От Рио до Кейптаун: Едно приключение в Южния Атлантик - На ръба - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
От Рио до Кейптаун: Едно приключение в Южния Атлантик
От Рио до Кейптаун: Едно приключение в Южния Атлантик
Снимка: Dara Meybodi/Flickr

Загърбвайки лукса и удоволствията на уседналия живот, осемнадесет авантюристи се събират в екипажа на ветроходната яхта УНИЦЕФ.

Дни наред те понасят крайно спартански условия, за да участват в единствената околосветска регата за аматьори. Тези мъже и жени заедно посрещат рисковете на приключението в Южния Атлантик. Води ги голямата цел – първи да прекосят океана по пътя на клиперите.

За това приключение ни разказва Йордан Колев - професионален пилот на „Боинг 767“ в книгата "От Рио до Кейптаун: Едно приключение в Южния Атлантик". Летял е над пет континента. Дълги години е работил във Виетнам и на остров Мавриций, а в свободното си време кара мотор, плава на яхта и пише. 

Потопете се в част от вълнуващата му история: 

Осма глава

Ден 5
11.10.15, неделя
10.30, 847 мили

Времето беше сиво, някак мърляво, пети ден подред. Все още сме като под похлупак. Видимост около миля и половина. Гаден ръмеж – на полоси. Ту спира, ту започва отново. Облаците почти докосват мачтата. Неприятна вълна, която изисква непрекъснато внимание от рулевия. Недостатъчно силен вятър, за да може клиперът да покаже възможностите си.

Уж, по мои изчисления, трябваше вече да сме в южната периферия на депресията – лошото време, което ни съпътстваше от Рио. Но уви! Непрекъснато трябва да си напомням, че това не е самолет, а яхта, че се движим със средна скорост 8 – 10 възела, а не с 450! Професионално деформираният ми „борден компютър“ просто отказваше да се съобрази с възприятията на сетивата и реалностите около мен.

По това време на денонощието съм най-буден и в стихията си. Пол усети огромното ми желание да застана на руля и не се възпротиви. Останалите от вахтата ни все още оправяха екипировката и се прозяваха след сутрешната дрямка. Норб, Джойс и Стела чакаха за топли напитки до люка. Мизерията – ръмеж, студ, неприятно клатене, липса на каквито и да е ориентири под скучния похлупак – общо казано убиваше ентусиазма за каквото и да е на палубата.

На мен пък душата ми пееше! Стъпил с един крак на фалшборда, подпрян на задната преграда, държах щурвала леко, без напрежение. Корекциите на курса, които непрекъснато трябваше да правя заради вълнението и променливия вятър, не ме натоварваха. Завишеното ниво на съсредоточаване не ме уморяваше. Вече свикнах да си разпределям вниманието оптимално между корабния компас, двата компютърни дисплея на рамката пред мен и големия екран на мачтата. Все пак съм пилот – нали цял живот това ми е работата!

Разбира се, през две-три минути оглеждах хоризонта пред мен (или колкото се виждаше наоколо) и хвърлях поглед на стъкмяването. Тогава го видях. Беше голяма изненада! Царят на небесата и океаните – албатрос! Беше на 10 часá и току се появяваше и изчезваше сред вълните и ръмежа.

Какъв пилот! Какво съвършено създание на Майката Природа! Галантно разперил четириметровите си криле, майсторът на реенето почти докосваше разпенения връх на някоя вълна, за да се извиси отново, досами облака. Нямаше как да я сбъркам тази вълшебна птица, независимо че за последно я бях срещал точно преди двадесет години, на път с ферибота от Уелингтън към Пиктън на южния остров в Нова Зеландия. Бяло тяло, бели криле отдолу с тъмен оттенък на последните пера на края на всяко крило. При завъртането над разбунената повърхност на сивия океан и поемането нагоре албатросът показваше тъмносивата, почти черна горна повърхност на крилете си. Имаше сравнително дълъг клюн, почти 15 процента от общата дължина на тялото. Това е най-голямата летяща птица в нашия свят. Всеки месец прелита до 15 000 километра. За един живот от 50 години това прави над 6 милиона километра. Всяка уважаваща себе си авиокомпания би му дала златна карта и по един безплатен билет за обиколка на света годишно!

Очаквах тази среща. Колкото и странно да звучи. Вътрешно в себе си бях убеден, че ще се видим с колегата някъде в Южния Атлантик. Колко невероятно леко му се удаваше летенето! Взирах се, проследявах всеки цикъл на планиране, завой с близо 45 градуса крен и набор на височина. Правеше го почти без никакво усилие, без движение на крилата. Да, зная! Учените бяха разгадали тайната на полета на албатроса преди десетина години. Птицата ползваше промяната на вятъра точно над гребена на вълната. Там, където водната маса изтиква по-лекия въздух нагоре. Изключително ефективната форма на крилата позволяваше на албатроса да яхне дори един толкова незначителен порив. Въпреки това за мен беше някакво вълшебство, нещо, за което ми е много трудно да намеря слова…

Но ненадейната среща с Пилотиста все пак ме накара и да настръхна… Старо моряшко поверие гласи, че всеки албатрос носи душата на загинал моряк. А срещата с албатрос е лоша поличба! Изведнъж се сетих как по същия начин настръхнах миналото лято, когато, летейки за Исландия, видях Северното сияние. Имаше нещо в мене, което свърза тези две случки. Нещо първично, нещо изконно, дълбоко вътре в душата ми. Нещо, което гените пренасят поколения наред. Страх от неизвестността, уважение към Океана, преклонение пред Силите, които рисуват небивалиците в искрящото северно небе. Нещото, което ни кара да осъзнаваме каква нищожна част сме от Всичкото около нас! Тогава се опитах да се поставя на мястото на викингите, които преди много векове са плавали по северните морета и при вида на умопомрачителните игри на електричеството в атмосферата са се хващали за мечовете си! Готови да срещнат най-грозния, но могъщ дявол, изпратен от Один. Как набързо са казвали последна молитва и с боен вик и думкане по щитовете са предизвиквали тези непознати и огромни чудовища, които шеметно танцуват над малката им дървена черупка…

Гледах албатроса, а в главата ми звънтеше водопад от мисли. За могъщия Океан, за безкрайното Небе, за този или това, което определя колко съвършени да сме и как да извървим земния си път. Видимото от нас, усетеното от нас… Разбирам, че птицата, която наблюдавах, прави всичко инстинктивно, но това още повече ме караше да замирам и да се захласвам по съвършенството ѝ. Ние, хората, с нашите груби и недодялани метални тръби, с които се издигаме в небето или слизаме под водата, сме само жалки имитатори на това съвършенство! А като капак, в името на трупането сами се ограничаваме. Ходим на работа в претъпкания градски транспорт, седим в офиси, където не можем да вдигнем очи, без да срещнем въпросителна от някой себеподобен, пътуваме на почивка по задръстени магистрали или наблъскани като сардини в лоукост самолета. Красавецът над мен можеше да се рее колкото и където иска. Голямото черно око ме гледаше с леко учудване и присмехулство – „Аз отлитам, а ти си стой там, долу, в тази неугледна черупка“…

От Рио до Кейптаун: Едно приключение в Южния Атлантик

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория На ръба
Коментирай
kalitravel, 26.12.2018 | 15:56
И аз бих искал да преживея подобно приключение!
Абонирайте се за нашия бюлетин