Ново издание на една от най-силните творби на Ориана Фалачи – „Един мъж“ - Кино, театър и книги - Peika.bg

Известната журналистка разказва за своята голяма любов Алекос Панагулис – яростен борец против режима на полковниците в Гърция.

Известна като едно от най-острите пера на Запада в съвременността и като журналиста, осмелил се да спори лице в лице с някои от най-жестоките диктатори на съвремието, Ориана Фалачи завещава на света блестящи образци на литературата и белетристиката („Силата на разума“, „Гневът и гордостта“ и „Интервю със себе си. Апокалипсис“).

На български език в ново издание се появява една от най-личните ѝ творби – „Един мъж“ – безсмъртно обръщение към нейната голяма любов Александрос Панагулис, организирал атентата срещу диктатора Георгиос Пападопулос и останал в историята като „гръцкия Дон Кихот“, дал живота си в името на справедливостта.

Един човек се изправя срещу бруталната машина на диктатурата. Оцелява в най-мрачната килия, издържа на най-жестоките мъчения. Готов да умре, той продължава да живее и да черпи сили от свободата, която извира от него и разпалва пожари сред народа му. И вместо да остави историята да го смачка, той се превръща в неин двигател, като побеждава както диктатурата на грубата сила, така и диктатурата на лъжата, на компромисите, шикалкавенето и демагогията на партиите.

В „Един мъж“легендарната италианска журналистка споделя, обръщайки се към поета и революционер Панагулис, за последните му години – след излизането му от затвора, когато заедно преживяват преследване, тормоз и лична трагедия.

Изрядна по отношение на фактологическото , впечатляваща по своя емоционален заряд, изповедта на една жена към нейния мъж в тези страници разказва политическата и идеологическа история на една борба в конкретна малка част от света, която обаче се оказва сходна на стотици други. 

Трагична предистория на дълбоко личната „Писмо до едно неродено дете“, това не е книга за една конкретна страна, за една конкретна диктатура и една конкретна политическа битка. Това е роман за силата на човешкия дух, за несломимата човешка воля за свобода и справедливост, написан с характерния и забележителен плам на жената, променила облика на съвременната журналистика.

„Един от „неразбраните самотници. Поетите. Героите от безсмислените приказки, без които животът не би имал никакъв смисъл, без които да се бориш, знаейки, че ще загубиш, би било лудост.”

Ориана Фалачи

Из „Един мъж“ от Ориана Фалачи

ГЛАВА I

През нощта беше сънувал онзи сън. Една много красива чайка със сребърни пера летяла на разсъмване. Летяла сама и устремена над спящия град и сякаш небето ѝ принадлежало както самият живот. Внезапно се спуснала, за да се гмурне в морето, пробила водата, предизвиквайки фонтан от светлина, и градът се събудил, изпълнен с радост, защото отдавна не бил виждал светлина. В същия момент по хълмовете пламнали ог­ньове, от широко отворените прозорци хората изкрещeли ху­бавата новина, хиляди души се стекли по площадите да праз­нуват, да приветстват възвърнатата свобода: „Чайката, победи чайката!“. Но ти си знаел, че всички грешат, че чайката е загу­била. След като се гмурнала, безброй риби я нападнали, за да нахапят очите ѝ, да разкъсат крилете ѝ, завързала се страшна битка, която изключвала каквато и да било възможност за спа­сение. Напразно тя се бранела ловко и смело, кълвейки бясно, мятайки се в скокове, които пръскали ветрила от пяна и за­пращали вълните чак до скалите – рибите били твърде много, а тя била сам-сама. Крилете ѝ били съдрани, тялото набраздено от рани, главата ѝ разкъсана, губела все повече кръв, оказва­ла все по-слаба съпротива и накрая, с вик на бога, потънала в дълбините заедно със светлината. Огньовете по хълмовете угаснали, градът отново заспал в тъмнината, сякаш нищо не се било случило.

При самата мисъл ти се потеше – да сънуваш риби, за теб винаги е било лошо предзнаменование и в нощта на военния преврат също беше сънувал риби. Акули. Потеше се и си да­ваше сметка, че поражението на чайката е предупреждение, може би трябваше да отложиш с една седмица, с един ден, да провериш отново мините под малкия мост, да се увериш, че не си допуснал грешка. Но предишната вечер беше започнало обратното броене, в осем сутринта щяха да избухнат и две­те бомби в парка и на стадиона, хълмовете над гората щяха да се възпламенят както в съня ти, а другарите ти, натоваре­ни с тази мисия, вече бяха неоткриваеми. В противен случай, между другото, какво щеше да им кажеш? Че си сънувал чай­ка, разкъсана от рибите, и че за теб те представляваха лошо предзнаменование? Щяха да се изсмеят или да си помислят, че те е обзела паника. Така че не ти оставаше друго, освен да се облечеш и да тръгнеш. Нахлузи си банския костюм, ризата и панталоните. Беше месец август и там щеше да си свалиш ризата и панталоните и да останеш само по бански – който и да те видеше, щеше да те вземе за странен тип, който обича да плува на изгрев-слънце. Кой тръгва да убива тиранин само по бански? Обу си еспадрилите. Нямаше да ги сваляш, защото скалите бяха остри. Или пък не? Не, обувките също нямаше да са ти нужни в участъка при скалите между пътя и брега, защото веднага след това щеше да се хвърлиш във водата, за да доплу­ваш до моторната лодка. Взе портфейла с парите и фалшивите документи, пъхна го в банския, но после размисли и го извади. Никакви документи – нито истински, нито фалшиви. Ако риби­те пипнеха чайката, не трябваше да установят самоличността ѝ. Ами ако я убиеха? Ако я убиеха, вестниците просто щяха да пишат за труп, открит по крайбрежието на Сунион. Възраст – около трийсет години. Ръст – метър и седемдесет и четири. Тегло – почти седемдесет килограма. Телосложение – здраво. Коса – черна. Кожа – много бяла. Особени белези – никакви, с изключение на мустаците. Но в Гърция много мъже са с му­стаци.

Погледна часовника – почти шест. След малко Никое щеше да ти свирне с клаксона и докато чакаше именно това изсвир­ване, споменът за последните месеци те връхлетя, измъчвай­ки те като сърбеж. Денят, в който беше дезертирал, за да не служиш на тиранина и беше тръгнал от къща на къща да ди­риш убежище, но никой не те приютяваше, никой не ти помагаше, обръчът от полицаите, които те преследваха, се затягаше с всеки изминал час и ти усещаше дъха им във врата си, и с разколебана воля се питаше: „За кого, защо човек да страда, да се бори?“. Денят, в който беше разбрал, че чуждият страх, чуждото послушание, чуждата покорност ще те погубят и че затова трябва да напуснеш страната, да избягаш и да търсиш други къщи, където да бъдеш приютен, и беше излетял от атин­ското летище с фалшив паспорт и беше пристигнал в Кипър, за да бъдеш преследван и там от полицаите, за да усещаш и там дъха им във врата си, и там отново, разколебан, да се питаш: „За кого, защо човек да страда, да се бори?“. Денят, в който беше разбрал, че и там няма да успееш да постигнеш нищо, министърът на вътрешните работи Георгацис те преследваше, за да те предаде на Хунтата, и затова трябваше отново да бя­гаш, а беше гладен, беше ти студено, нощем спеше в една изо­ставена колиба, денем се хранеше с плодове, които крадеше по полето, и си задаваше същия въпрос: „За кого, защо човек да страда, да се бори?“. Денят, в който съдбата те беше отвела при единствения човек, който можеше да ти помогне – президентът Макариос, който ти беше предложил виза, за да се добереш до Италия, казвайки ти: „Отидете при министър Георгацис, той ще я подпише“, така че ти беше отишъл при него с бушуващо сърце, беше влязъл в неговия кабинет със съмнението, че са ти устроили клопка, готов да му изкрещиш: „Добре, арестувайте ме! И без това каква полза има да страдаш, да се бориш, хората нямат представа какво да правят със свободата си“. А той, по­вдигайки мрачно лице, обрамчено от гарваново черна брада, подобно на качулка, която скриваше всичко, освен острия пог-лед, се беше усмихнал: „Хм, ти! Точно ти, когото от месеци се опитвам да заловя. Даваш ли си сметка какъв риск ще поема, ако ти помогна?“. „В такъв случай недейте да ми помагате, пре­дайте ме на ченгетата! И без това каква полза има да...“ „Да страдаш, да се бориш ли? За да живееш, моето момче. Който се примирява, не живее: той живурка.“ После добави: „Какво ти се върти в ума, момче?“. „Едно-единствено нещо – малко свобода.“ „Умееш ли да стреляш, да се прицелваш точно?“ „Не.“ „Можеш ли да изработиш бомба?“ „Не.“ „Готов ли си да ум­реш?“ „Да.“ „Хм! Да умреш е по-лесно, отколкото да живееш, но ще ти помогна.“ Наистина ти беше помогнал. Всичко, което ти знаеше, го беше научил от него. Без него никога нямаше да направиш двете мини, които сега се намираха под малкия мост, след завоя. Пет килограма тротил, килограм и половина пластичен експлозив, два килограма захар. „Захар ли?“ „Да, предизвиква по-бързо горене.“ За теб да следваш инструкции­те му, беше забавно като игра. „Дали ще е достатъчно сладко? Да добавим още една лъжичка!“ Но сега при мисълта, че не става дума за игра, а за убийство на човек, те побиваха тръпки. Никога не би допуснал, че си способен да убиеш човек, та ти не можеше да убиеш и буболечка. Тази мравка например. Една мравка се катереше по ръката ти. Хвана я леко с пръсти и я сложи на масичката. Клаксонът изсвири.

Погледна колко е часът – шест, и с решителна стъпка слезе по стълбите, отиде при Никое, който чакаше зад волана на так­сито, седна на задната седалка, за да приличаш на обикновен клиент. Никое ти беше братовчед и работеше като таксиметров шофьор. Беше се спрял на него, защото ти беше братовчед, следователно можеше да му имаш доверие, а и защото караше такси. Таксито не бие толкова на очи: кой полицай би предпо­ложил, че двама мъже отиват да извършат атентат с такси? Пък и да купиш или да вземеш автомобил под наем е скъпо, а ти ня­маше нужните за тази цел пари, за да разполагаш с пари, тряб­ваше да членуваш в някоя партия, да се подчиниш на нейната идеология, на нейните закони, на нейния опортюнизъм: ако не членуваш в някоя партия, ако нямаш значка като гаранция, кой ще ти обърне внимание, кой ще те финансира? В Рим, където беше намерил убежище, след като беше напуснал Кипър, зана­ятчиите на политиката ти бяха предложили само празни при­казки и толкова. Подаяния и нищо повече. Празни обещания, да живее интернационализмът и свободата, предлагаха ти най-много някоя стая, където да преспиш или те водеха от време на време в някой долнопробен ресторант, за да се наядеш, но нищо повече. По някое време един служител социалист, един от онези, на които им е изписано на лицето умението да правят кариера, тоест да прецакат ближния си, и за който ти си за­лагаше главата, че рано или късно ще стане партиен лидер, те беше приел. Гледайки те през очилата си за късогледство, де­бел като прасе, ти беше обещал луната и звездите – празни обе­щания, да живее интернационализмът и свободата. От Италия обаче ти си беше тръгнал с празни джобове и дори след това не беше получил и драхма. Колкото до сънародниците ти, които би следвало да ти помогнат, например онзи, който се смяташе за лидер на левицата в изгнание, ти ги познаваше добре. Да се компрометират заради някакъв побъркан, който заедно с една шепа ненормалници иска да убие тиранина? Никога! Разбира се, ако атентатът успееше, щяха да те накацат като скакалци житно поле, щяха да се представят като твои съучастници и благодетели, сега обаче единственото нещо, което ти предла­гаха, беше едно коняче: „Пийни си, момче, и успех!“. „Вече­рял ли си снощи?“, попита Никое. „Да, снощи да.“ „Къде?“ „В един ресторант.“ „Появил си се в ресторант?“ Ти сви рамене и мълчаливо пресметна дали има време да се отбиете до Глифада, да видиш още веднъж къщата с градината с портокали и лимо­ни. Там беше прекарал юношеството и младостта си, там жи­вееха родителите ти. Като се върна в Атина, ти беше коствало огромно усилие да стоиш далеч оттам. Лошо ти се пише, ако се поддадеш на подобни сантименталности, казваше Георгацис. Сантименталности? Може и да е така, но мъжът е мъж също и защото се поддава на подобни сантименталности. „Мини през Глифада!“, нареди на Никое. „През Глифада? Но вече е късно!“ „Направи каквото ти казах!“ Никое мина пред къщата с такава скорост, че ти едва успя да видиш прозореца на стаята, в коя­то спеше баща ти, и градината, където една облечена в черно старица поливаше розите. Фактът, че майка ти все още имаше навика да се събужда на разсъмване, за да полива розите, те разнежи, сърцето ти се сви при мисълта за спящия ти баща, обърна се бързо, за да погледнеш още веднъж, но Никое вече поемаше по съседния булевард и много скоро таксито се озова на пътя покрай брега на морето. Пътят, по който тиранинът ми­наваше всяка сутрин в блиндирания си линкълн, за да отиде от резиденцията си в Лагониси в Атина. През последните седмици го беше изминал десетки пъти, в търсене на най-подходящото място, където да поставиш мините, и първоначално изборът ти се беше спрял на един свод в скалите. Щеше да ти достави удо­волствие да го поразиш отвисоко, като мълния на Зевс, като божествено наказание. Проблемът е, че нямаше да се получи, експлозивът действа от долу нагоре, и ти беше принуден да се задоволиш с малкия мост, след един завой. Наподобяваше не толкова мост, колкото квадратно и дълбоко циментово убежи­ще, където дебелината на асфалта беше само петдесет санти­метра. Разстоянието от основата на убежището до асфалта на пътя беше осемдесет сантиметра – все едно че го бяха построи­ли за случая. Поставени на това място, мините щяха да отворят кратери, широки три или четири метра, и разрушителната сила щеше да е огромна. Единственият проблем – как да избягаш на дневна светлина. Неслучайно Георгацис казваше, че атен­татите се правят на тъмно, че единствено тъмнината прикрива бягството. Ами ако те видеха да бягаш? Здраве да е! Пък и ти не харесваше тъмнината. В тъмнината се движат прилепите, къртиците и шпионите, а не борещите се за свобода хора.

Стигна при малкия мост в седем без петнайсет. Никое от­вори бързо багажника, за да ти даде жицата, която трябваше да се свърже с мините, и ти веднага избълва една ругатня. Кълбо­то беше цялото оплетено във възли. „Какво си направил, глупа­ко, какво си направил?!“ „Аз ли, нищо. Аз...“ Но вече нямаше време за спорове, още по-малко да се намери разрешение, така че ти се съблече, даде на Никое ризата, панталоните и обувките си и бос, само по бански, хукна към убежището, притискайки към гърдите си кълбото от възли.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!