Как писателските личности се превръщат в произведение на изкуството сами по себе си, четем в „Литературният персонализъм“.
Светилото в областта на литературната история и критика проф. Михаил Неделчев представя нова приносна книга с ценни идеи, открития и обобщения за ключова тема в света на литературата.
В труда „Литературният персонализъм“ почетният професор на Нов български университет и автор на редица книги и публикации за значими творци предлага обзор на явлението литературен персонализъм „във всичките му разцветки и проявления“.
Луксозното издание с твърди корици вече е в книжарниците, а на 22 април от 18:00 ч. в книжен център „Гринуич“ ще почетем книгата и на официална премиера.С проф. Михаил Неделчев ще разговарят проф. Пламен Дойнов, проф. Калин Янакиев и доц. Георги Лозанов, а модераторна събитието ще бъде писателят Захари Карабашлиев. Входът е свободен, а повече за премиерата може да научите тук.
В книгата проф. Михаил Неделчев проследява развитието на „Литературният персонализъм“ от предшествениците до същинските му представители от времената на модернизма, както и от съвременността. Изследователят разглежда стотици писатели и общественици и от световната, и от българската култура.
Литературният персонализъм – термин, изкован от самия автор – е свързан с изграждането на публичните образи на литературните личности, които се превръщат в произведение на изкуството сами по себе си. Популярността не е достатъчна – нужно е около писателя да има „повествование, дори направо легенда, а още по-добре – мит“.
Затова проф. Михаил Неделчев обрисува както фактите, така и митовете около:
· предшественици на персонализма – от Омир през Сервантес до Гьоте и Байрон;
· емблеми на същинския литературен персонализъм като Бодлер, Рилке, Кавафис, явлението Млада Полша, руския Сребърен век и др.;
· Иван Вазов, кръга „Мисъл“ и редица други ярки представители на литературния персонализъм у нас до края на 20-и век;
· дома на художника като „паметник“ на твореца – сътворен от самия него“;
· проявленията на персонализма в науката, масовата култура, спорта.
Авторитетен, задълбочен и многолик като вдъхновяващите творци и общественици, които представя, трудът на проф. Михаил Неделчев ще послужи като своеобразен учебник по литературен персонализъм за специалисти, студенти и за всеки, изкушен от литературата и знанието.
„Литературният персонализъм“ „предлага нови перспективи по въпросите за личността, обществото, човешката свобода и предизвиква читателя да преосмисли собствените си ценности и убеждения“.
Проф. Амелия Личева
Из „Литературният персонализъм“ от проф. Михаил Неделчев
8. СЪЩИНСКИ ЛИТЕРАТУРЕН ПЕРСОНАЛИЗЪМ
Последната четвърт на XIX и първото десетилетие на ХХ век са в повечето литератури на евроатлантическия свят времената на ранните модернизми (от символизъм и парнасизъм до по-маргиналния жеманфишизъм). Това е най-често литературно-историческото време на явяването и утвърждаването на най-ярките литературни личности, на същинския литературен персонализъм. Но всичко това има и своите предходници в целия XIX век, както видяхме, а персоналистически осъществявания са разпръснати, разбира се, и в следващите десетилетия.
За да говорим за същински литературен персонализъм, не е достатъчно обаче само съответни съвременни писатели в една национална литература да са спечелили гръмка, шумна популярност. За да се съгради стабилна литературна личност, нужно е около самия писател да се оформи не само биографичен разказ – добре познат на мнозинствена читателска аудитория, но и да имаме условно повествование, дори направо легенда, а още по-добре – мит. Припомням за пореден път, че литературната личност е опредметен в масовото съзнание образ, който има своята процесуалност, а и символни топоси за своите жестови проявления.
Обикновено силната, голямата литературна личност се утвърждава в обкръжението (от литературноисторическа гледна точка) на също стремящи се към такъв тип реализация писателски персони, на поддръжници и на съперници; често това са и враждуващи писателски общности – всяка от които има своя лидер, своя водеща литературна личност. Такива учестени случвания определяме като силни персоналистични времена. Общата аксиологическа система на литературната култура се е обърнала асиметрично към личностното, към творческата личност (но не така, както това е ставало във времената на романтизма), а и към знаковите типове герои. Вниманието е обаче не толкова „как се твори“ (психология на творчеството), а „защо и как“. Самата писателска личност се превръща в първостепенен носител на литературното послание; самата тя твори себе си и заразява благородно – чрез постъпките си и чрез бита си – околната действителност с художественост, въплъщава се понякога сама по себе си като мегапроизведение на изкуството. Тези литературни личности и поддържащите ги литературни критици гласно са заявили не само, че създават ново изкуство/ нова литература, но са го направили с нарочно огласени манифестни текстове или чрез епатажни жестове. Самият литературен живот, благодарение на тяхното присъствие и участие, силно се ритуализира. Съграждат се персоналистически генеалогии – въпреки че по принцип опубличностяването на една писателска личност е пределно индивидуална реализация. Най-често „началото“ на генеалогията е при романтизма (от ранния Шарл Бодлер към Пол Верлен и Артюр Рембо; от поетите пророци на Великата полска емиграция, с посредничеството на Циприян Камил Норвид, до големите литературни и художествени личности на Млада Полша; чрез идващите от Ботев мотиви към писателите от „Мисъл“ според интерпретацията на д-р Кръстев), при които генеалогии има дори и неочаквани преминавания от една национална литература към друга (например от Едгар Алън По към Шарл Бодлер или от Жорис-Карл Юисманс, подтикнал с провокативния си роман „Наопаки“ Оскар Уайлд за създаването на „Портретът на Дориан Грей“). Публикуват се и добиват особен престиж антологически книги или авторски сборници с есеистични литературни „портрети“, които представят новоутвърдените литературни личности, от рода на две знаменити книги – култовата „Прокълнати поети“ на Пол Верлен и превърналата се в модел „Книга на маските“ на Реми дьо Гурмон, с толкова често репродуцираните и подражавани „маски“ на представените поети, направени от художника Феликс Валотон. Утвърждава се модата на пренасяне на съборни понятия от художествената към литературната култура: „скици на живите“, „портретна галерия“, „панорама“ и пр.
В такива силни персоналистични времена основна ценност е дори не КАК е написано съответното произведение (парнасисткият идеал), а КОЙ го е подписал, кой и къде, по какъв начин, го е обявил. (Структурата на съответните национални поетически антологии най-добре свидетелства за тези доминиращи нагласи – припомням разликите между персоналистическата антология на българската поезия, направена през 1910 г. от Дебелянов–Подвързачов, и парнасистката сръбска антология на проф. Богдан Попович от същата година.) При крайните случаи: имаме усещането, че се пише и публикува, преди всичко за да се поддържа статутът и да се укрепва образът на съответната литературна личност, а не заради самия смисъл и значението на литературното послание. Самото това послание е в присъствието и излъчването на енергии на митологизираната литературна личност.
Особено важно е, че новите литературни и художествени личности – най-често „декадентстващи“, творящи радикално-модернистично – в тези същински персоналистични времена се „търсят“ по различни континенти и през океани, откриват се според родствата, информират взаимно съмишленици и отдадени любители. Популярен критически жанр стават например литературно-художествените „Писма от Париж“, от Рим и от други важни световни общокултурни центрове. Всред тези текстове се открояват например огромният корпус „Лики творчества“ на Максимилиан Волошин, където намираме конкретни заглавия като „Лица и маски“, „Пол Клодел“, „Итоги импрессионизма“ – в раздела „Письмо из Парижа“, „Одилион Редон“, „Голоса поэтов“, критическите етюди за Пол Верлен, Александър Блок, Инокентий Аненски и пр., както и художествените писма на Сирак Скитник от Петербург и на Константин Константинов от Париж (в сп. „Демократически преглед“ от първото десетилетие на ХХ век).
Макар да не употребяват термини и определения като персонализъм/персоналистичност/персоналистични времена, някои национални литературни истории отграничават всъщност периоди на проявленията на същинския литературен персонализъм, дават им имена. Три предварително посочени примера: руският Сребърен век, комплексното явление Млада Полша, деянията на испанското Поколение на Катастрофата от 1898 г. Трябва да добавим задължително и българския Кръг „Мисъл“ с всичките съпътстващи го опоненти, подражатели и съперници – не от „националистически“ съображения, а просто защото имаме едно класическо персоналистическо общностно явяване, образцово, завършено и отлично структурирано, с общ условен разказ за Четворката, с трагически финал, с посмъртно битие...
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
