„Позорище“ от Добромир Байчев – комедия, разсмиваща до плач - Кино, театър и книги - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
„Позорище“ от Добромир Байчев – комедия, разсмиваща до плач
Автор: Peika.bg
„Позорище“ от Добромир Байчев – комедия, разсмиваща до плач

След суровия реализъм на „Глиненият цар“ – фаворит на 10-ия юбилеен конкурс „Развитие“ и носител на литературната награда „Перото“ за дебют – българският писател и сценарист Добромир Байчев публикува нов, коренно различен роман.

„Позорище“ е ярка и оригинална комедия, в която на прицел попадат представителите на балканския театрален свят. И никой няма да бъде пощаден.

ярка сатира, в която през призмата на забавлението и хумора лъсват някои нелицеприятни черти на „хомо балканикус“ – балканският човек. С ирония Байчев напомня, че животът е сцена и всички ние сме актьори на нея. И понякога само от нас зависи дали ще останем в ролята, която ни се е паднала.

Или както би казал един от героите в романа: „Целиот свет е сцена, а сите ние сме актери на неа“.

Из „Позорище” от Добромир Бойчев

„Позорище“ от Добромир Байчев – комедия, разсмиваща до плач

2

След четвърт час Костас паркира пасата пред едноетажната къща на семейство Папуляс. Докато Евридики отключваше входната врата, той плъзна длан по дупето ѝ, а тя хихикаше. Това благосклонно хихикане – знаеше от опит Костас – предвещаваше палуване в леглото по-късно. Съпрузите влязоха в дома си в отлично настроение.

Едва прекрачили прага, от вътрешността на къщата към тях се втурнаха с лай два разкошни далматинеца в разцвета на силите си. Те се радваха на Костас, скимтяха, махаха с опашки. На свой ред той ги галеше и прегръщаше.

– Розенкранц! Гилденстерн![1] На тати хубавците! На тати бебчетата! Скучахте ли без мен? Кажете, липсвах ли ви? Много ли?

Евридики го наблюдаваше с раздразнение отстрани, докато събуваше обувките си с висок ток.

– Понякога се чудя – изтърси тя, – ако имахме деца, тях ли щеше да обичаш повече, или тези кучета.

Костас рязко вдигна глава към нея, наранен от думите ѝ. Искаше да ѝ отвърне нещо, но в гърлото му се бе образувала буца. Без да го погледне, Евридики влезе навътре в къщата. Розенкранц лавна късо и неодобрително след нея, след което завъртя глава и загледа стопанина си с нямо очакване. Гилденстерн не бе толкова деликатен – той направо започна да драска с нокти по входната врата и заскимтя към Костас, за да му подскаже, че е време за вечерна разходка.

Вечеряха калмари от консерва, маслини и студена мусака, която Евридики уж сгря в микровълновата, но Костас установи с неудоволствие, че неговата порция едва-едва се бе затоплила най-отгоре. Той се втренчи мрачно в жена си. Ядеше същата студена мусака вече трета поредна вечер.

Евридики в това време гребеше с лъжица от кофичка нискомаслено кисело мляко с парченца касис и гледаше на запис изпуснатото кулинарно риалити на телевизора в кухнята. На екрана участниците в „MasterChef Гърция“ се суетяха зад дълги плотове, търчаха напред-назад за продукти и се преструваха, че знаят как трябва да се сготви див лаврак по правилата на гурме кулинарията.

„И да речеш, че от толкоз гледане барем се научи да готви, а то – ядец“, каза си Костас, гледайки жена си изпод вежди. Спомни си как веднъж Евридики се бе опитала да фламбира заешко месо на тиган – получи се суров заек, удавен в индустриални количества алкохол; а изригналият висок пламък за малко не ѝ опърли веждите. Костас тогава си изяде покорно всичко (въпреки реалния риск от салмонела), но когато зарадваната му съпруга предложи да му сипе допълнително, не се бе сдържал и ѝ бе отвърнал: „Не, благодаря, този заек ме хвана!“.

Евридики му се бе разсърдила жестоко и бе мълчала като гроб четири дни.

Когато по-късно съпрузите си легнаха в семейното ложе, Евридики тутакси си сложи маската за сън и се приготви да спи. Костас я прегърна през талията и опита да я приласкае, но тя го отблъсна с досада. И понеже нашият човек продължи да ѝ се умилква, тя се принуди да смъкне маската.

– Какво правиш?

– Познай – рече игриво Костас и я погали нагоре по бедрото, докато ръката му стигна до ръба на ефирната ѝ нощница. Той започна бавничко да я повдига, но Евридики го плесна през ръката и покри бедрата си. Тя имаше хубави бедра – стройни и гладки на пипане. Костас още се възбуждаше от тях дори след всичките тези години.

– Престани – каза тя. – Не съм в настроение.

Костас не се предаде.

– Нали каза, че се възбуждаш, като ме видиш ядосан?

– Това беше одеве – отряза го Евридики. – Вече ми мина.

Костас пусна това покрай ушите си. Продължи да гали стегнатите ѝ бедра и я целуна по врата. Тя го избута.

– Костас, престани! Не ми е до това. Утре е много важен ден за мен.

– За тебе?! – слиса се той. – Мен ще повишават в чин, не теб.

Евридики го погледна с неприкрита досада, задето изобщо ѝ се налага да му обяснява очевидни неща.

– Писна ми да съм съпруга на подполковник. Знаеш ли как ме гледат жените на по-висшите офицери, като отидем във Военния клуб?

– Не. Как те гледат?

– Не питай! – тросна му се Евридики.

– Ти повдигна въпроса.

– Лошо – ей така ме гледат! Потискам се. Искам вече да съм „госпожа полковниша“. Толкова години чакам! Заслужавам го.

Тя отново си сложи маската за сън, но Костас продължи с опитите си да я прикотка. Евридики се ядоса и пак свали маската.

– Ама какво ти става?! Вманиачаваш се вече с този секс. Мисля, че се разбрахме по въпроса. Един път в месеца е предостатъчно! Заспивай.

Тя го целуна формално по бузата, угаси своята нощна лампа и се обърна на другата страна в леглото. Костас въздъхна и се предаде.

– Ще изляза да пуша една цигара – каза той някак неуверено и тъй като Евридики не благоволи да го удостои с отговор, се почеса по косматите гърди и се надигна с пуфтене от леглото.

Умърлушен, излезе на балкона. Запали си цигара и се загледа с неясен копнеж в нощното небе. Кварталът бе притихнал. Откъм дворовете на съседните къщи стържеха щурци. Костас постепенно се успокои. За пореден път си даде сметка, че отдавна се бе отказал да постигне големи неща в живота си. Напоследък се улавяше, че все по-често изпада в апатия към всичко и дори службата в армията с нейните железни порядки не му доставяше предишното удовлетворение. Утре щеше да стане полковник, но това не значеше нищо за Костас. Също толкова би се зарадвал, ако някой му подареше нова климатична уредба за колата. Даже вероятно повече, в тия жеги. Само му се искаше да не търпи толкова лесно поражения и на домашния фронт. Макар в армията да бе подполковник, у дома, пред Евридики, често се чувстваше като новобранец. Главнокомандващ у тях бе благоверната му съпруга.

„Ама че глупости ми минават през главата – помисли си той. – Сигурно навлизам в криза на средната възраст.“

В този миг Костас Папуляс видя ярка падаща звезда. Тя се изсипа по диагонал през индиговия небосвод и угасна в мрака – някъде над плажната ивица на Катерини. Той тихичко си пожела нещо.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Кино, театър и книги
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин