„Трите живота на Аликс Сен Пиер“ е впечатляващ разказ за мода, любов и шпионаж от следвоенен Париж.
С феноменалните „Тайната на Диор“, „Френският фотограф“ и „Къщата на Ривиерата“ повелителката на историческите романи Наташа Лестър омая хиляди български читатели с умението си да скицира истории за мода, любов и изкуство сред мрачните и нерадостни пейзажи на Втората световна война.
Сега австралийската писателка се завръща с ново пътешествие назад в миналото – впечатляващия роман „Трите живота на Аликс Сен Пиер“!
От шармантния моден свят на следвоенен Париж, който тепърва предстои да се сблъска с огнената стихия Кристиан Диор, до интригуващите шпионски канали в неутрална Швейцария по време на войната, историята за „Трите живота на Аликс Сен Пиер“ ще ви повлече по стъпките на независима и борбена млада дама. Ще я последвате ли?
Аликс Сен Пиер. Незабравимо име, зад което стои още по-незабравим образ. Израснала като сирак, но заобиколена от холивудски блясък, Аликс никога не се е чувствала напълно на мястото си.
А когато годината е 1947, това важи с пълна сила. Защото това е периодът, в който светът тепърва се отърсва от задушаващото покривало на войната. А жените, които до преди месеци играят главна роля в редиците на Съпротивата, отново трябва да се завърнат към ролите си на съпруги и домакини.
Но Аликс Сен Пиер никога не се е вписвала в която и да е рамка. Нито тогава когато смелостта и бързият ѝ ум ѝ печелят работа като шпионин в тайните служби на Съюзниците. Нито сега, когато заминава за Париж, за да стане пиар на самия Кристиан Диор.
В бляскавите зали на френската модна къща Аликс сякаш е напът да забрави опасната тайна, която я дърпа назад във времето. Но когато отдавна забравена личност се появява отново и заплашва да унищожи бъдещето ѝ, Аликс осъзнава, че само тя може да поправи грешките от миналото. И най-после да освободи душата си от оковите.
С майсторското си перо Наташа Лестър за пореден път изгражда богат на контрасти свят, в който раните от войната все още не са зараснали, а границата между доброто и злото, между приятелството и предателството е тънка и чуплива.
Изящен и класически издържан в стила на роклите на Диор, „Трите живота на Аликс Сен Пиер“ е роман, който ще ви заплени с красотата си.
„Трите живота на Аликс Сен Пиер“ заплита шпионаж, мода и една наранена, но все още непреклонна героиня във възхитителна история. Наташа Лестър е изтъкала за читателите тройно удоволствие.
Кейт Куин, автор на „Дъщерите на Рим“
Из „Трите живота на Аликс Сен Пиер“ от Наташа Лестър
Аликс Сен Пиер стоеше точно по средата на моста Александър Трети между две нимфи, готвещи се да се гмурнат във върховна самозабрава в реката. Над главата ѝ овални лампи в стил ар нуво светеха като наниз луни, окичили зората. От лявата и от дясната ѝ страна мостът бе декориран с херувими и летящи коне и мидени черупки във формата на раковини – всичко, което бе енергично, диво, импулсивно и невъзможно. Но сега то беше пред нея, значи не беше невъзможно – не и в този момент.
По лицето ѝ се разля усмивка и тя се наведе напред като нимфите, надвесила горната част на тялото си над Сена, доколкото ѝ бе възможно. Разпери широко ръце, прегръщайки Пaриж, но радостта ѝ бе прекалено голяма, за да я задържа в себе си. И тя започна да се смее.
Щеше ли въобще да спре да се смее сега, когато вече беше в Париж?
Докато зората се превръщаше в утро, тя приглади косата и дрехите си, отвори чантата си и извади списъка с имена, които родителите на Лили ѝ бяха изпратили от Ел Ей, и го хвърли в близкото кошче за боклук. Вярно, че Аликс имаше само средно образование, което да добави към препоръките, които родителите на Лили бяха благоволили да ѝ дадат с този списък, но тя не искаше – и нямаше – винаги да разчита на щедростта на семейство Ван дер Меер. Освен това имената в този списък бяха на хора от висшето общество, които работеха малко, но харчеха много, и Аликс винаги щеше да бъде чужда сред тях. Тук, в Париж – в родината на родителите си, щеше да намери хора от своята среда.
Уверено се насочи на север към универсалния магазин Прентан и в продължение на десет минути разглежда със зяпнала уста фасадата му; драматичните скулптури на четирите сезона над главите на клиентите, които влизаха и излизаха с нанизани като гривни по китките пликове с покупки. Как бе възможно да бъдат толкова безразлични към цялото това изкуство? Към красотата наоколо? Към Париж?
Аликс едва се сдържа да не хване жената, която мина покрай нея, за елегантната яка и да ѝ каже: Виж!. Вместо това се стегна и се закле никога да не губи своята чувствителност към красотата и никога да не остарява толкова, че да престане да се възторгва.
Когато влезе, купи най-големия шейкър, който успя да намери. От бакалията взе джин, вермут, маслини, пое обратно на юг и седна на пейка в градините Тюйлери – ако всеки ден се разхождаше така, скоро щеше да може да се ориентира и без помощта на своя невероятен екземпляр на Пътеводител на Париж.
В шейкъра наля джина и вермута, добави шест маслини и погледна часовника си. Дванайсет и половина. Имаше достатъчно време да освежи червилото си, да провери дали косата ѝ се държи както се полагаше на една коса в Париж – стилно и безупречно, – да оправи спретнатата си малка шапчица, която, както с удоволствие забеляза, много жени носеха, за разлика от Щатите, където безвкусните и тежки широкополи шапки претендираха да са модни. Накрая зае позата, която майката на Лили твърдеше, че е най-важното нещо за едно момиче: трябваше да си представи, че на тила си има невъобразимо дълъг молив, с който иска да рисува по тавана. Тази преструвка щеше да я накара да вдигне брадичка, да изпъчи гърди – но без да ги вирва прекалено дръзко – и да стегне талията си. Единствената част от този съвет, с която Аликс не се съобразяваше, бе да сведе скромно очи; тя гледаше нагоре към небесата.
Шейкърът с мартини я придружи до номер 18 на улица Гужон в парижкия офис на Харпърс Базар, където седна във фоайето, вперила поглед в раздрънканата желязна клетка на асансьора. Малко след един часа от него излезе жена със синкава коса, сини очила и с фигура, придобита – както тази на майката на Лили – с гладуване или с преднамерено приемане на обяд под формата на течност. Това бе Кармел Сноу, редактор на Харпърс Базар, пристигнала в Париж за дефилетата, и доайен на течния обяд, както бе чула Аликс.
– Бонжур – каза Аликс с широка усмивка – според Лили усмивката бе главният ѝ коз. Тя го беше казала в най-добрия смисъл, но същото беше казала и майка ѝ, което беше накарало Аликс да се чуди какви ли са недостатъците ѝ.
Тя вдигна шейкъра.
– Чух, че предпочитате за обяд три мартинита. Така че ви донесох едно. Надявам се в замяна на мартини за цял следобед да благоволите да погледнете портфолиото ми.
Кармел се разсмя.
Аликс прие това за насърчение и извади от пазарската си торба много скъпа чаша за мартини.
– Да ви налея ли?
– На всяка цена – каза Кармел, а гласните подчертаваха ирландския акцент и внасяха топлота в думите ѝ. – Но в кабинета ми.
Щом стигнаха там, Кармел погледна скъпоценните илюстрации на Аликс и после ги пусна в кошчето.
– Твоята съдба е да бъдеш пиар – каза тя. – Рисуваш така, сякаш предназначението на дрехите е да оковат тялото, а не да се движат заедно с него. Засега се откажи от илюстрациите.
Аликс се опита да не трепне, но беше само на осемнайсет и единствената ѝ мечта беше да работи в света на модата в Париж. Затова нямаше как да не трепне.
Кармел не отмести поглед и не ѝ даде възможност да скрие болката си. Отбеляза я, а след това посочи шейкъра.
– Знаеш как да привлечеш нечие внимание и да дадеш онова, което се очаква от теб. Което означава, че пресслужбата е твоето призвание. Най-добрият начин да усвоиш механизма на връзките с обществеността, е да пишеш – да разбереш как работи пресата, преди да се опиташ да я съблазниш. Започваш още тази вечер на соаретата Четвъртъците на Мари-Луиз – където ще се запознаеш с цял Париж, – а официално утре тук, в Харпърс Базар, като асистент моден редактор.
Аликс не можа да се сдържи и нададе радостното възклицание на мажоретките. Кармел вдигна чашата си.
– Иска ми се да бутилират и да сервират твоя коктейл в Риц. За мен е доста по-добър от три мартинита – и ефектът му вероятно ще е по-продължителен.
А след това Аликс си бъбреше и се смееше с Кармел Сноу в нейния кабинет в Париж. Попаднала в тази невероятна ситуация, тя за първи път в живота си повярва, че произходът ѝ и това, че е сираче и сама си бе проправяла път в живота още от тринайсетгодишна, е без значение. Че няма значение дори това, че през последните пет години бе разчитала на щедростта и чувството за вина на родителите на Лили и че бе похарчила и последния си долар, за да дойде в Париж. Тя повярва, че именно Париж е мястото, където най-после щеше да бъде онази Аликс Сен Пиер, която мечтаеше да стане. Онази, която бе принудена да потиска в притихналото луксозно имение на Лили. Тази Аликс най-после щеше да бъде освободена от оковите си.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
