Пътеводител на забравената България: Село Черна черква - На ръба - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Пътеводител на забравената България: Село Черна черква
Автор: Александър Караджов

На картата на България, някъде там в Източните Родопи, има отдавна забравена територия, където времето е спряло преди цяла вечност, а на мястото на хората сега живеят призраци.

>

>

В своя „Пътеводител на забравената България: От връх Вейката до долината на стръвниците“ Александър Караджов и Вилиан Стефанов ще ви разкажат историята на дългия си път из тези мистични земи.

Прочетете откъс от „Пътеводител на забравената България“:

*

Ден Втори — Ако ти е писано — ще живееш, ако ли пък не - тогава тайното гробище на Емерлер ще те погълне...

„Утрото е по-мъдро от вечерта”, казват старите хора.

Към 9 сутринта се събудихме, закусихме и вече сравнително отпочинали на бърза ръка вдигнахме базовия лагер, за да поемем към границата, където без да подозираме, ни очакваше голямо изпитание. Местните хора в село Меден бук ни показаха скрита пътечка, по която да стигнем до Черна черква – следващата важна за нас точка. Пътят нагоре беше на места обрасъл, труден за прекосяване и непридвидим – ту слизаше, ту се катереше по планината, без да можем да хванем някакъв ориентир. Не след дълго пристигнахме в село Черна черква, с двама жители – Тодор и Венета. Бивш пожарникар, голям ловджия и добряк, този човек все още живееше по тези места, като основен поминък му беше свиневъдството.

Особено се изненадахме, когато видяхме как от близката гора слезе диво прасе и се присъедини към другите си питомни събратя. По-късно научихме, че една от свинете майки си похождала по дивите места да търси диви нерези, след което раждала полудиви отрочета, които да продължат тази нейна практика.

Някога в Черна черква са живели доста хора – предимно турци. Имало и няколко български семейства. Странно е и името на селото. Тодор ни разказа, че „Караклис” от турски значело Черен параклис и така с времето го нарекли Черна черква. Днес то е потънало в забрава, не личат дори останките от „Черната” църква.

Сега има само една здрава къща – Тодоровата. Всички други са порутени, изоставени или сринати до земята. Други няма. Само той е... и Венета – жената, която дошла тук тежко болна, но скоро след като пристигнала се излекувала и решила да остане с Тодор до края на живота си. Тя е от Врачанско, а сърцето ù е също толково добро, като това на бившия пожарникар. Разказа ни, че невинаги е била такава. Едно време, докато все още имало граница, имало и такива, които са искали да я преминат нелегално. Случвало се е да ги среща и да ги предава на граничарите... за което сега съжалява, но тогава била много болна и не мислела какво прави.

Знаете ли защо всеки нов старшина на бившата военна застава на Черна черква се пропивал и полудявал? Не? Ние също не знаехме, докато скромната женица не ни разказа...

Стари са земите по този край, много от древните племена и народи са бродили тук. И византийци, и римляни, че и османци... И те са толкова стари, че ние само сме слушали за тях, без да изпитваме кой знае какво уважение или да ги почитаме чак толкова. Но това, което не трябва да правим, е да строим върху местата, които са отредени за вечната почивка на техните мъртъвци – гробищата. По една случайност тази въпросна застава била построена върху старо турско гробище, без въобще да е помислено какви последствия ще има това. Командирите идвали и си заминавали един подир друг, като се пропивали и малко по малко губели разсъдъка си. Попитали веднъж поредния от тях, младо момче на около 30 г., защо така се напивал. Той дълго се двоумил дали да сподели това, което го притеснявало, но накрая се престрашил и рекъл: „Няма да ми повярвате, но все пак ще ви кажа. Заспивам всяка вечер и усещам насън как нещо ме души и не ме пуска. Чувам по едно време как бият турските тъпани и се будя облян в пот. Пия, за да ги заглуша и за да спя безпаметен сън.” Скоро след това старшината бил изтеглен от служба и нищо повече не се знае за него по този край.

Та този Тодор беше единственият човек, който се сети за селото, което търсим, но не под името Омарлар, а Емерлер...

...следва продължение...

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория На ръба
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин