„Кола изстреляна в космоса на борда на ракетата SpaceX Falcon Heavy“…
„Канабис в космоса“…
„Илън Мъск е резервирал билет за един от бъдещите полети на Virgin Galactic до Космоса.“
„Японски космически туристи влязоха в МКС“
„До сега науката твърдеше, че ние сме единствените и неповторими живи същества във Вселената. Оказа се обаче ...“
„Марс е избрана като най-подходяща за колонизиране на човечеството.“
„Ковид… нов рекорд в седемдневната заболеваемост“
„…остава загадка, кога ще знаем повече за новия вирус“…
В една зимна петъчна вечер изключвам с лека досада телевизора малко преди края на новините. Какво се случва с този свят?! Всичко се променя с прекалено бързи темпове, но дали в правилната посока?! Времето тече и никога не се връща назад. Не и тук в „модерния свят“. Гледаме право напред. Изградихме инфраструктури, магистрали, газопроводи, подменихме природата с бетон, изобретихме хиляди джаджи, които да улеснят живота ни, станахме по-богати материално, но по-бедни духовно. Сменихме мечтите за пътуване сред чудесата на планетата ни с идеи за Луната и Марс, отправихме взор към Вселената, търсейки научни обяснения за произход и смисъл на живота… Би трябвало да се чувстваме велики, а всъщност все повече виждаме колко сме малки и незначителни…
Но има едно забравено място, там на покрива на Земята. Една страна непозната и загадъчна, откривана и забравяна, пазеща тайните на планетата ни. Притисната и физически ограничена от мощни съседи, приютила осем от десетте най-високи върхове на Земята, както и странно многообразие от климатични пояси – тропичен, субтропичен, умерен, субполярен и полярен. В дома на Индуизма е люлката на Будизма – Сидхарта Гаутама поема дъх в Лумбини и след своето просветление променя завинаги живота на хората в голяма част от Южна и Източна Азия.
Една страна обвита в мистика и паранормални явления, където свастиката е символ на божественост и духовност, на благополучие и късмет. Където експедиции под знамената и символите на райха търсят пътя към безсмъртието и портала към миналото, чрез който са искали да променят настоящето. А години по-късно цяло западно поколение бунтари извървяват дългия път от Европа до Хималаите, за да се докоснат до мъдрост и спокойствие, сред дим на хашиш и ритуални клади.
Спомените връхлитат в уюта на зимната вечер. Свещта догаря, пламъкът синее сред езеро от разтопен восък и трепти в последна агония, връщайки ме назад годините. Пренасям се сред глъчката на летището в Катманду. Малко като за толкова голям град, при това столица, но изпълнено с живот. Състои се от два терминала – за местни и за международни полети. Слизайки от самолета тълпата от туристи ни отвежда в залата за пристигащи. Попълваме необходимите документи за влизане в страната и за издаване на визата, която се получава на място. Необходима е снимка паспортен формат, и тези, които са пропуснали да си вземат се радват на малкото фотостудио в залата.
Сменяме пари още на летището за да имаме дребна сума рупии за транспорт до туристическия район на града. Курсът не е изгоден, но така е, когато монополът се държи само от една фирма. Гишетата за издаване на визи са 2 – 3, а опашките се движат хаотично. В крайна сметка плащаме 25-те долара и влизаме в страната с 15 – дневна виза при положение, че планираме да останем само 3 дни. Веднага след като ни подпечатват паспортите се озоваваме пред туристическото бюро, където нацупена госпожа с огромно нежелание ни дава карта на града и района около него.
Навън се сблъскваме с десетки нахални шофьори, които предлагат транспорт до центъра на сериозни за техните стандарти цени. Но аз знам предварително, че 300 рупии са предостатъчни за да са доволни всички участници в сделката, затова не срещам особени затруднения при преговорите. После мятаме раниците и уморените си тела на седалките на една малка и очукана таратайка, и поемаме по разбитите улици.
Посетил съм много непознати места по света, но винаги съм мразел включените броячи на такситата. Харесвам варианта за предварителна уговорка на цената, като гаранция, че няма да ме излъжат като удължат маршрута. А в Азия дадената дума понякога е по-силна от подписан договор. След това се наслаждавам на самото пътуване.
В този случай се наслаждавам доколкото ми позволява инфраструктурата. Колата непрекъснато подскача по неравностите на пътя, а шофьорът като че ли се опитва да уцели всяка една дупка. Тротоари на повечето места липсват, а на тяхно място са изсипани на купчини разнообразни строителни отпадъци. Пристигаме, но аз гледам с недоверие. С жестове, усмивка и малко на брой английски думи, които долавям сред непалското словоизлияние, мургавелкото ни уверява, че е време да слезем. Разплащаме се според предварителните договорки и слизаме от таксито. В хаоса на азиатските улици не виждам нищо, което да ме ориентира. Трескаво се оглеждам за хотела, чиято фасада би трябвало да позная от снимките в сайта за резервации.
След безрезултатно лутане по улиците, мъдростта надделява и спираме за да хапнем и да опитаме от местната бира. В симпатична кръчмичка към едно хотелче успявам да събера мислите си. Сменям пари на сравнително изгоден курс. Плащам сметката и по навик преизчислявам похарченото в левовата равностойност. Цените конкурират западноевропейските.
Вече освежени се справяме с основната задача и намираме нашия хотел в една странична уличка. Настаняваме се в най-обикновена двойна стая със собствен санитарен възел. Електричеството прекъсва от време на време, но всичко останало е приемливо. На покрива на хотела има маси и столове, а от там погледът прелита през плетеницата от будистки молитвени знаменца, над колоритните гъсто разположени ниски сгради и намира покой във величието на Хималаите, на чиито склонове обляга глава пулсиращото тяло на Катманду.
Продължаваме с разходка и оглеждаме наоколо. Някъде по пътя губим ориентация, но получаваме непотърсена помощ от едно интелигентно момче в началото на тийнейджърската възраст. То се „залепя“ за нас, дружелюбно и разговорливо, и ни развежда в района. Междувременно докосва тънки струни в милостивите ни души, разказвайки за бедния живот на семейството си – майка му сама гледа него и по-малката му сестричка, парите не достигат, а той учи в училище по изкуствата. Има талант, но трудно намира средства да плати обучението си. Всъщност ние може да помогнем като закупим нещо от магазина, в който се продават творбите на неговите учители и съученици. Колкото по-голяма е покупката толкова повече време ще бъде обучаван безплатно…
Позната история, но първоначално наистина се подвеждаме, че момчето няма користна цел и ни помага заради доброто си сърце. В крайна сметка му оставям малко рупии, с които сякаш плащам на съвестта ми да замлъкне, зарязваме младежа и поемаме към следващото предизвикателство. Мълчим, а когато разменяме няколко думи се убеждаваме взаимно, че тежката съдба вероятно е преувеличена. Скоро сме в случайна рикша, а слаб възрастен мъж върти педалите в неизвестна посока. Помолих го да ни закара до Храма на маймуните, но той бързо разбира, че си нямам и представа как се стига до това място. Спазаряваме цената и загубени в превода се губим по улиците на големия град. По пътя нашият човек не се съобразява с никой. На косъм избягваме други рикши, а пешеходците подтичват в страни ужасени. Той им подвиква с особена ярост, дори веднъж се пресяга и удря по главата един неориентиран заблуден чичко. Върти педалите с огромно усилие, но нито за момент не спира преди крайната цел. А тя, както се оказва, въобще не е мястото, което си бях поръчал.
И отново чувствам вина. Изпитвам и съжаление към този човек. На неговата възраст трябва да си гледа спокойно старините, а вместо това полага неимоверни физически усилия за да изкара някоя рупия. Докато обмислям варианта да го помоля да спре за да слезем по-рано и да не го измъчваме повече, пристигаме пред една бариера. Протягайки ръка старецът промърморва нещо, което ние не разбираме. Предполагайки, че сме пристигнали, плащам, и за секунди той изчезва от погледите ни.
Минута по-късно вече е ясно, че не се намираме пред Храма на маймуните, а на самия център на Катманду – площад Дурбар, на който са разположени пагоди, храмът на живата богиня Кумари и стар кралски дворец. Вечерта настъпва и времето няма да стигне за такава амбициозна програма. Зарязваме всичко и скитаме бавно по пътя обратно. Вече не гоним разписание и въпреки умората на телата - душите ни летят.
Следващите дни се разхождаме по улиците, гледаме как кипи животът край нас, обикаляме магазините, опитваме от традиционната местна кухня и разбира се от почти всички местни бири. Посещаваме Сваямбхунат /Храмът на маймуните/, Буданат и Пашупатинат. В последния храмов комплекс наблюдаваме как непалците изгарят на клади своите мъртви.
А на площад Дурбар в Катманду успяваме да видим живата богиня Кумари, но не я снимаме тъй като това е строго забранено. Снимаме се, обаче, за спомен със садхута и местни красавици, а вечерите слушаме жива музика в някой от многобройните рок клубове. Летим над Еверест със самолет, и дори за пръв, а може би и за последен път в живота ми влизам в пилотската кабина по време на полет…
Вечерта преди последния ни ден предъвкваме ориз в KathmanduFoodsCafe, с абревиатура подозрително съвпадаща с тази на известна западна верига заведения за бързо хранене. Правим разбор на изминалите дни и план за следващия. За него сме оставили посещение в съседния град Патан. Той е център на традиционни занаяти и изкуство, основно посветено на боговете. Сред замръзналите във времето и пространството древни храмове и статуи, притичват забързано модерните хора на Непал. А Националният исторически музей обещава да ни откъсне от реалността и да ни пренесе назад през вековете. Но това ще е утре. Заспивам с усмивка, предвкусвайки приятните емоции от докосването до древността и духовното. Разбира се, нямам търпение да обогатя и познанията си в сферата на местната кулинария, умерено поляти с хубава бира, а следобеда да отпусна тялото си в ръцете на опитни масажисти.
Така си спомням Катманду. Навред звучи будистката мантра Ом мани падме хум, Хималаите извисяват бялата си снага над града, а от върховете на ступите гледат всевиждащите очи на Буда. Спокойствие и мъдрост далеч от суетата.
Автор: Атанас Черкезов
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
