„Добро момче. Умерено нежно” – пъстър калейдоскоп на живота - Кино, театър и книги - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
„Добро момче. Умерено нежно” – пъстър калейдоскоп на живота
Автор: Peika.bg
„Добро момче. Умерено нежно” – пъстър калейдоскоп на живота

Преди екранизацията на „Тяло под роклята” един от най-добрите български автори се завръща към първите си творби.

След новината, че грандиозният „Тяло под роклята“ от Галин Никифоров ще бъде екранизиран до края на 2022 г., и първите два романа на един от най-талантливите български писатели се завръщат в книжарниците в общо издание с корицата на Дамян Дамянов.

„Добро момче. Умерено нежно” е омнибус, в който привидно коренно различни истории се допълват в прецизен механизъм, трансформиращ дори и тривиалните ежедневни случки в смайващи фрагменти от пъстрия калейдоскоп на живота.

 „Добро момче” излиза за пръв път през 2006 г.и веднага е номиниран за престижната награда„Роман на годината” на  фондация „Вик”. В него един мъж се оказва на ръба на оцеляването навръх Нова година, а в мизансцен на най-тежката битка – тази със себе си – се превръща заседналият между два етажа асансьор. Останал напълно сам, Павел Джоров се изправя пред безнадеждните руини на собствения си живот. Късно ли е да се върнеш към себе си, когато си изправен пред лицето на смъртта? Когато целият свят е забравил за теб – къде търсиш спасението и на кой бог се молиш? А може би между самосъжалението и волята, се крият не само причините за личните ни провали, но и светлината, чрез която да ги превъзмогнем…

„Умерено нежно” е литературна плетеница от безшумни сблъсъци на случайността. Какво общо биха могли да имат застаряващ наемен бияч, изживяващ най-странния ден в живота си, изпаднал комарджия, изиграл двете най-велики игри в живота си – тази, с кент-флош роял в ръката си, и онази – със смъртта, както и  стар театрален актьор, отдаден изцяло на изкуството си и готов да изиграе най-вдъхновяващата си роля, за да спаси една човешка душа? Пътищата на тримата се оказват необратимо преплетени, без да подозират, че една единствена среща може да преначертае съдбите им по хиляди различни начина.

Галин Никифоров успява да размести и разбърка съдбите на героите си така, че читателят да престане да мисли за тях като чужди; да ги превърне в негови лични умерено нежни падения или завръщания към доброто. Защото в стремежа към по-доброто и истината са двигателите на цялото творчество на Никифоров.

А в омнибуса „Добро момче. Умерено нежно”несъмнено издават първите стъпки на безспорния литературен талант, чиято творческа смелост и изобретателност  превръщат книгите му във фуга на живота въпреки самия него.

Галин Никифоров е сред  открояващите се имена в съвременната българска литература. Автор е на романите „Умерено нежно”, „Добро момче”, „Фотографът: obscura reperta”, „Къщата на Kлоуните“, „Лятото на неудачниците”, „Лисицата”. Отличен е с наградата „Роман на годината” за романа си „Лятото на неудачниците”, а през 2011 г. печели националната награда „Елиас Канети” за романа „Къщата на Клоуните”. По новелата му „Нощта на мечтите“ през 2011 г. е създаден едноименен пълнометражен филм с режисьор Боби Костов. Предстои екранизацията на последния му роман „Тяло под роклята”, чийто снимки се очаква да приключат до 2022 г.

„Няма значение кой е писателят. Няма значение колко книги е издал и какви награди е спечелил. Няма значение дали е на 17, на 52 или на 90 години; дали е адвокат, хандбален вратар или шофьор на такси, алкохолик, наркоман или сутеньор; няма значение дали е грешник или светец. Нищо няма значение. Освен написаното в книгата. А то винаги е или провал, или една добра история – и това зависи само от читателя.”

Галин Никифоров

Из „Добро момче. Умерено нежно” от Галин Никифоров

„Добро момче. Умерено нежно” – пъстър калейдоскоп на живота

 „Умерено нежно”

1. ПРЕЦАКВАНЕТО

За да намеря поводи да живея,

се опитах да разруша причините да те обичам.

За да намеря поводи да те обичам,

живях зле...

Викат ми Джони. Висок съм към два и десет, тежа сто и шейсет кила, а лицето ми е като картина на Пикасо – къде по рождение, къде от бой. Челюстите и носът ми са трошени седем пъти и невинаги са зараствали правилно, веждите ми са заместени с белези от аркади, а ушите ми са огромни и разпокъсани като хвърчила, направени от олигофрен. Общо взето, мязам на човек, газен от камион.

Още от училище движех със съмнителни типове, висях по цели нощи в пропаднали барове и търках наровете в районното поне веднъж месечно. В края на прогимназията при рутинен бой между махленски банди бях маркиран със стоманен винкел по главата и после три месеца сънувах синеоки пеперуди, разправящи мръсни вицове, а Сандра Бълок през час ме питаше на чист български: „Татяна, искаш ли да влезеш в затвора?“. Щом излязох от комата, разбрах, че главата ми е „приятно повредена“, защото започнах да помня всичко, което чуех или прочетях. Абсолютно всичко. Не се бъзикам.

След гимназията зарязах простотиите и реших да стана сериозен човек. Завърших медицина и специализирах „Кардиология“ за по-малко от седем години, като изчетох към един тон учебници, справочници и енциклопедии, а за разнообразие научих и италиански. Накрая обаче престъпната ми природа си каза думата и аз, почти мъртъв от скука, се върнах в родното гнездо, за да се оставя на топлите грижи на местните бандюги.

Взех да минавам за умно момче, но тогава в нашите среди за умен минаваше всеки, който знаеше азбуката и таблицата за умножение. Не се натягах за нищо – гледах да я карам някак и живеех в пълна безпаметност. После се събудих и проумях, че времената и хората са започнали да се променят, защото тарикатите от бранша спряха да свалят сервитьорките по барчетата, започнаха да членоразделят и сложиха костюм и вратовръзка. Наред с класическите тъмни сделки и гангстерски изпълнения на мода излязоха полузаконните частни заеми с височка лихва, без ипотека и поръчители. Хамалогията с краденето на коли, отарашването на магазини и подкупването на глупаците от градския съвет остана за аматьорите. Сериозните хора трябваше да се замислят. Аз – също.

Веднага изритах отрепките около себе си, купих си къща с градина, колкото да ме вземат на сериозно, и със здраво бачкане бързо си изградих солидно реноме на независим бияч на свободна практика, работещ на процент. И тогава парите станаха по-чисти, а усмивките – по-широки.

После годините се затъркаляха една след друга, еднакви като бирени бутилки и започна да ми се струва, че нищо не се случва около мен. Докато един ден всичко се промени и аз трябваше да преоценя приоритетите си. И да преосмисля отношението си към някои хора...

Сутринта беше обикновена, почти банална. Станах късно и без желание, сварих си кафе, изядох десетина яйца и половин кило шунка, изпуших пет-шест цигари и излязох от вкъщи. Старият и раздрънкан опел търпеливо ме чакаше на улицата. Карах го от цяла вечност, но сърце не ми даваше да го сменя – той единствен помнеше всичките ми идиотщини, а и с него не биех на очи, когато се налагаше да си вадя хляба.

Качих се и потеглих на втора. За да си пооправя настроението, пуснах радиото и хванах Скримин Джей Хокинс по средата на „Хвърлил съм ти око“. Скоро обаче изгубих ритъма на прекрасното парче и се замислих за предстоящата среща, която нямаше да е от най-приятните. Преди две седмици Перо Доброто – местният capo di tutti capi[2], с когото се знаехме отдавна, ме беше наел да пораздрусам един разсеян гинеколог, който пропускаше вече четвърта вноска от борча си и когото имах неудоволствието да познавам лично. Гинекологът беше взел солиден заем, за да си спретне частен кабинет в най-гъзарския квартал на града, да го обзаведе по каталог и да започне да не си плаща данъците. Но после – както често става – бързо бе забравил нелегитимните си финансови задължения. А не можеше да се оплаче – постоянната му клиентела, състояща се предимно от заможни лели, подгонени от климакса, и разгонени богаташки щерки, забременяващи на всеки три месеца, му снасяха добри пари.

Паркирах пред красивата двуетажна къща, нежно обгърната с бръшлян, слязох и без да заключвам опела, тръгнах към разкошните външни стълби, грейнали в бяло. Изкачих ги и влязох. Хвърлих едно око към празното гишенце на медицинската сестра, прекосих прохладния коридор, пълен с цветни реклами на противозачатъчни, и устремно влязох през единствената врата в дъното, без да почукам.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Кино, театър и книги
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин