Мария Касимова-Моасе: Свободно падащи истории и как да работим като не работим - Интервю на пейката - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Мария Касимова-Моасе: Свободно падащи истории и как да работим като не работим
Автор: Peika.bg

Интервю на Peikata с Мария Касимова-Моасе, дни преди Аполония, за да ни разкаже за новите премиери, пътешествия и свободно падащи истории в живота ѝ.

1. Изгрявате на тазгодишната „Аполония” с две премиери. На книга и на спектакъл, в който разказвате „свободно падащи истории”.  Кое ви привлича повече – писателството или актьорското откровение?  Къде е допирателната между тях?

Някога, когато Аполония започна да се случва, не съм си и представяла, че един ден аз ще представям свои работа там. За мен беше огромен форум, много стойностен, сериозен и престижен. И така гледа на него и днес, затова и да съм част от програмата на фестивала, за мен е изключително признание. Всъщност тази година за първи път се представям и със спектакъл. Преди тук съм имала премиери и на двете си книги - "Близки срещи със смесени чувства" и "Балканска рапсодия". А сега - ето какви неща прави животът - съм и с книга, и със спектакъл.

Не мога да кажа кое ме привлича повече - то е все едно да кажа кое обича повече - шоколад или сладолед. А и от дете се интересувам от много неща и все страдам, че един живот няма да ми стигне да се запозная поне малко по-отблизо с тях. Наистина - в училище по едно време се бях записала на пет кръжока (тогава така се казваха ателиетата за организиране на свободното време на децата) - литература, рисуване, бродерия, готварство и картинг.

Вкъщи нашите ме озаптиха и казаха, че не може чак така, трябва да си преразпределя интересите във времето, за да съм по-пълноценна във всеки един от тях. И ето и днес, възрастен човек и пак така!

Писането е различно от представянето на сцена - то е самотно, тихо, пътуване и киснене с часове вътре в себе си, оглеждане, фантазиране. Сцената е обратното - отдаване, оглеждане в очите на другите, в това, което успяваш да предизвикаш у тях, събиране на цялата енергия, за да се случат думите и чувствата ти извън теб самия. Сцената и това, което се представя на нея, се довършва от зрителя, от всеки един зрител, във всеки един спектакъл по различен начин. Това е истински вдъхновяващо. И в този смисъл има нужда и от двете - да си го събера и преживея, да го облека в думи и да го изстрадам аз сама, а после да го подхвърля към публиката и да видя какво ще направи тя, как ще ме изненада и как ще завърши моята история. Неземно удоволствие е. И в двете има моменти, когато съм в рая. И не като гост, а като създател.  

2. Не се ли притеснявате да разголвате душата си? Доколко съкровени са вашите истории?

Често ме питат това. И няма да спра да се учудвам, че такъв въпрос изобщо може да се зароди - самото му наличие предполага, че дори по определение в писането е съвсем възможно да не се разголиш, да си някак прикрит, да си нещо друго. Аз не знам как става това, затова и знам, че за мен не е възможно. Във всяка фикция дори съм аз - като наблюдение, емоция или обикновен преживяващ.

Изкуството е за разголване. Не непременно на душата - може да е на мислите, дори и да са най-ужасяващи. На представите - дори и да са грозни, дръзки и "неморални". На фантазията, ако ще да е болезнена. В този смисъл и историите ми до една са съкровени. Знаете ли каква е етимологията на думата "съкровен"? Идва от "с-кръв" - т.е. нещо направено, преживяно, извадено от теб самия с кръв, толкова лично и само твое. А съкровените неща всъщност много често ни се припокриват - това са децата, любовите, приятелствата, болките, преживените предателства, надеждите, мечтите...

И така, когато съкровено си ги споделяме, установяваме, че сме едни и същи в тези основни наши човешки добродетели,  способности и нужди. Че сме "една кръв", "с-кровени". Това е най-голямото сближаване на човека до човека, най-естественото. Затова всяка история трябва да е съкровена трябва да е разголена, трябва да е искрена. Иначе пишем, рисуваме, музицираме и играем някакви претенции. 


3. Обичате пътешествията. Кое е най-привлекателното пътуване за вас?

Всяко пътуване ме привлича. Мога да съм с раница на гърба и да ходя километри, мога да съм в луксозен автомобил, мога да спя на палатка или на задната седалка на автомобил, мога и в петзвезден хотел. Важното на пътуването е целта и вървенето към нея. да се отделиш от познатата среда и да останеш самотна единица извън обичайното. Много обичам да летя със самолет. Когато се издигна над земята, имам чувството, че погледът ми към собствения ми живот се избистря. Виждам проблемите си ясно, намирам и решения, успокоявам се. Вероятно така се чувстват хората, които катерят планини. Аз само мързеливо си спестявам изкачването.

Обичам непознати места, които да откривам за себе си. Не обичам туристическите обиколки - иска да видя какво е зад тях, как живеят хората, какво ядат, как си почиват, къде се разхождат, откъде си пазаруват...Светът е толкова голям и толкова интересен, а аз съм видяла само една малка част от него! 


4. Защо преди време се обърнахте към протокола и етикета? Какво не достига на българина за добри маниери?

Обърнах се към тази тема случайно. Бях главен редактор на списание НЕЯR - първото списание за деловата жена към Икономедия АД, издателите на вестник Капитал и сайта Дневник. Беше страхотно да работя. там - супер екип, идеи, свобода. Имахме рубрика за етикет, която се водеше от един истински специалист - Кристина Крънчева. Впоследствие обаче дойде икономическата. криза от 2008-20010, нямахме бюджет да плащаме на външни автори и трябваше да поемем темата в екипа. За тази цел се записах на едно обучение в Лондон, а после подхванах страниците. Стана ми интересно, видях смисъла но това познание и установих колко добре съм била възпитана от родителите си. :)

Междувременно парите изобщо свършиха и затвориха списанието, а екипът и аз останахме без работа. Бях се записала на още един курс, този път по Дипломатически етикет и протокол в Брюксел, платих го с компенсациите от съкращението и заминах. Бях разведена, с две деца в училищна възраст, сама. Спомням си, че ми останаха пари и да си купя лаптоп, но за сметка на някои лишения в Брюксел. Спях у една възрастна дама в таванското й помещение, хранех се с паста и ориз, които си готвех и нито веднъж не си позволих сладкарница, кафене, камо ли пък ресторант, но най-важното беше, че завърших! Като се прибрах, нямах никаква работа и малко останали пари за не повече от месец. Трябваше нещо да измисля да работя, защото навсякъде уволняваха колеги и когато си търсех работа като журналист, всеки казваше "супер си, ама няма места".

И така седнах и си казах, че като имам свободно време, поне мога да си разработя свои програми за обучение по етикет, комуникации, презентиране и изобщо всичко, което бях научила и което знаех от практиката си на журналист. След три месеца бях готова. Първото ми малко обучение беше за един национален екип от БМВ. Цял ден, сериозни хора, високо ниво...  Учих като за изпит, но обучението мина страхотно.

После пък дойде едно друго за бизнес дами във Варна,  което го организира приятелка, за да ми помогне финансово. И така полека нещата потръгнаха. Много се радвам, че учих и че така се стекоха обстоятелствата, защото реално това знание и донесе нови хоризонти - не само финансови, но и като контакти, знание, пътувания. Пък и се оказа, че работата и на журналист чудесно се допълва с тези умения и реално никой не може да има точно същата перспектива към темата за етикета и добрите обноски като мен, защото никой няма моя личен опит.

Така курсовете ми се оказаха уникални и самобитни.  Каквито биха били курсовете на всеки, лично преживял и усетил знанията си в практиката. А що се отнася до възпитанието на българина... като навсякъде по света и у нас има много възпитани и много невъзпитани хора. Не бих. генерализирала, като кажа "българите са...". Не, ние имаме много качества, които компенсират познания по етикет - все пак царе, царици и протокол не сме имали цели векове и това ни се е отразило.

Важното е да сме добри хора, да разбираме защо е важно да си възпитан и добронамерен, да сме отворени за научаване и да не се правим, че от всичко разбираме. Дори по етикет е така - ако нещо не знаеш, мило питаш домакините или тези, които знаят. те с удоволствие ще те ориентират. Не е нужно всичко да знаем и можем, достойно е да научаваме. А и в етикета си има правило - не е важно да не накапеш покривката на масата със соса - важно е да не направиш забележка на този, който я накапе. Затова нека сме добронамерени и възпитани, да ползваме думите "моля, благодаря, добър ден, довиждане и извинете" и всичко ще ни е наред.    

Мария Касимова-Моасе: Свободно падащи истории и как да работим като не работим


5. Като журналист познавате родния хайлайф и културен живот. Има ли нещо, с което някой техен представител да ви е впечатлил приятно? А обратното - неприятно? Или разсмял?

Доколкото у нас може да се говори за хайлайф, да, познавам го. Сред тези публично известни хора има чудесни артисти и общественици, журналисти и научни работници, интересни хора, от. които има какво да научаваш постоянно. Има и много голяма доза "фалшиви герои". Щастлива съм тях или да не ги познавам, или да нямам допирни точки.

На възраст съм, в която си подбирам средата внимателно и не ми е важно да съм част от някакви общества сао, защото са публично известни или се водят "хайлайф". Не ми се иска и да ги обсъждам тези хора - нито онези, които истински уважавам и ценя, нито пък онези, прозрачните, за чието съществуване разбирам от социални мрежи, риалити програми и обществени слухове.

Мога да кажа, че се впечатлявам винаги от добронамерени, усмихнати хора с чувство за хумор и самоирония. Не понасям претенциите, показността, изхвърлянето, демонстрациите, известността, заради самата известност.

Но днес коментирам конкретни казуси на публични личности на държавни служби или позиции, когато това е наложително, защото ние даваме времето, средата и данъците си на тези хора и имаме това право да искаме от тях да не ни излагат. Правя го от позицията си на професионалист, не от позицията на Мария. Не винаги разбират, но това е техен проблем, не наш или мой.

Щом си публичен човек, имаш отговорности към тази публика. Ако пък тя ти плаща заплатата и ти отговаряш за бита й, си и задължен. Това трябва да се разбере от т.нар. хайлайф. Вероятно тогава ще престанат да се цупят като щипани моми, когато някой им направи забележка или им се присмее, ами ще се опитат да видят кое не е наред и да го поправят. Ама дали ще доживея този ден... 


6. Имате уникално чувство за хумор и усмивката не слиза от лицето ви. А какво ви натъжава в нашето общество? Кое бихте подложили на унищожителна сатира?

Научена съм да се смея от родителите си. И то не като нарочно възпитание, а като пример - моите родители и техните приятели така живееха - през смях. Баща ми беше усмихнат човек. А аз в първите шест месеца от живота си не съм се усмихнала нито веднъж! Майка ми даже ми викала "академик"... Ама пък след това не съм преставала да се смея! И най-вече на себе си! Само така се вадя от дупки, преодолявам препятствия, виждам целите си и се справям с комплексите си. А то кой няма комплекси?! Хеле пък една нищо и никаква женица, висока метър, петдесет и осем, вечно с няколко кила в повече, която загрява като албански реотан и все се пъне повече, отколкото са възможностите й...

А какво ме натъжава... Злостта. Необходимостта на някакви хора да се почувстват важни, като стъпчат нещо, като обидят, ранят, ударят през лицето. Натъжава ме, че сме закърнили чувството си на съпричастност и добронамереност. А на унищожителна сатира подлагам дребното манталитетче, нагласата на малкия хвалипръцко и неговото битиенце с опорни точки кола-къща-жена. Сексистите, хомофобите, мизогините, антисемитите, еснафите. Онези хорица, които не са излизали от холовете си, в които събуват всеки влязъл, но имат мнение за целия свят. Онези,  които не понасят различието и войнствено го плюят, докато то не им се случи по някакъв начин, че да го заврат вдън земя, сакън да не се знае от другите. Преструвковците, човеченцата, парвенютата, хората - менте. 


7. Кои са вашите любими литературни герои? А филмови?

Ехааа... тук мога много да говоря. Но нека все пак кажа тези, които винаги са ме възхищавали. Героинете на Блага Димитрова. Те ме формираха като жена, когато растях. После героините на Исабел Алиенде, които пък ме формираха като свобода на мисленето. Маркиз дьо Сад, героите на Достоевски, героите на Чехов, героите (и темите) на Гогол, Котаракът Бегемот от "Майстора и Маргарита" на Булгаков, героите на Радичков. Женската душа на Вирджиния Улф и тази на Пати Смит. Бай Ганю - брилянтно изпипан образ! Йовковата Албена. Ирина на Димитър Димов. Самотният човек на Борис Христов....

Филмови... Ех.. Филмите, който истински са ме покъртили и завинаги са оставили отпечатък върху мен, са "Амадеус"  и "Коса" на Милош Форман. Още живея с тях. Единият ми напомня непрекъснато за твореца, за гения, за публиката, посредствеността и  смисъла да правиш това, което СИ ТИ. Другият е моята вътрешна свобода, моят живот с обществото. Не съм достигнала още свободата на хипитата, но не останах и в така удобната еснафщина, която лесно. те попива, особено, когато си млад.

Напоследък, понеже гледаме много сериали, любим ми е героят на Майкъл Дъглас от сериала "Методът на Комински". Обожавам чувството за хумор там! И тази малко тъжна, но толкова вярна раздяла с младостта и спонтанността, които са й присъщи...

8. Ако трябваше да напишете съвременна приказка, каква тема бихте избрали и защо?

В момента ме вълнува приемствеността. Изумявам се колко хора смятат, че всичко започва от тях и сега се открива за първи път. А ние сме едно недовършено изречение и всеки един от нас е буква, дума или фраза в него и това трябва да го помним и ценим. Интересуват ме нещата, които не си казваме, когато сме на тази земя, дори и да живеем заедно, да се от едно семейство.

Тайните са огромна част от живота ни и понякога те водят ужасяващи последствия. Искам (и пиша) сега за това. Какво си предаваме, за да продължим напред и да осигурим на тези след нас да продължат без да си губят времето в търсене на намерености. Сложно е това да се превърне в приказка, но пък точно това му е хубавото. 

9. А след Аполония – накъде? 

Къде ли не! Предстои ми пътуване при българската общност в Швейцария. Много се вълнувам от тази среща, защото това са хора, които лично ме поканиха и организираха всичко, страшно мотивирани и мили. Там ще представя спектакъла и ще разкажа за  книгите си.

Веднага след това пък съм гост в дом "Витгенщайн" - Българския културен институт - във Виена. Там също имам представяне на книгите и спектакъла. А после трябва да вляза в писателски режим и да се усамотя, за да пиша втори сезон на сериала "Записки от Шато Лакрот". Трябва да е предаден на платформата "Сторител"  до края на февруари.

А след това, живот и здраве, сяда да пиша романа, който ми е седнал  в главата от три години. Дано да се събера, защото няма да е лесно.
В битов план имам много нови неща да свърша, ще си имам обученията по етикет и комуникации все така, продължавам да играя в Сатиричния театър моите "Свободно падащи истории", ще записвам и лично за Сторител и първата си книга "Близки срещи със смесени чувства" ("Балканска рапсодия" вече е там и се слуша, пак аз си я чета) и изобщо нищо-не-правенето при мен не се случва. Но не се оплаквам! Искам да има работа.

Някога баща ми казваше, че артистът не работи никога, защото той няма работно време и почивки. Така е. Искам ето така да работя - като не работя. :)

Автор: Ани Романова за Peika.bg

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Интервю на пейката
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин