„Това не е краят” от Рошел Уайнстийн – любовта винаги побеждава - Кино, театър и книги - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
„Това не е краят” от Рошел Уайнстийн – любовта винаги побеждава
Автор: Peika.bg
„Това не е краят” от Рошел Уайнстийн – любовта винаги побеждава

„Това не е краят” от Рошел Уайнстийн – история за смелостта, загубата и новото начало – поставя една жена на кръстопът между сърцата на двама любими мъже на фона на опустошителен ураган.

По книжарниците излезе„Това не е краят”от Рошел Уайнстийн – емоционален роман, който поставя една жена между двама мъже, които обича, на пътя на опустошителен ураган. Принудени да преосмислят всички свои избори, героите трябва да открият истинското значение на любовта, саможертвата и прошката.

Шарлът и Филип се запознават по време на полет до Канзас, където Шарлът работи като учителка. Филип е британец, богат бизнесмен, чийто живот преминава в голямата си част на път към поредната сделка. Той очарова младата жена и двамата бързо се влюбват. Заради пътуванията на Филип двойката се мести в къщата му в тропическия архипелаг Флорида Кийс.

Но въпреки че нещата вървят на пръв поглед добре – Филип дори е отправил предложение за брак – Шарлът чувства, че нещо ѝ липсва. Годеникът ѝ отсъства по-често, отколкото би ѝ се искало, и тя прекарва голяма част от ежедневието си сама, на непознатото, далечно място, където е отишла в преследване на любовта. Сватбата им изглежда повече като далечен блян, отколкото като реално бъдеще. Дали Филип ѝ се изплъзва? Може би моменталната връзка, която са изпитали на онзи полет, се е прекъснала някъде по пътя.

Тогава Шарлът се запознава с Бен, добър приятел на Филип и самотен баща. Тя се бори с привличането си към него, но двамата постепенно се сближават и Шарлът започва да преоткрива всички усещания за топлота и близост, които ѝ липсват в собствената ѝ връзка. Тя е хваната в клопка между два вида любов – тази, която желае, и тази, от която се нуждае.

Ала съдбата не ѝ оставя много време. Когато ураган удря Флорида, идва времето за избори, за истинското значение на приятелството и любовта, както и за смелостта да продължиш напред, дори към истина, която разбива сърцето.

„Това не е краят” от Рошел Уайнстийн е роман за любовта и прошката, която може да бъде открита дори в най-тежките обстоятелства.

Из „Това не е краят”

Рошел Уайнстийн

„Това не е краят” от Рошел Уайнстийн – любовта винаги побеждава

Май 2016 година, тогава
Полет 517 на „Юнайтед Еърлайнс“ от Маями, щата Флорида, за Канзас Сити, щата Мисури

Филип обича да разказва историята на нашето запознанство. Нарича я комбинация от съдба и обстоятелства и аз всеки път се подсмихвам, защото всъщност беше резултат от смяна на самолета заради повреда на едно от най-натоварените летища в страната. Не трябваше да летя в толкова дъждовно време. А Присила, директорката на училището, в което работех, не трябваше да настоява да участвам в семинар за професионално развитие толкова скоро преди изпитите в края на учебната година – и то чак в Корал Гейбълс, – но така и не се бях научила да отказвам на Присила или на нейните предложения за личностно усъвършенстване. Това означаваше, че щях да имам още повече работа, но винаги бях съумявала да се справям с няколко неща едновременно.

Никога не бях ходила в Маями и енергията, която бликаше от града, се полепваше по кожата ми, подобно на влажния въздух. Вероятно темата на семинара – иновативни подходи за вдъхновяване на децата – беше разпалила интереса ми и не позволяваше на влагата да ми пречи. Онзи следобед летях обратно за Канзас Сити. Местните новинарски емисии бяха предсказали дъжд, но ни посрещна нещо далеч по-лошо. По покрива на колата ми от „Убър“ блъскаха буци градушка, а проливни порои заплашително наводняваха улиците. Когато пристигнах на летището, по електронните монитори примигваха закъснения и когато отклониха самолета, който чакахме, към Уест Палм Бийч, бяхме принудени да се качим на друг.

Аз заех мястото си на тринайсети ред, напълно наясно със съпровождащите го суеверия. Пътниците прииждаха по пътеката между седалките, а звукът от бавното им придвижване се смесваше с бурята, която бушуваше навън. Закопчах колана на седалката си до прозореца, като хранех предпазливата надежда, че мястото между мен и възрастната жена до пътеката ще остане незаето.

Докато по тясната пътека с гръм и трясък не се появи Филип.

Нека да отбележа, че е проява на лош вкус да описвам точно по този начин появата му в моя живот, като се има предвид, че се запознахме в самолет по време на гръмотевична буря, но наистина беше така. Филип беше бесен. Изваяните му скули бяха почервенели, устните му бяха свити, а в сияйните му сини очи се четеше объркване. Ако в този момент не се караше на стюардесата, щях да кажа, че беше красив като героите от „Игра на тронове“, но разширените ноздри, в комбинация със заядливата самонадеяност, разсеяха всяка любезност както у мен, така и у него.

– Това е билет за първа класа – изрева той с плътен английски акцент на крехката дама, която го водеше към моя ред.

Жената, с професионално оформена кестенява коса с посивели корени, се опита да му обясни, че смяната на самолета заради повреда не е нещо, което могат да контролират, и по една случайност този самолет е по-малък.

– Вашата заявка е преминала в икономична класа. Съжалявам. Нищо не можем да направим.

Той размаха във въздуха своя билет за първа класа, сякаш по този начин можеше да удължи самолета и с вълшебство да накара един ред седалки да се появи специално за него. Мислено го наричах с всевъзможни вариации на самодоволен злобар – подходящо обидни описания на мъжа, който всеки момент щеше да седне до мен.

– Това е възмутително… едва успявам да си побера краката на тази седалка.

– Господине – продължи жената, – извиняваме се за причиненото неудобство. Уверявам ви, че когато кацнем в Канзас Сити, наш служител от отдел „Обслужване на клиенти“ ще ви възстанови разликата в заплатената сума. За момента, трябва да заемете мястото си и да затегнете колана.

– Да ми възстановите разликата? – кресна той. – Аз мога да купя този нищожен самолет!

Пътниците, станали свидетели на разговора, неодобрително се намръщиха, но жената с тъмносинята униформа, закотвила ръце на хълбоците си, остана непоколебима. Мъжът неохотно се вмъкна настрани в тясното пространство и седна от лявата ми страна. Възрастната жена, която премаза по пътя си, любезно предложи да му отстъпи мястото си.

– Може би ако седнете тук, няма да ви е толкова тясно? – с усмивка каза тя.

Мъжът на свой ред ѝ се усмихна.

– Бихте направили това за мен?

А аз през цялото време непрестанно си мислех: Да, страхотна идея. Моля ви, не ме карайте да седя до този тип. И когато той отвори уста да заговори, бях подготвена да я помоля да си разменим местата, но мъжът изненада както мен, така и пътничката на място 13D с думите:

– Никога не бих накарал една чудесна дама да стане от мястото си заради мен.

Не след дълго той вече купуваше питиета на двете ни и слушаше умилителните истории за внуците на Маргарет, които беше оставила в Хоумстед. Искаше ми се да не го харесам. Исках да си припомня отблъскващия начин, по който беше недоволствал от липсата на първа класа, както и показната демонстрация на богатство, но в очите му имаше нещо твърде простимо и синьо. Извиних по-ранната му надменност, отдадох я на драматичната дребнавост, с която се сблъскват хората по летищата и която преобразява всички ни до неузнаваемост. Когато Ан дойде при нас със своята количка с напитки, той ѝ се извини и дори тя успя да го намери за достатъчно очарователен, така че да прости безочливата му проява по-рано. Когато говореше по-тихо и меко, акцентът му не беше толкова отчетлив, а за компенсация за недопустимото си поведение той поръча питиета за всички пътници в салона.

Беше обявено, че полетът до Канзас Сити ще продължи три часа и двайсет минути.

През този ден градушката във Флорида го удължи до цели пет часа, и то доста неприятни. Полет 517 беше в самия край на дълга опашка от самолети в очакване на излитане, а когато дойде нашият ред, се наложи да изчакаме още петдесет минути, за да отмине един гръмотевичен облак.

Когато най-сетне се издигнахме във въздуха, Маргарет вече похъркваше на седалката си – никога не пиеше алкохол през деня, – а аз се бях вглъбила във филма, свален на айпада ми. Филип беше висок мъж и понякога краката му случайно се удряха в моите, а раменете ни се докосваха над подлакътника, който ни делеше един от друг. Но неговата близост далеч не беше чисто физическа. Той беше толкова близо, че долавях как прокарва поглед нагоре и надолу по кожата ми, оценява ме и изучава нещо, което все още не виждах.

От време на време отмествах поглед от екрана, за да го погледна крадешком. Безупречното облекло на мъжа, с розовата кърпичка в горното джобче на тъмносиньото му сако, ясно говореше за човек с изискан вкус, който е свикнал да получава своето. Когато се извини, задето подритна масичката пред мен, забелязах кривата му усмивка и бледността, която изпиваше страните му. И няколко учтиви реплики от негова страна не след дълго ме накараха да спра филма и да се отдам на ненатрапчиво любопитния разговор.

– Аз съм от Канзас Сити – отвърнах на първия от многобройните му въпроси. – Бях тук заради една конференция.

– Никога не съм срещал никого от Канзас Сити – отвърна той и веднага размисли. – Вземам си думите обратно. Никога не съм срещал жена от Канзас Сити, така чудесна като вас.

Засмях се, което сякаш го разочарова.

– Чудесна – повторих аз. – Така нарекохте и Маргарет.

– Така ли? – каза той и посочи към масичката пред мен. – Какво гледате?

Габриела Уайлд превземаше почти целия замръзнал екран със своята крехка руса красота, а до нея се мъдреше Алекс Петифър.

– Привлекателна е – каза той, а на мен ми хареса начинът, по който прозвуча тази дума от устата му.

Сетне посочи божественото русо създание на екрана и добави:

– Приличате на нея.

Алкохолът и надморската височина очевидно му се отразяваха. Аз изглеждах така, все едно бях изяла Габриела Уайлд за закуска.

– Е – казах аз и вперих критичен поглед към екрана. – Имаме един и същи цвят на косата... и на очите…

После спрях, преди да стигна до очевидните разлики: а именно, че чертите на лицето ми далеч не бяха изваяни като нейните, никой никога не ме беше наричал красива и в най-добрия случай ми казваха, че съм чудесна.

Преди малко, когато все още го смятах за гадняр, изобщо не ми пукаше, че гледам новата екранизация на романа „Безкрайна любов“. Филмът беше успял да се промъкне в училищния ми план в гимназията. Учениците ми, към момента тийнейджъри, се отнасяха презрително към четенето, затова редовно разнообразявах дългия списък класическа литература със съвременни романи и техните екранизации. Бях започнала да оценявам теорията, която Стефани Липман беше развила във връзка с последния ни урок. Ученичката ми разглеждаше темата за забранената любов – анализ на класовите и религиозните различия и въпроса защо ни привлича именно онова, което не можем да имаме.

– Имате нейните устни – каза той, като прекъсна размишленията ми и посочи към екрана. – Чудесни устни – добави и потърка своите с перфектния си маникюр.

– Флиртувате ли с мен? – попитах го в прав текст.

– Да.

После каза:

– Извинявам се. Имате право. Държах се наистина грубо. Дори не знам как се казвате. Трябваше да се представя, преди да си позволя подобно своеволие. Аз съм Филип.

Той протегна красивата си ръка към мен.

– Никога повече няма да ви направя комплимент. Не и преди да сме се запознали както трябва. Обещавам. Аз никога не нарушавам обещанията си.

Пръстите ни се докоснаха и аз му казах, че името ми е Шарлът. Той се усмихна самодоволно, честно и искрено и предпазният щит, който бях издигнала, започна да омеква, докато самолетът не се разтресе.

– Не обичаш турбуленция? – попита той, като имаше предвид начина, по който бях стиснала подлакътниците.

– Не обичам да летя.

– Но как изобщо би могла да разгледаш света, без да летиш, мило мое момиче? Летенето не трябва да те плаши, невъзможността да летиш е много по-ужасна.

Говореше за ограничения ми брой пътувания така, сякаш животът ми не е бил пълноценен.

– Била съм навсякъде, където съм имала нужда да отида – отвърнах аз. – Места, на които ти никога не си пътувал... никога не би разбрал…

Имах предвид моите книги: историите, които ми вдъхваха живот и ме развеждаха по целия свят – до дестинации, чиято единствена конкуренция беше дълбочината, в която бях успяла да вникна в същината на живеенето... на живота.

– Невинаги е нужно да отидеш някъде физически, за да преживееш нещо вълшебно – завърших аз.

Изражението му се промени, сякаш ме виждаше за първи път.

– Заинтригува ме, Шарлът. С какво се занимаваш, когато не пленяваш сърцата на възрастни мъже в самолети?

Той не беше толкова възрастен, но все пак беше по-възрастен от мен. Влажната му коса беше започнала да изсъхва и сред златистите кичури личаха бледосивкави коси. Аз тъкмо бях навършила трийсет. Той сигурно беше на четиресет, а може би и повече.

– Надявам се, че пленявам умовете на гимназистите в часовете им по английска литература – казах аз. – Филмът е по книга, която четем в момента. Една от ученичките ми е развила блестяща теория за обяснение на желанието към онова, което не можем да имаме.

Вместо да загуби интерес, той ме предизвика с още въпроси.

– Защо мислиш, че това е така? – попита той.

– Забраненият плод – отвърнах аз. – Човешката природа. Когато ни кажат, че не можем да имаме нещо, желанието ни да го притежаваме се засилва.

– Това толкова ли е ужасно? – попита той и повика Ан, за да ни донесе по още едно питие. – Взимал съм някои доста успешни бизнес решения, когато са ми казвали, че не мога да имам нещо. Предполагам, че за някои може да доведе до благоприятни резултати, но за други вероятно е пагубно. Съмнявам се, че съпругата ми би се радвала да научи, че огромното внимание, което ми отделяш в момента, се дължи на факта, че не можеш да ме имаш.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Кино, театър и книги
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин