След месец обикаляне из обширните марокански земи се случи нещо, за което просто бяхме чували и дотогава мислехме, че може да стане само във филмите. Вече наближавахме застрашително конфликтната провинция Западна Сахара, пътят отдавна се беше превърнал в прашна линия сред напълно пустинен пейзаж, но това, което не знаехме, беше, че по тези географски ширини февруари е месецът на ветровете. И така бурята ни хвана точно на едно от най-популярните места в Мароко, а именно – Белият плаж (или La Plage Blanche) – най-дългият плаж в Африка - над 40 км.
Навсякъде щъкаха французи с каравани, които удобно паркираха някъде по ивицата (представете си едно огромно Иракли!), през деня се препичаха на слънчице, влизаха във водата, а привечер започваха да готвят и да наизваждат малки телевизорчета пред къщичките си на колела. Дори през зимата плажовете на Мароко могат да се използват, защото за един европеец е достатъчно топло, но само при едно условие – да няма вятър. Тъй като всичко извън водата е пясък, пясък, пясък...
За начинаещите в пустинните работи ще кажа, че започне ли да духа, няма спиране поне седмица. И това не е просто някакъв досаден вятър, а невероятно зловещ и коварен пустинен скоросмъртник, който духа във всички посоки с такава сила, че направо си излиташ от земята, а изпуснеш ли нещо, пиши го загубено. При мен на всичкото отгоре започна адско главоболие, като първите три дена болеше едната страна на главата, а следващите три – другата. Но дори да не ви предизвика мигрена, Пустинникът със сигурност затъмнява мислите. Десет минути навън и вече не помниш името си.
И тъй като този ветрилник ни хвана точно когато смятахме да се насладим на плаж през февруари, се наложи спешно да търсим подслон, а палатката ни излезе в дълъг отпуск. В покрайнините на плажната ивица се натъкнахме на рибарска колибка, а местните рибари ни подслониха по обичайния гостоприемен начин. Моят кошмар настъпи, когато попитах за тоалетна и домакинът махна весело с ръка: „Навън, където искаш”. Вятърът свистеше и люшкаше колибата на всички страни като лодка, а трябваше да изляза навън! Тогава разбрахме защо мъжете носят своите специфични облекла, напомнящи дълги роби с качулки. Така наречената „желяба” е именно предпазно пустинно облекло, което спира пясъка в случай на буря. Отделно те слагат едни специални кърпи на лицето и очила и така се увиват целите. Покриха ме с една желяба и смеещи се ме оставиха пред вратата навън...
На другата сутрин чашките за чай върху масата бяха пълни до горе с пясък. Оказа се, че пустинните песъчинки влизат навсякъде, дори при затворени врати и прозорци. Наметнахме се отново, увихме се както можем, сложихме си задължителните очила и направихме един невероятен преход от 500 метра по плажа в истинска буря. Минахме това разстояние сигурно за 30 минути. Трябваше да намерим германците с кемпера, които ни бяха докарали до Белия плаж. Оказа се, че къщичката им на колела е наполовина покрита с пясък и така или иначе се налага да чакат края на бурята. Намърдахме се вътре и аз разбрах как изглежда светът през стъкло – страшен, опасен, далечен, но какво е бурята, ако си на топло и сигурно под стабилен покрив! Е, като изключим люлеенето, което прогресивно намаляваше, защото караваната потъваше все повече и повече, и разбира се, пълните догоре чаши за чай на германците, които много се чудиха на сутринта как е станало това.
