Болшевишкият преврат през 1917 г., гладоморите на 20-те и 30-те и терорът над милиони оставят кървава следа сред страниците на това монументално издание.
С ключовите заглавия „Бивши хора“, „Доблест и наказание“, „Наши хора“, „Стопанските абсурди на българския комунизъм“ и „Атентатът в храм „Света Неделя“ и пътят към злодеянието на БКП“проф. Вили Лилков утвърди мястото си като един от най-знаковите съвременни изследователи на последиците от тираничния социалистически режим в България след 1944-та година.
Сега авторът насочва погледа си към събитията в СССР от 1917 г. до смъртта на Сталин през 1953 г. в най-мащабното си издание до момента – впечатляващия труд „Синове на Сатаната“.
В „Синове на Сатаната“проф. Лилков разглежда възхода на болшевишката партия в Русия, разправата с буржоазната класа и разпалването на световния комунистически пожар, който се разпростира и към българските ширини, нанасяйки дълбоки рани на обществото ни, чиито последствия продължават да отекват и до днес.
С характерния за автора четивен и задълбочен език в повече от 600 страници изданието поднася информация, написана въз основа на документи от Държавния архив на Руската федерация, научни публикации на изследователи на болшевизма, свидетелства на потърпевши и мемоари на хора, оцелели от терора.
В „Синове на Сатаната“ читателят ще открие в хронологичен ред изчерпателни факти за:
-
болшевишкия преврат през октомври 1917 г.,
-
Червения терор и военния комунизъм;
-
присъединяването на престъпници към Червената армия и ВЧК и престъпленията им през Гражданската война;
-
терора над буржоазията и интелигенцията;
-
разгрома на Църквата и безбожническото движение;
-
масовите екзекуции, които „червените“ палачи изпълняват в цялата страна;
-
гладоморите през 20-те и 30-те години;
-
трагедията на милиони селяни при колективизацията;
-
арестите, следствията, съдебните дела на абсурда, концлагерите и свързаните с тях мъчения;
-
ликвидирането на елита на Коминтерна и дейците на международното комунистическо движение, в т.ч. на стотици български комунисти, обявени по-късно от българската комунистическата пропаганда за жертви на фашизма.
Допълнено с речник на специфичните термини и автобиографични бележки на най-ключовите фигури от периода, изданието проследява злокобната трансформация на руското общество, трагедията на милионите погубени животи и жертвите на политическите репресии.
Трудна за преглъщане, но болезнено навременна в предупрежденията си, „Синове на Сатаната“ е книга, която разбива наратива на мощната пропаганда и продължаващото премълчаване или дори открито фалшифициране на историята. Малко известни факти и потресаващи истини оставят кървава следа по страниците на това монументално изследване.
Обръщайки поглед към Съветска Русия отвътре, проф. Вили Лилков оборва мита за „комунистическия рай“ и изобличава истинското лице на болшевишкия терор като машина за убийства и лъжи. И предупреждава, че ако Европа не се осъзнае, това време може да се върне.
Из „Синове на Сатаната“ от Вили Лилков
1.4. Болшевиките и смъртното наказание
Когато през февруари 1917 г. на власт идва Временното правителство, то отменя смъртното наказание, но през юли 1917 г. го възстановява за военни престъпления, убийства, изнасилвания, мародерство и грабеж, извършвани от действащата армия. Болшевиките, които тогава са в опозиция, веднага издигат лозунг срещу смъртното наказание: „Долу смъртното наказание, възстановено от Керенски!“.
След октомври 1917 г., когато вече са на власт, болшевиките изпълняват смъртни присъди с необикновена лекота, въпреки че един от първите декрети на тяхното правителство от ноември 1917 г. е за отмяна на смъртното наказание. През февруари 1918 г. е обявен декрет „Социалистическото отечество е в опасност“, който предвижда контрареволюционни агитатори, спекуланти, хулигани, шпиони и „членове на буржоазната класа“, които се отклоняват от задължението да копаят окопи, да бъдат разстрелвани на място. С постановление на СНК от 15 април 1919 г. във всички губернски градове са организирани лагери за принудителен труд. В градовете на Кримския полуостров болшевиките закарват на принудителен труд всички мъже и жени, които имат по-интелигентен вид и са по-добре облечени. Който откаже, е застрашен от разстрел.
Юристите, които обслужват болшевиките в Киев, излизат със становище, че „смъртното наказание е в разрез със социалистическото правосъзнание“, но „в настоящото преходно време то се прилага от революционните трибунали и административните органи изключително, като оръдие на класовата борба“. Върховният съдебен контролен съвет пояснява, че „при наличие на масови опити на контрареволюцията да подкопава по всякакъв начин съветската власт, право на издаване на смъртни присъди имат и народните съдилища“.
През февруари 1920 г. смъртните присъди отново са отменени. И точно в нощта преди да бъде публикувано обявлението за амнистия, във всички затвори и арести са извършени масови разстрели. Тъй като отмяната на смъртното наказание не важи за местата, в които има военно положение (в тях влизат Киев и Киевска губерния), Специалният отдел на ВЧК изпраща на 15 април 1920 г. циркулярно писмо, в което пише: „Във връзка с отмяната на смъртното наказание предлагаме всички лица, които за извършените от тях престъпления подлежат на смъртни наказания, да бъдат изпратени в местата на военни действия, където декретът за отмяна на смъртното наказание не важи“. Смъртното наказание е възстановено отново на 24 май 1920 г., но е наречено „висша мярка на наказание“. От 1935 г. в Наказателния закон е въведено и смъртно наказание за деца над 12 години. Със секретен указ от 15 юни 1939 г. Президиумът на Върховния съвет на СССР разрешава да се изпълнява смъртно наказание в концлагерите срещу „най-опасните дезорганизатори на лагерния живот и производството“, което развързва ръцете на ръководствата на лагерите да се справят с политически неудобните за тях концлагеристи, както и с болни и инвалидизирани хора, които само „тежат“ на лагера.
През 1947 г. смъртното наказание в СССР е отменено, но три години по-късно е възстановено „за изменници на Родината, шпиони и диверсанти“.
През всичките години на комунистическа власт в СССР смъртното наказание няколко пъти се обявява за „временна мярка“ и в същото време тайно се прилага. Тази демагогия е характерна черта на болшевиките: „Цели месеци те бяха най-горещи защитници на Учредителното събрание и всичката им борба с другите партии бе построена върху неговата защита, а после изведнъж го разтуриха след първото му заседание. Те бяха против смъртното наказание, а после сами го въведоха като система … и едва ли не всеки техен декрет завършва със заплаха с разстрел. Бяха за свобода на печата, а се оказаха такива гонители на печата, каквито Русия никога не е виждала. Бяха против затворите, а се превърнаха в техни страстни любители и най-жестоки тъмничари. Говореха за мир, а дадоха война, която обхвана цяла Русия. Говореха за хляб, а дадоха на народа камък“. Причината за това демагогско поведение е, че „у болшевиките съвестта е партийна, за тях не съществува човешки морал, за тях честта е също партийна – в непартийните дела те са без чест и морал и съвест, без отговорност за собствените постъпки. Те са хора без сърце. За тях не съществува чуждо нещастие, а право и справедливост за тях са празни думи“.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
