Три романа от орисницата на женската душа Красимира Кубарелова се появяват отново на български език - Кино, театър и книги - Peika.bg

„Стари шлагери и крем брюле“, „Розов храст и сладко от смокини“ и „Кръстина и райските ябълки“ са дъхавите истории на щастието, което идва, дори след като си го загубил. 

Антидот към всяка сивота – варненската писателка Красимира Кубарелова отдавна се е утвърдила като майсторка на литературните деликатеси.

След грандиозното ѝ завръщане с живителната „Верчето, Надежда и Любов“ на пазара с обновени визии се появяват първите три книги на авторката със сърце на трепетлика и душа на боец – дъхавите „Розов храст и сладко от смокини“, „Стари шлагери и крем брюле“, „Кръстина и райските ябълки“, които ѝ завоюваха титлата „орисница на женската душа“.

Обяснение в любов към българката, която може и заслужава да е героиня на роман, тези три романа обединяват истории за мечти, в които се намесва съдбата; истории за любовта, която започва с втория шанс и истории за щастието, което идва дори след като си го загубил… Истории, които улучват право в читателското сърце със своите светлина и лекота.

В „Стари шлагери и крем брюле“ една жена, която мечтае за дете и сродна душа, ще се сблъска с по-млад от нея мъж, а тяхната случайна среща, полята с много коктейли и танци, ще даде начало на разказ, който точно като в стар шлагер, ще поеме в неочаквана посока.

„Розов храст и сладко от смокини“  е апотеоз на втория шанс, в който в раненото сърце на едно морско момиче на средна възраст със ситни стъпки се промъква надеждата – да изживее любовта отново, този път завинаги с улегнал мъж с важни дела и сериозен бизнес. Дали обаче поръбените сърца и позаоблените от  годините тела помнят как се обича?

А мечтателната „Кръстина и райските ябълки“ пренаписва формулата на „идеалното семейство“ и помага на една жена да засее вярата в живота си отново. 

Написани с много хумор и нежност, книгите на Красимира Кубарелова подслоняват сред страниците си смели и нетолкова смели хора. Герои, които търсят „похлупака за своята тенджерка“ и понякога го намират. Герои, които са готови на всичко, за да открият своето щастие. 

Заповядайте от 18:00 ч. на 25 януари 2023 в Книжен център „Гринуич“ (бул. „Витоша“ 37), където ще отпразнуваме грандиозното завръщане на орисницата на женската душа и в книгите с най-романтичните имена с новите издания на „Стари шлагери и крем брюле“, „Кръстина и райските ябълки“ и „Розов храст и сладко от смокини“. Модератор на разговора ще бъде отговорният редактор Милена Ташева. Повече за събитието тук!

Входът е свободен!

Из „Стари шлагери и крем брюле“ от Красимира Кубарелова

Самотата е свободно време...

Не, самотата не е само свободно време...

Една година преди да навърша... хммм... доста години, пус­нах следната молба до Всевишния:

...Здравей, Господи, как си? Мога ли да се възползвам, че така и така съм близо до теб, и да те помоля за едно бебе? По-добре да е момиченце и да прилича на мен. И ако може, да ме запознаеш с бащата предварително. Другата седмица пак ще се видим. Ще бъда със страхотна рокля. Но няма да бъде бяла. Да, Господи, аз пак няма да бъда с бялата рокля. Ако си ме забравил, да те подсетя: аз още съм мома. Имаш ли някакви планове за мен, за женитбата ми тоест? Мама казва, че вече само дяволът можел да ме омъжи... То не е лъжа. Но ти си мисли, Господи, за мен. Другата седмица ще дойда да питам какво си решил. Юлито се омъжва. Но аз не съм кума. Никога не съм била кума. Защото никога в под­ходящия момент не е имало и кум. Извинявай, забравих, че знаеш всичко.

Като прилежна вярваща пообщувах с Господ и се подгот­вих да поема кръщелника си от купела. За трети път ставам кръстница и ритуалът в църквата „Свети Никола“, до нас, ми е до болка познат.

Господи, прие ли вече молбата ми? Май не искам бебе. Видя ли как кръщелникът повърна върху ревера на костюма ми?!

Наложи се пак да откъсна Всевишния от важните му дела заради вонящото петно на ревера на новото ми скъпарско ко­стюмче.

Две-три доброволки от присъстващите се втурнаха да ме по­чистват, гледайки с учудване погнусената ми физиономия. Стран­но, защо и най-гадните постъпки на бебетата карат жени от всякак­ва възраст и вероизповедания да се умиляват! Преди да засъхне реверът на костюма ми, се усетих, че ритуалът е към края си.

Казват, че населението на България намалява, а след наше­то са наредени още кръщенета. Затова отчето малко попретупа края. И повечето от моите познати са или бременни, или ще за­бременеят всеки момент... И по улиците на Варна има толкова много бременни жени и бебета в колички...

Накрая отец Пламен ми подаде повръщащото нещо, завито само с една плетена пелена, с която поколения християнчета от рода на Ник са били поемани от купела. Сега ми оставаше да избърша крачетата и да облека дрешките на бебето. Това е най-стресиращата част от церемонията за незапознати с навиците на бебетата. След три кръщенета и два дни репетиции с кукла не съм много сигурна дали ще разпозная дрешките и дали ще се справя с обличането. А това малко мърдащо нещенце не се спи­ра на едно място, мърда с крачета, свива юмручета, извива се.

То не знае с кого си има работа. Не знае, че когато реша да го обуя и облека, значи ще го обуя и облека, колкото и да се върти и усуква.

Чувствах как на горната ми устна избива пот, как мокра струйка се стича под секси бодито, с което бях под костюма, въпреки че в църквата беше доста хладно, дори Мари се при­тесняваше бебето да не настине. Бебето ами, то е още то, нито е тя, нито е той.

Боже, какви миниатюрни са тези чорапки! Ура, справих се с чорапките! Сигурно някой с увеличително стъкло им е при­шивал дантелките по края. Сега ще сложа и памперса, после остава да облека само ризката – семейна реликва – и готово, отървавам се. А... и остава само да не изтърва бебето, докато го подавам на майка му...

Дано не излязат снимките, че като порасне този Волен и майка му изкукурига и почне наред да показва снимките от кръщенето на абитуриентския му бал, ще му се доплаче. Като си представих Волен абитуриент, като че ли ми стана по-лесно да го обличам, едва ли не го виждах през лупа, или пък свикнах с размерите му. И тъкмо да сложа финалния акорд в поставя­нето на памперса, т.е. да затворя лепките, Воленчо се усмихна, почна да рита с крачета и пусна една хубава тънка струйка от малката си чешмичка и наново поля костюма ми. Почти бях готова да го метна на майка му, когато той протегна пухкави ръчички към мен, усмихна се още по-широко с беззъбата си уста и загука.

Улучи ме право в кукувичката на биологичния ми часовник и тя закука, отброявайки и последните ми надежди за майчин­ство. Никога, ама никога не съм чувала такъв звук. И никога звук, издаден от човек, не ми е въздействал така. Мина през утробата ми, разтърси ме. Не ме заболя, но някак проникна в мен, в сърцето ми, в душата ми, разля се по тялото ми... Ходила съм на толкова концерти – на Слави Трифонов, на Лили Ива­нова, също на Филип Киркоров и Алла Пугачова, и на концерт на Веселин Маринов съм ходила даже, но нищо не ме е разтъ­рсвало така, както това: „Агу, агу...“.

В този момент разбрах, че искам бебе, мое бебе, което да издава такъв звук „агу, агу“, дори и този звук да върви с из­цапан костюм от малко повръщано и други работи. Гушнах бе­бето на Мари и стиснах зъби, за да се удържа да не го обсипя с целувки, да се удържа да не щипя пълните му крачета с грив­нички, да не целувам до припадък малките му ноктенца, които в момента дращеха жестоко носа ми.

Искам бебе, мое бебе, ще мога да го целувам до насита и да го щипя даже. И то ще мирише така вълшебно. Всъщност – даже може би по-вълшебно.

Докато вдъхвах чудния аромат на бебешка козметика, Во­лен доби замислена физиономия, позачерви се, а след малко се чу един нелицеприятен звук, придружен от една ужасна мириз­ма, особено неподходяща за тържествена църковна церемония, след което се наложи Мари да извади нов памперс от синята па­мучна торба и да поеме смяната му в свои ръце. Ния, дъщерята на Мари от първия брак, се втурна да ѝ помага. Боже, колко е пораснала Ния! Отива ѝ това бебе. Кой знае, може да си роди и тя бебе, и тогава ще стане съвсем страшно. Аз още не съм се омъжила, а Мари ще стане баба...

О, Мари има чудни кърпички, които миришат също така вълшебно като бебето, с тях избърса всички последствия от онзи шум. От чантата ѝ се подават хубави неща, далеч по-интересни от съдържанието на моята чантичка за гримове. Всички жени имат чанти за гримове, но само майките с бебета имат бебешки чанти с прекрасни мокри кърпички, биберони, клечици, пудрички, лосиончета и какво ли още не. Да, искам бебе, този път не за да съм като всички, не е съвсем и заради тази чантичка, а не знам защо. Всъщност знам, но съм твърде горда да си призная. Винаги съм харесвала бебетата. Умирах да си играя с голямата дъщеря на Мари. Но когато на бял свят се появи бебето Ния, и двете бяхме твърде млади и си играехме с нея като с кукла. Къпехме я, повивахме я, обличахме я и я да­вахме на майката на Мари, за да се справя с другите процедури. Майка ѝ ще е била на нашите години в момента. Сега разбирам какво е чувствала тогава и защо ни разрешаваше да излизаме – за да бави внучето си. За да го гушка! И тогава исках бебе, но по различен начин, също както момиченцата искат ходеща кукла. А сега искам истинско бебе, с всички последствия от появяването му. Но честно казано, и до ден днешен не съм си­гурна, че съм наясно с всички пасиви и активи, които носи едно бебе. Децата и бебетата са тайнство за мен. Запозната съм с него само в частта размахване на дрънкалка, фалшиво пеене на „Зайченцето бяло“, раздаване на подаръци и бонбони. Но всич­ки останали подробности са тайна за мен. Когато си имам свое бебе, всичко около отглеждането ще ми се изясни изведнъж. А може би Дядо Господ не ми поверява бебе, защото съм непод­готвена и може да не се справя? Едва ли е така. Природата си знае работата. Нямам си, затова се правя на необичаща бебе­тата или незаинтересована от бебетата. Реших да оставя тези мисли за по-нататък, защото днес е ден за празнуване и никакви тъжни мисли не са позволени.

Успокоихме се от емоциите, пооправихме дрехите, грима и косите си, поверихме бебето на бабите и тръгнахме на търже­ствен обяд. Това ѝ харесвам на нашата църква, че след всяко тържествено религиозно събитие се полага стабилна почерп­ка. Отидохме в ресторанта на терасата на Морска гара, където храната е странна, но гледката през прозорците – вълнуваща. Докато си изберем вината и храната, докато ни ги донесат, на Мари ѝ избиха петна от кърмата, а моята най-изискана при­ятелка дори не се притесни кой знае колко. Тъкмо сервитьор­ката приближи нашата маса с любимата ми пролетна салата с репички и яйца, и Юлето се втурна към тоалетната.

– Винаги ми прилошава от миризмата на яйца – извини се тя.

– Глупости! Забрави как в голямото междучасие пиеше су­рови яйца! – ококорих се аз.

Изстрелях го и веднага се усетих, че аз съм единствената жена на масата, която не е бременна или не е родила току-що и има нулев шанс да забременее. И аз съм тази, която научава новината за бременността на Юлия последна. Приятелките ми дори вече не споделят с мен. Как да споделят – те са омъжени жени, Мари вече два пъти, а аз – нито веднъж. Горко ми, аз съм на опашката. И не ми се вярва последните на тази опашка да станат първи!

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!