стегна.
Смях.
Вишъс никога не се смееше. Та той дори рядко се засмиваше. Дори усмивките му бяха оскъдни и редки. Не. Смехът несъмнено беше женски.
Чух го да шепне дрезгаво и неясно, онази застена. Ушите ми пламнаха и притеснено затрих ръце в жълтите срязани къси панталонки, които покриваха бедрата ми. От всички сценарии, които бих могла да си представя, този беше най-лошият.
Той.
С друго момиче.
Което възненавидях още преди да науча името ѝ.
Нямаше никакъв смисъл, въпреки това изпитвах страшен гняв.
Той обаче явно беше тук, а аз бях момиче с мисия.
– Вишъс? – извиках, стараех се гласът ми да не трепне. Изправих гръб, въпреки че той не можеше да ме види. – Мили е. Съжалявам за прекъсването. Исках само да взема назаем твоя учебник по математика. Моя го няма, а трябва да се подготвя за изпита утре.
Опазил ни Бог ти да учиш за изпита, тихо прошепнах.
Той не отговори, но чух как някой рязко пое дъх – момичето, – шумолене на тъкан и шум от цип, който се движи. Надолу, не се съмнявах.
Стиснах здраво очи и притиснах чело към студеното дърво на вратата му.
Посрещни куршума. Преглътни гордостта си. След няколко години това няма да има значение. Вишъс и тъпите му номера щяха да са далечен спомен, надутият Тодос Сантос щеше да е само покрита с прах част от миналото ми.
Родителите ми с готовност бяха приели предложението за работа на Джозефин Спенсър. Домъкнаха ни от другия край на страната в Калифорния заради здравната система, която беше по-добра, и дори не трябваше да плащаме наем. Мама беше готвачка и прислужница на Спенсърови, а татко беше малко нещо градинар, малко нещо момче за всичко. На предишната двойка, която работела тук, ѝ се наложило да напусне, в което нямаше нищо чудно. Почти сигурна бях, че и родителите ми не си умират от радост на тази работа. Но възможности като тези бяха рядкост, а майката на Джозефин Спенсър беше приятелка с моята пралеля, затова родителите ми бяха получили работата.
Възнамерявах в най-скоро време да се измъкна оттук. Веднага щом ме приемат в първия колеж извън щата, където бях кандидатствала. Само че за да ме приемат, ми трябваше стипендия.
А за стипендията ми трябваше да имам убийствено добри оценки.
А за убийствено добри оценки ми трябваше учебникът.
– Вишъс – проточих досадно прякора му. Знаех, че мрази истинското си име и по непонятни за самата мен причини не исках да го разстройвам. – Само взимам учебника и преписвам формулите. Няма да го държа дълго. Моля те. – Преглътнах раздразнението, загнездило се в гърлото ми. Достатъчно зле беше, че ме ограбиха – отново, и без да ми се налага да моля Вишъс за услуги.
Кикотът стана неудържим. Високият, стържещ вой проряза слуха ми. Понечих с пръсти да бутна вратата и да се втурна към него с юмруци.
Чух го как простена от удоволствие и разбрах, че смехът няма нищо общо с момичето, с което беше. Той обичаше да ме дразни. От първата ни среща пред библиотеката преди два месеца правеше и невъзможното да ми напомни, че не струвам кой знае какво.
Не струвам за голямата му къща.
Не струвам за училището му.
Не струвам за неговия град.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
