Тоскана или защо вече 6 години почиваме на същото място - Култура и фестивали - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Тоскана или защо вече 6 години почиваме на същото място
Автор: Peika.bg
Тоскана или защо вече 6 години почиваме на същото място

Една свежа и зареждаща разходка из Тоскана - но не по забележителности, а сред хората... Разказано от Флорина Иванова.

Лаура и Алберто. Ей това е Тоскана за мен! Тия двамата са кореняци тосканци, родени и израсли на трийсетина километра един от друг, но се запознали на експедиция до Арктика. Имат две чудесни момиченца с година–две по-малки от нашия балкански левент, бясно куче и най-страхотната къща в Тоскана.

Открихме се случайно, по обява за отдаване на къща за лятото. И се започна – една, две, три... вече шеста година ще сме там. „Ама все там ли, защо на едно и също място?!” Ами ела и виж!

Къщата е кацнала на висок хълм с неописуема панорама към планината, селцето и долината. Въздухът е чист и ароматен, заобиколени сме с маслинови тераси, цветя и знайни и незнайни подправки. Звукът, който те заобикаля през деня, е на цикади в истерия и камбанен звън, отбелязващ времето на кръгъл час със съответния брой удари. Неделното изключение е разкош за ухото – празничният ден дава на камбанаджията възможност да покаже на мало и голямо виртуозността си.

Но не красивата природа е причината да се връщаме. Най-готини са хората. По-точно нашите домакини. Алберто е така да се каже народно момче - строен небрежага, небръснат, мургав. Говори италиански и перфектен жестомимичен. Работи с ръцете си – каменоделец, а в свободното си време е ловец и градинар в огромната си градина. Лаура е от тоскански сой – баща й е проектант и прилича на Шон Конъри, мамма е пенсионирана учителка с перфектна прическа, сестра й обикаля с мъжа си гинеколог далечна Азия и Америка. Лаура е нещо като управител в тузарското имение на Ферагамо, говори хубав английски и умопомрачително бързо италиански. Не спира да се усмихва, но истински. Чаровна и щедра, работлива. Абе готина!

Тия двамата са причината сега, докато пиша това, мъжът ми да пише прилежно домашното си по италиански и гледайки в тавана да поспрягва глаголи (”Който казва, че италианският бил лесен, много лъжел”).

***

Развълнувани сме. Канени сме за първи път на гости. Ами че това си е чест! Ще бъдат и приятелките на Лаура от клубчето им по английски заедно със съпрузите. В добавка е и Алесандро. Този го принаждали към всяко парти, тъй като бил самотник, изоставен от жена си, топ-манекенка, преди 12 години. Без децата – 13 души.

Половин час преди поканата идва първата кола, после и втората. Горе се чува глъчка и ние решаваме, че не е редно да се тежкареем и поемаме с бутилки вино и десерт по стъпалцата към етажа на домакините. Посреща ни Барбара, бест френдката на Лаура и сърце на клуба по английски. Казва „Гуд ивнинг, найс ту мийт ю, айм Барбара” и с това комуникацията секва. Къдрокосото сърце е тайфун в кухнята, чувства се като у дома си и не спира да сервира и отсервира, да мие посуда и да обгрижва децата.

Последен пристига Алесандро. Очаквах кахърен тип, а в стаята нахлу възвисочък шумен пич с най-гъзарските чепици (имал фабричка за патъци, оказа се), типичната гъста и обърната назад коса и кило сладолед в ръка. Настаниха го до мъжа ми, че знаел английски (така си беше – той не е от Клуба!)

Първоначалното спичане отмина неусетно в разговори за манджи – вий какво ядете, ммм, интересно!, пък ний – туй!

Първо – паста със зеленчуци, после Клубът прибира чиниите и дава празни за основното. Алберто ходил на лов и понеже Дияна била благосклонна, отстрелял диво прасе. Пържолки натюр, някаква кървавица и дреболийки, завити в було, картофки с розмарин. Много вино. Клубът парлари само италиански, а съпругът ми намери своята сродна душа. С Алесандро установиха, че италианци и българи са си направо една кръв - и неговата майка му звъняла по пет пъти ежедневно да го пита как е. Междувременно обяснява какъв природолюбител е Алберто, как тачи и пази природата (пък тъкмо му ядем свинчето!?!), как всяка тревичка е издигната в култ. Чак се замислям къде ли съм сгафила – ама освен комари и някой и друг скорпион друго не съм затрила.

Вечерята върви прекрасно, настроението е страхотно. Малкият ми син събира женските овации от различни поколения - за всяко нещо казва „Ми диспиаче” (извинете!) и Клубът е очарован.

Някакъв възедър насеком прелита наблизо и мъжът ми го хваща. Не знаем какво да го правим – все пак в Меката на природолюбието сме. „Алби?” – провиква се въпросително Алесандро към другия край на масата и посочва тварта. Зад зачервените клепки не улавям емоция – с отмерен жест на римски император Алберто посочва с палец уверено надолу! Смърт! Секунда мълчание и прихваме да се смеем.

Идва време за диджестивите и Алби примъква от любимото стайче (за него – друг път!) половин дузина домашни ракийджоси. Ама побратимите до мен са още на вино. Моят търчи до долу и донася последните запаси. Сладоледи, Тирамисуто на Лаура, някакъв сладкиш на Пиетра. Всичко живо е нахилено. Текат уговорки за пица-парти. За финал Барбара ни изпраща с „Гуд бай!”.

Да живее Българо-италианската дружба!

***

Удобно ли ви е в петък пица-парти?” Да ни е удобно ли, удобно ни е.

Нямам кой знае какви очаквания, освен че ще се запозная с нови хора – поканени са трийсетина души. Лаура казва, че има приятел, който много обича да прави пица и се отзовава на всяка покана. Домакинът му заявява колко ще са гостите, той пазарува по собствена преценка и представя сметката.

Към три се чува пърпорещо Фиатче и аз си отбелязвам, че Рафаеле доста отрано е дошъл. Мързеливо време и мислите ми се отнасят към друго.

Докато пия следобедното кафе, синът ми пристига превъзбуден и прихванал италианския маниер с много ръцеобяснения и малко думи обяснява, че горе ставали зашеметяващи неща. Аз го давам небрежно, но нещо ме гложди. Изпитаният трик да изкопча информация е като пусна мухата на по-любопитния в семейството. Номерът проработва и мъжът ми отива на обход (за да не излезем навлеци ще кажа, че Лаура ни бе поканила да погледаме, ама мен процесът на готвене не ме вълнува. За което винаги ще съжалявам!) Кафето е вече изпито, когато разузнавачът се прибира не по-малко развълнуван от сина. С много думи и малко жестове разказва какво се случва. От количката на пицамен са наизвадени несметни количества продукти и пособия със знайно и незнайно предназначение. Верната му другарка примъква кошници, кошнички, буркани и бурканчета, пликове, торби, а междувременно е пуснала машината за бъркане на тесто. Той с прецизност на аптекар от старо време отмерва еднакви парчета. Започва едно блъскане в специален плот, месене и пак блъскане. Омаломощеното тесто се връща в машината и всичко се повтаря. Топчиците грижливо се завиват с бохчица и си чакат. Другарката, в качеството си на чирак, подготвя топинзите. Наш Алберто още в четири наклажда огъня в пещта и околността се изпълва с дим с аромат на маслини.

Хората са точни и никой не закъснява – за кратко време се изсипва тълпа народ. Има дори и тип с патерици. Отново последен е Алесандро, в бяло. Появата му предизвиква бурни аплаузи, защото се е набутал в още по-шармантьозни патъци отпреди. За начало Алберто е предложил сушено бутче от диво прасе, сума ти прошуто и домашни салами. С пристигането на последния гост излиза и първата пица. Тъй като е тестова, по традиция е най-проста – зехтин, морска сол и розмарин. Набързо е нарязана на малки парчета и обикаля в чиния от ръка на ръка. Абсолютно честно, по-вкусно нещо не съм яла! Оттам се зареждат пица с тиквички, с патладжан, с чери домати, със сушени домати, с не знам какви домати, с такъв салам, с онакъв салам, с аншоа, със сирена, с някакви неща, дето не ги знам и тъй нататък. Понеже им забравихме броя, ги докарахме докъм 12-13 вида, ама и повече може да е имало. Бирата се лей... Вкусно, ама много! Хората готини, децата търчат.

За десерт – пица! Два тънки блата се слепват с нутела и поръсват с пудра захар. Разбира се и много сладолед.

След последната опечена пица, пицамен и жена му сядат и хапват набързо. Извиняват се, че са уморени и тръгват. Към тежестта от преяждането, добавям и нова точка към определението що е то приятелство.

*

Още тоскански разкази има в блога на Флорина тук.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Култура и фестивали
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин