„Нощен патрул” от Сергей Лукяненко - Кино, театър и книги - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
„Нощен патрул” от Сергей Лукяненко
Автор: Peika.bg
„Нощен патрул” от Сергей Лукяненко

Романът, поставящ началото на една от най-знаковите фентъзи поредици, излиза отново на български език.

„Нощен патрул”от Сергей Лукяненко дава начало на поредица, която променя фентъзи жанра изцяло.

„Нощен патрул” от руския писател Сергей Лукяненко – романът, който поставя началото на знаковата фентъзи поредица –  заживява oтново в превод на Васил Велчев!

Един от най-популярните у нас и по света писатели-фантасти си поставя опасната задача да разкаже историята на вечната битка между силите на Тъмнината и Светлината. И ви призовава да бъдете внимателни, защото след залез слънце улиците са опасно място. Но не заради престъпници и маниаци. А заради онези, ко­ито наричат себе си Различните. Вампири и върколаци, магьос­ници и вещици с  огромна сила, срещу която  обикнове­ните оръжия не действат.

Техните действия не остават незабелязани. Така нареченият Нощен патрул е призван да се сражава със създанията на мрака и да бди над обикновените и нищо неподозиращи хора. Древният Договор, сключен между силите на Тъмнината и Светлината, гарантира техните правомощия и крепи мира между могъщите създания. Но някои нощи не започват добре. А за Антон Городецки, новак със средни магически сили, тази смяна в Нощния патрул ще се окаже съдбовна. Крехкият мир между силите на Светлината и на Тъмнината е поставен на карта и неочаквано той се оказва в центъра на събитията.

Сред  панелните блокове и в метростанциите на Москва се решава бъдещето на света. Едно древно пророчество предстои да се сбъдне – предстои появата на Различен с огромни способни. А един загадъчен младеж, чиято съдба още не е написана, изненадва с действията си и Тъмните, и Светлите.

Майсторски написан и несравним по размах на въображението, „Нощен патрул” от Сергей Лукяненко преплита митове и легенди и актуални реални събития в един завладяващ свят, в който магията съществува, а вечната битка между Доброто и Злото   преминава далеч отвъд познатите граници.

Сергей Лукяненко е един от майсторите на руската фантастика. Носител е на наградитеСтарт“ (1993), „Меч Руматы“ (1995 и 1997), „Интерпресскон“ (1995 и 1996), „Аелита“ (1999), а творбите му, сред които и филмираната „Нощен патрул”, „Чернова”, „Белова”, „Геном”, се превръщат в едни от знаковите творби на миналия век.

Из „Нощен патрул” от Сергей Лукяненко

Глава 1

„Нощен патрул” от Сергей Лукяненко

Нощта започваше зле.

Събудих се, когато едва бе започнало да се стъмва. Лежах, гледах как последните отблясъци на светлината се стопяват в процепите на щорите и размишлявах. Пета нощ от началото на лова – и никакъв резултат. Едва ли и днес щеше да ми провърви.

В апартамента беше студено, парното бе съвсем слабо. Единствената причина, поради която обичам зимата, е, че бързо се стъмва и по улиците има малко хора. Ако не беше така... отдавна да съм плюл на всичко и да съм заминал от Мос-ква нанякъде – за Ялта или Сочи. Именно на Черно море, а не на далечните острови в чуждите топли океани – обичам наоколо да звучи родна реч...

Глупави мечти, разбира се.

Още ми е рано за почивка в топлите страни.

Не съм я заслужил.

Телефонът сякаш бе чакал да се събудя – зачурулика нас-тойчиво и отвратително. Напипах слушалката и я долепих до ухото си, без да казвам нито дума.

– Антоне, отговори!

Мълчах. Гласът на Лариса беше делови и съсредоточен, но вече поуморен. Явно не беше спала през целия ден.

– Антоне, да те свържа ли с шефа?

– Няма нужда – измънках аз.

– Аха. Събуди ли се?

– Да.

– Днес си както обикновено.

– Случило ли се е нещо ново?

– Не, нищо. Имаш ли какво да закусиш?

– Ще намеря.

– Добре. Успех.

Пожеланието беше вяло, изречено с отегчение. Лариса не вярваше в мен. Шефът също – със сигурност.

– Благодаря – казах на сигнала „заето“ в слушалката. Станах и се отбих в тоалетната и банята. Тъкмо бях започнал да изстисквам пастата за зъби, когато съобразих, че бързам, и оставих четката на ръба на мивката.

В кухнята беше съвсем тъмно, но аз, разбира се, не запалих лампата. Отворих хладилника – отвъртяната крушка беше замръзнала сред продуктите. Погледнах тенджерата, захлупена с гевгир. В него лежеше къс почти размразено месо. Махнах гевгира, поднесох тенджерата към устните си и отпих.

Ако някой си мисли, че свинската кръв е вкусна, греши.

Върнах на мястото є тенджерата с остатъка от изтеклата в нея кръв и отидох в банята. Мъждивата светлина на синята лампа едва-едва разпръскваше мрака. Дълго, с ожесточение мих зъбите си, после не издържах, отидох пак в кухнята и отпих от ледената водка, извадена от камерата на хладилника. Сега в корема ми стана не просто топло, а направо горещо. Чудесен букет от усещания – студ по зъбите и горещина в корема.

– Дано на теб самия... – започнах да нареждам по адрес на шефа, но навреме се осъзнах. Нищо чудно да усещаше дори неоформени проклятия. Отидох в стаята и се заех да събирам разхвърляните навсякъде дрехи. Намерих панталоните си под леглото, чорапите бяха на перваза на прозореца, ризата ми, кой знае защо, беше окачена върху маската Чхоен[1]. Древният корейски цар ме гледаше с неодобрение. – Пази по-добре – измър-морих аз и в този момент телефонът отново изврещя. Заподскачах из стаята и намерих слушалката.

– Антоне, искаше да ми кажеш нещо ли? – поинтересува се невидимият събеседник.

– Съвсем не – отвърнах мрачно.

– Хайде, хайде. Добави „щастлив съм да Ви служа, Ваше благородие“.

– Не съм щастлив. И нищо не може да се направи по въпроса... Ваше благородие.

Шефът помълча малко.

– Антоне, все пак те моля да се отнесеш сериозно към възникналата ситуация. Става ли? Във всеки случай утре чакам отчета ти. И... пожелавам ти успех.

Не може да се каже, че се засрамих, но раздразнението ми все пак поутихна. Мушнах клетъчния телефон в джоба на якето и отворих гардероба в коридора. Известно време размишлявах с какво да завърша екипировката си. Имах няколко нови хита, подарени ми от приятели през последната седмица. И все пак се спрях на обичайния комплект, достатъчно универсален и компактен.

Взех и мини CD-плеър. Нямаше да имам нужда от слуха си, а скуката е безмилостен враг.

Преди да изляза, дълго разглеждах стълбището през шпионката. Навън нямаше никого.

Така започна поредната нощ.

Обикалях с метрото шест часа, като сменях влаковете и маршрутите без никаква система. От време на време задрямвах, за да позволя на съзнанието си да си отдъхне и на чувствата ми – да се разкрепостят. Нищо подозрително. Е, видях някои интересни неща, но всичките случаи бяха обикновени, работа за новаци. Едва към единайсет, когато хората в метрото намаляха, ситуацията се промени.

Седях със затворени очи и вече за трети път тази вечер слушах Петата симфония на Манфредини. Минидискът в плеъра беше абсолютно безумен: съставена лично от мен компилация, в която италианци от Средновековието и Бах се редуваха с „Алиса“, Ричи Блекмор и „Пикник“.

Винаги е интересно да се види коя мелодия с какво събитие ще съвпадне. Днес ми излезе късметът с Манфредини.

Изтръпнах, през цялото ми тяло премина спазъм. Дори изсъсках нещо, отворих очи и огледах вагона.

Видях девойката веднага.

Много мила, съвсем млада. С елегантно кожено палто, дамска чанта и книга в ръка.

И с такъв черен вихър над главата, какъвто не бях виждал от цели три години!

Вероятно погледът ми е бил безумен. Момичето го усети, погледна ме и веднага се извърна.

По-добре да беше погледнала нагоре!

Разбира се, тя така или иначе нямаше дарбата да види фунията. Най-много да усещаше леко безпокойство. И само съвсем смътно, с крайчеца на окото, би могла да долови някакво движение над главата си – сякаш кръжат мушички, сякаш в горещ ден въздухът над асфалта потрепва...

Нищо нямаше да види. Нищичко. И щеше да живее още ден или два, докато се подхлъзне на леда, и то така, че да си удари главата смъртоносно. Или докато се озове под гумите на някоя кола. Или докато се натъкне в подлеза на ножа на бандит, който няма никаква представа защо убива тази девойка. И хората щяха да разправят: „Тъй млада беше, толкова още имаше да живее, така я обичаха всички...“.

Да. Разбира се. Вярвам го: прекалено добро и красиво е лицето є, върху него е изписана умора, но не и озлобление. С подобно момиче се чувстваш не такъв, какъвто си в действителност. Опитваш се да бъдеш по-добър, а това те потиска. С такива предпочитат да дружат, едва-едва да флиртуват, да споделят откровения. В такива рядко се влюбват, но за сметка на това всички ги обичат.

Всички, освен един, който е платил на Тъмен маг.

Черната фуния всъщност е обичайно явление. Ако се бях загледал, щях да открия още пет или шест, увиснали над пътниците. Но всички те бяха сплескани и бледи и едва се въртяха. Резултат от най-обикновено, непрофесионално проклятие. Някой е подхвърлил след някого: „Да пукнеш дано, мръснико!“. Друг се е изразил по-меко: „Бял ден да не видиш!“. И от Тъмната страна се е прострял малък смерч, прогонващ късмета, изсмукващ силата.

Но най-обикновеното проклятие, дилетантско и неоформено, действа час или два, максимум денонощие. И последствията, макар и неприятни, не са смъртоносни. Докато черната фуния над момичето беше пълноценна, стабилизирана, изработена от опитен маг. Без самата тя да го знае, девойката вече беше мъртва.

Машинално посегнах към джоба си, после съобразих къде се намирам и се намръщих. Защо клетъчните телефони не работят в метрото? Нима техните притежатели не пътуват и под земята?

Сега се разкъсвах между основната задача, която трябваше да изпълня, макар и без надежди за успех, и обречената девойка. Не знаех дали все още е възможно да є се помогне, но бях длъжен да проследя създателя на фунията...

И в същия миг усетих втори удар. Този път – съвсем различен. Без спазми и болка, само гърлото ми пресъхна, венците ми изтръпнаха, кръвта запулсира в слепоочията ми, а върховете на пръстите ме засърбяха.

Да!

Но защо в най-неподходящия момент?

Изправих се – влакът вече забавяше ход пред станцията. Подминах девойката и почувствах погледа є. Тя ме наблюдаваше. Страхуваше се. Очевидно черната фуния, макар и недоловима за сетивата, будеше в нея безпокойство, караше я да се вглежда в околните.

Може би именно поради това все още бе жива?

Стараейки се да не поглеждам към нея, бръкнах в джоба си. Напипах амулета – студено жило, издялано от оникс. Изчаках още секунда в опит да открия някаква алтернатива.

Не, нямах друг изход.

Стиснах амулета в ръка. Първо почувствах бодежи по пръстите си, после камъкът се затопли и започна да отдава натрупаната енергия. Усещането не беше илюзорно, но тази топ-лина не може да се измери с термометър. Струваше ми се, че стискам въглен от лагерен огън... въглен, покрит със студена пепел, но нажежен в сърцевината си.

След като изчерпах амулета докрай, хвърлих поглед към момичето. Черната фуния трепкаше, леко извита в посока към мен. Вихърът беше толкова мощен, че притежаваше наченки на интелект.

Нанесох удара си.

Ако във вагона – какъв ти вагон, в целия влак – имаше поне още един Различен, той би видял ослепително избухване, пронизващо с еднаква лекота и метала, и бетона...

Никога досега не бях атакувал вихър с толкова сложна структура. И никога не бях използвал амулет с толкова мощен заряд.

Ефектът беше напълно неочакван. Слабите проклятия, висящи над главите на останалите хора, бяха тотално пометени. Възрастната жена, уморено потриваща челото си, смаяно пог-ледна дланта си: изведнъж беше изчезнала жестоката є мигрена. Младежът, вперил празен поглед през прозореца, потрепна, лицето му се отпусна – от очите му изчезна дълбоката тъга.

Черният вихър над девойката отлетя на пет метра встрани, дори наполовина изскочи от вагона. Но запази структурата си и на зигзаг заплува обратно към момичето.

Ето това е сила!

Ето това е целеустременост!

Казват – наистина, лично аз не съм го виждал – че отхвър-леният дори на два-три метра вихър губи ориентация и се лепва за най-близкия човек. Това също е лошо, но чуждото проклятие действа далече по-слабо и новата жертва има всички шансове да се спаси.

А този вихър се носеше обратно, като вярно куче към попаднал в беда собственик!

Влакът спираше. Хвърлих последен поглед към вихъра – той отново увисна над девойката, дори ускори въртенето си... И аз не можех да направя нищо, абсолютно нищо. Тук до мен, на станцията, беше целта на моите едноседмични скитания из Моск-ва. Не можех да я подмина и да проследя момичето. Шефът щеше да ме изяде жив... може би дори не образно казано...

Когато вратите със свистене се отвориха, погледнах за последен път девойката и припряно запомних аурата є. Нямах големи шансове да я намеря отново в огромния град. И все пак бях длъжен да опитам.

Но не сега.

Изскочих от вагона и се огледах. Шефът беше абсолютно прав, не ми достигаше опит в работата в полеви условия. Обаче неговият метод за обучение изобщо не ми харесваше.

Как да намеря целта, по дяволите?

С обичайното си зрение виждах хората и нито един от тях не изглеждаше подозрително. Тук все още бе пълно с народ – все пак това е „Курска околовръстна“, оттук минават и пристигащите от гарата пътници, и разотиващите се търговци, и хората, бързащи да се прекачат във влаковете за жилищните комплекси... С притворени очи можех да наблюдавам доста по-интересна картинка: аурите, посърнали, както обикновено се случваше вечер. Сред тях с яркочервено петно пламтеше нечия злоба, в крещящо оранжево светеше двойка, явно бързаща да се добере до леглото, с размити сиво-кафяви ивици се проточваха разпадащите се аури на пияните.

И никаква следа от това, което търсех. Само пресъхналото гърло, изтръпналите венци, лудо туптящото сърце. Вкус на кръв върху устните. Нарастваща възбуда.

Всичките признаци бяха косвени и в същото време прекалено явни, за да бъдат пренебрегнати.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Кино, театър и книги
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин