Разберете каква е Социалната мрежа в природата - На ръба - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Разберете каква е Социалната мрежа в природата
Разберете каква е Социалната мрежа в природата

Природата крие неподозирани изненади! Знаете ли, че: листопадът влияе на въртенето на земята; дъждовните червеи регулират броя на глиганите; иглолистните гори произвеждат дъжд? Освен това, най-добрата човешка техника успява да превърне 85% от електричеството в светлина, докато светулките постигат квота от 95%. 

Тези и още интересни факти можете да научите в книгата "Социалната мрежа в природата" на Петер Волебен (издателство "ЕРА"). С най-новата си книга авторът продължава дейността си на просветител и възпитател на знанията и отношението ни към природата и нейното огромно значение за нашия живот. Отваря очите за един нов поглед към нейните феноменални способности – да осъществява комуникация и взаимна грижа между видовете.

Книгата се фокусира върху цялостното взаимодействие и взаимозависимост на флората и фауната. Иначе казано – тайната схема на природата за оцеляване и борба с активните дейности на човека върху нея.

Илюстрации за такива явления има във всяка глава от книгата на Волебен. Те са от удивителни до направо невероятни, но прецизно подкрепени с научни доказателства и изводи от различни изследвания на институти от САЩ, Европа, Япония.

Когато видим сриващите се крайречни брегове, олисели и посърнали, рядко се питаме защо това е така. Удивителното е, че причината може да е изчезването на хищниците или на бобрите от района. Всички знаем, че ако в африканската савана няма хищници, тя би заприличала на пустиня, но как дъждовните червеи определят преселването на глиганите  – това вече отива в сферата на удивителното!

54611

В 240-те страници на новата книга на Петер Волебен е събрана изключително интересна, любопитна и полезна информация. Тя не само дава знания, по-важно е, че ги представя с интригуващи факти и явления, пробужда интерес към природния свят, към екологията и опазването на природата.

За автора:

Петер Волебен е роден през 1964 г. Завършил е лесовъдство и повече от двадесет години е работил като служител в Дирекция по горите и горското стопанство. За да реализира екологичните си идеи, той напуска ведомството и днес ръководи Горска академия в област Айфел. Автор е на няколко бестселъра по темата за гората и опазването на природата, сред които и „Тайният живот на дърветата“. Преведена на над 20 езика, около нея не престава да се вдига шум, да текат дискусии в предавания, да се организират лекции и семинари. Тази книга въодушеви и развълнува хората по целия свят.

54613

Откъс:

Вълци помагат на дървета

Вълците са чудесен пример колко сложни могат да бъдат взаимовръзките в природата. Звучи невероятно, но тези хищници наистина са в състояние да променят течението на някоя река и да преместват брегове.

Историята с речните течения се случва в Националния парк „Йелоустоун“. През ХIХ век там започва системно изтребване на вълците. Убиват ги главно под натиска на фермерите от околността, които се страхуват за стадата си. Около 1926 г. изчезва последната глутница. През 30-те години на ХХ век са наблюдавани само отделни животни, но скоро и те загиват. Другите видове в парка, например елените, живеят необезпокоявани, даже им се оказва активна помощ. Ако зимата е много сурова, рейнджърите ги снабдяват с храна. Последствията не закъсняват: незастрашавани от хищници, стадата елени непрекъснато се увеличават и големи области в парка са обезлесени. Най-силно засегнати са речните брегове. Сочните треви по краищата им изчезват, младите дръвчета са изгризани. Опустошената земя вече не предлага храна за птиците и спектърът от видове непрекъснато намалява. Бобрите също са от страната на губещите. Те са зависими не само от водата, а и от дърветата, растящи в близост до брега. Върбите и тополите са любимата им храна. Бобрите повалят дървета, за да се доберат до богатите на хранителни вещества клони и да похапнат с удоволствие. И когато младите широколистни по речните брегове стават жертва на гладни елени, бобрите остават без любимата си храна и си отиват.

Бреговете опустяват, няма вегетация, която да предпазва почвата, и честите наводнения отнасят все повече земя – ерозията бързо напредва. Последствието е засилено образуване на меандри: речните корита образуват произволни извивки през местността. Колкото по-беззащитна е основата, толкова по-силен е този ефект, главно в равнинните области.

Това ужасно положение продължава десетилетия, по-точно казано, до 1995 г. Тогава започват да ловят вълци в Канада и да ги заселват в Йелоустоун, за да възстановят екологичното равновесие.

Случилото се през следващите години (впрочем то продължава до днес) е обозначено от учените като „трофична каскада“. Понятието означава промяна в цялата екосистема през хранителната верига, започваща отгоре. В случая горе стои вълкът и причиненото от него може да се оприличи по-скоро на трофична лавина. Той прави каквото правим и ние, когато сме гладни: набавяме си нещо за ядене. В случая вълците си похапват елени – многобройни и лесни за улавяне. Изходът е ясен: вълците ядат елени, броят на елените намалява драстично и младите дървета могат да пораснат спокойно. Значи решението е вълци, а не елени? За щастие в природата не се срещат подобни драстични акции на земяна. Колкото повече намаляват елените, толкова по-дълго се налага вълците да ги търсят, а ако останат съвсем малко, вече не си струва усилията – тогава хищниците се преместват на друго място или умират от глад.

В Националния парк „Йелоустоун“ обаче се случва нещо друго: вълците предизвикват промяна в поведението на елените. Поражда се страх. Елените започват да избягват откритите места по речните брегове и се оттеглят на закрито, където се чувстват защитени. От време на време, естествено, отиват на реката, ала не се задържат дълго и са постоянно нащрек, за да зърнат сивия ловец сред тревите. Не им остава много време да гризат младите върби и тополи и дърветата израстват необезпокоявани. И двата вида принадлежат към така наречените дървета пионери и растат по-бързо от повечето други. Нерядко годишният им прираст е около метър. Само за няколко години бреговете отново укрепват, реките текат спокойно в обичайното си русло и не отнасят пръстта. Вече не възникват меандри; извивките в релефа обаче се запазват. Особено важно е, че отново има храна за бобрите и те пак започват да строят диги, с което течението на реката се забавя. Образуват се голям брой вирчета, истински рай за амфибиите. В цялото това процъфтяващо многообразие се увеличава и броят на видовете птици. На страницата на националния парк „Йелоустоун“ ще намерите впечатляващо видео, посветено на този процес.

Много хора критикуват това обяснение. Изтъкват, че по същото време, когато се завръщат вълците, приключва дългогодишна суша: силните дъждове благоприятстват развитието на дърветата. Тополите и върбите обичат влажна почва. Ала тази аргументация не взема под внимание бобрите. Където живеят бобри, колебанията във валежите не оказват сериозно влияние, най-малкото в близост до брега. Дигите на бобрите задържат речната вода, крайбрежната растителност се овлажнява добре, дърветата се снабдяват с вода дори когато не вали месеци наред. Тъкмо това взаимодействие заработва отново със завръщането на вълците: по-малко елени в близост до брега = повече върби и тополи = повече бобри. Всичко е ясно, нали? За съжаление се налага да ви разочаровам – историята може да стане много по-сложна. Някои учени виждат проблема само в броя на елените, не в поведението им. След завръщането на вълците в парка останали по-малко елени (защото вълците изяли страшно много), значи е логично по бреговете да се мяркат само отделни животни.

Май се объркахте напълно, а? Не е чудно. Трябва да призная, че от време на време и аз се чувствам като петгодишното момче, споменато в предговора. В случая с „Йелоустоун“ обаче часовниковият механизъм постепенно започва да тиктака равномерно, защото посегателствата върху природата са спрели. И макар че учените все още не са вникнали в процеса до последния детайл, сама по себе си това е радваща констатация. Обаче: колкото по-добре разбираме, че дори най-малките смущения могат да доведат до необозрими изменения, толкова по-убедителни аргументи трупаме, за да обявим обширни области за защитени територии.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория На ръба
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин