За какво говори Харуки Мураками, когато говори за бягането - Култура и фестивали - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
За какво говори Харуки Мураками, когато говори за бягането
Автор: Peika.bg
За какво говори Харуки Мураками, когато говори за бягането

За какво говори Мураками, когато говори за бягането?

За себе си, искрено и с хумор, за съкровените си мисли, за премълчаното и преглътнатото, за поуките от житейския път, за писателския труд, за предизвикателствата пред маратонеца, за вчерашния и днешния си Аз, за изнизващото се време и за браздата, която оставя. Всеки ден той бяга, години наред, по 10 километра, в усамотение, под глухия звук от стъпките и в ритъма на любимия си рок, бяга в празното, бяга в себе си и към себе си. Час-два от разноликото, невинаги уютно и ласкаво ежедневие, посветени на джогинг за тялото, духа и ума. И всяка година участва в поне един маратон, упорито, съсредоточено, неизменно устремен към финала. Надали, щом затвори последната страница, читателят ще нахлузи маратонките и ще се втурне да тича. Не това е и посланието на автора. Но със сигурност у него ще отекне алегоричната японска мъдрост, стаена в това мемоарно есе на един писател бегач.

Прочетете откъс от „За какво говоря, когато говоря за бягането“ (издателство Колибри) на Харуки Мураками:

***

Струва ми се глуповато човек, доживял моите години, тепърва да пише такива неща, но вметвам уговорката, че е с цел изясняване на факти – верен на характера си, по-скоро предпочитам да бъда сам. Не, по-точно казано – характерът ми е такъв, че не ми тежи да бъда сам. Не ми е нито мъчително, нито скучно да тичам, без да обеля дума час-два, или усамотен да пиша мълчаливо на бюрото си по четири-пет часа на ден. Такъв съм си от младини. Предпочитах да чета книга в уединение или съсредоточено да слушам музика, вместо да правя нещо с друг. Винаги имах някаква идея, ако идеше реч да правя нещо сам.

Въпреки това, откакто се ожених твърде млад (бях на двайсет и две), малко по малко привикнах да споделям бита си с някого. След като завърших университет, държах заведение и осъзнах важността на взаимодействието с околните. На собствен гръб научих, че не мога да живея съвсем сам – съвършено очевидно е, и все пак. В резултат постепенно придобих нещо подобно на общителност, макар и в леко изкривена форма.

Замисляйки се сега, възгледите ми за живота се промениха съществено между двайсет- и трийсетгодишната ми възраст; тогава израснах като човек. Усвоих практически хитрини за оцеляване, удряйки си главата силно в разни ръбове. Ако не притежавах коравия житейски опит от тези десет години, вероятно нямаше да пиша романи и със сигурност нямаше да умея да го правя дори при добро желание. От друга страна, дълбините на характера не подлежат на драстична промяна. Желанието да бъда сам си остана неизменно. Ето защо отделянето на това смълчано време само за мен самия, този час и нещо тичане всеки ден се превърна в съществено условие за душевната ми хигиена. Най-малкото, докато тичам, не се налага нито да говоря с някого, нито да слушам нечии думи. Достатъчно е да наблюдавам гледките наоколо и да се взирам в себе си. Това е незаменимо, безценно време.

Често ме питат за какво мисля, докато тичам. Обичайно интересуващите се са хора, които никога не са тичали дълго. Винаги щом ми зададат този въпрос, започвам да ровя дълбоко в паметта си. Всъщност за какво толкова мисля, тичайки? Честно казано, нямам ясен спомен.

Не отричам, в студени дни донякъде мисля за студа. В горещи дни – за жегата. Когато съм тъжен, донякъде мисля за тъгата. Когато съм весел – за радостта. Както писах по-горе, понякога безредно си припомням едновремешни случки. Друг път (съвсем рядко) внезапно изплуват в главата ми идейки за романи. На практика обаче почти не мисля за нищо съществено.

Когато тичам, просто тичам. По принцип тичам в празното. Другояче казано, може би тичам, за да придобия празното. В това празно на моменти, естествено, се намъкват мисли. Нормално. Понеже в човешката душа няма как да съществува истинска празнина. Човешкият дух нито е достатъчно силен, та да обеме нищото, нито е последователен. При това тези мисли, които нахлуват у мен, докато тичам, са подчинени на празното. Съдържанието им не подлежи на обсъждане – те се подвизават като опорна ос на празнотата.

Мислите, изникващи в главата ми, когато бягам, приличат на облаците по небето. Облаци с различна форма и големина. Идват и си отиват. Небето си е небе. Облаците са мимолетни гости. Те минават и изчезват. След тях остава само небето. То е там и същевременно го няма. Веществено е и едновременно с това не е. Нямаме избор, освен да приемем без уговорки съществуването на подобна неопределена шир.

Вече съм доста над петдесет. Когато бях млад, беше невъобразимо за мен, че XXI век в действителност ще настъпи и че ще взема да ги навърша. Разбира се, на теория винаги е било очевидно, че двайсет и първото столетие все някога ще дойде и (ако всичко върви по план) тогава ще бъда на петдесет, но за младия ми Аз бе почти толкова непосилно да си представи себе си на такава възраст, колкото и да опише конкретно задгробния живот. Веднъж Мик Джагър се беше изфукал, че „ако на четиресет и пет все още пея „Satisfaction“, по-добре да умра“. Той обаче продължава да я пее и сега, прехвърлил шейсетте. Има хора, които му се смеят. Не и аз. Младият Мик Джагър не е могъл да си представи себе си на четиресет и пет. На младини и аз не можех. Мога ли да му се смея? Не мога. По случайност не бях прочут млад рок певец. Каквито и глупости да съм дрънкал навремето, никой не ги помни и няма как да ме цитират. Само това е разликата, нали?

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Култура и фестивали
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин