Книгата и филмът излизат на 10 ноември в книжарниците и кината.
„Диада” – вторият пълнометражен филм на актрисата и режисьор Яна Титова – предстои да излезе на голям екран на 10 ноември 2023 г., но вече триумфира с 4 приза на „Златна роза“ и се превърна в едно от най-очакваните заглавия на родния киноекран.
Междувременно заедно с дългоочакваната премиера на филма в книжарниците се появява и романът „Диада“ – впечатляващият със стил и майсторство литературен дебют на Яна Титова. Книгата може да се чете самостоятелно и разгръща противоречивия свят на 16-годишно момиче, чиято най-голяма мечта е да има семейна топлина и бъдеще.
Дида е само на 16, но вече има свои правила, благодарение на които оцелява в джунглата от порядки на малък град някъде в България. Тези правила са прости и ефективни и я водят все по-близо до сбъдването на заветната ѝ мечта – да замине при майка си в Америка и да следва рисуване. За да я постигне, тя трябва само да премине през един съвсем обикновено майски ден. И да се изправи пред истината.
Ден, в който Дида ще открие, че Огледалният свят, в който живее, е също толкова чуплив, колкото каноните на заобикалящото я общество.
Ден, в който една-единствена дума пулсира натрапчиво в мозъка ѝ като все още жива пъпна връв:
МАМА
В този напрегнат, различен и безмилостен разказ ще откриете, че човек е способен на почти всичко в името на обичта. И ще се озовете на ръба – там, където започват мечтите и адът свършва. Или точно обратното…
„Диада“ – книгата и филмът – са достойният български отговор на „Спасителят в ръжта“ за днешните тийнейджъри и ще стартират диалог, от който обществото ни сякаш отдавна се нуждае.
‚Яна Титова е белязана с дарбата да разказва по оня магичен начин, който не се придобива, а е вграден по рождение. Малцина са улучените с този дар и за него се плаща скъпо – носещите го са призвани да виждат, да разбират и да лекуват света, като го разказват.“
Веселина Седларска
В основния актьорски състав на „Диада“ влизат и редица любими актьори като Иван Бърнев, Силвия Лулчева, Стоян Дойчев, Ирмена Чичикова, Цветан Алексиев, Васил Бинев, Жаклин Дочева и други.
Филмът е заснет в Ямбол през лятото на 2022 година. Операторската работа е дело на Мартин Балкански.
„Диада“ е продукция на PORTOKAL, в копродукция с NO BLINK PICTURES, SONUS и RIGHT SOLUTIONS и с подкрепата на Национален филмов център, Творческа Европа и Национален фонд „Култура“. Продуценти са Ваня Райнова, Александър Алексиев и Ники Стоичков. Разпространява NO BLINK FILM.
Повече за филма: www.diada-movie.com
Из „Диада“от Яна Титова
Първото нещо, което си спомняше за себе си, беше как гледа една бримка на крака си. Беше обута в розов детски чорапогащник, а бримката водеше до огромна дупка, от която се стичаше кръв и мръсотия. Спомняше си, че не изпитваше болка, или може би изпитваше, но нямаше право да го показва. Не си спомняше защо обаче. Стискаше млечните си зъби толкова силно, само и само да не издаде звук. Защо трябваше да мълчи? Защо беше толкова важно да не плаче?
Не си спомняше.
И тази сутрин, както всички останали, Дида се събуди рано. Две неща мразеше истински. Да си губи времето в сън. И хлебарки. Напомняха ѝ за нея самата. Беше прочела някъде, че хлебарките имат множество мозъци в цялото си тяло и затова могат да оцелеят без глава още три месеца. И на нея често ѝ се случваше да оцелява без глава, без крака, без очи, без устни, без език. Изключваше. И така оцеляваше. Видеше ли хлебарка, веднага я смазваше – цялата. Обичаше да чува как пука и хруска. Представяше си как всичките ѝ малки кости (имаше ли изобщо кости тази гадина) се пръскат на милиони миниатюрни пукащи се балончета като онези дъвки Шок. Всеки път, когато хапнеше такава дъвка, Дида си представяше, че яде хлебарка. Че сокът на това противно животно се пръска в устата ѝ, а тя дъвче, дъвче, дъвче. Смотаната дъвка за секунди се е втвърдила като труп в устата ѝ, а тя полага огромни усилия да спраска всички мозъци на тази гадина, на която вече дори сокът ѝ се е изпарил. Представяше си, че така светът се е отървал от още една долнопробна хлебарка, която сигурно щеше да произведе множество, множество посредствени хлебарчици. Нека мрат! Не искаше да има други като нея. Искаше да е единствена.
Днешният ден май щеше да бъде различен. Имаше някакво хубаво предчувствие, някакъв странно приятен гъдел в корема. Събуди се цялата лепнеща от пот и превъзбудено изтръпнала между краката. Дида винаги спеше гола. Дали за да усеща собственото си тяло, дали за да дразни баща си, или просто защото така се чувстваше най-много себе си. Гола и без нищо, което да прикрива същността ѝ… Без грим, без дрехи, без гривнички и джунджурийки. Така както майка я е родила, егати клишето.
Майка ѝ…
Беше много, много топло. Прекалено топло за края на май. Последният петък… Още малко и щеше да е приключила с всичко тук. Още съвсем малко.
***
Стаята на Дида беше лишена от всякакъв ред. Това изречение си го измисли като малка и много си го харесваше! Да, стаята ѝ беше лишена от всякакъв ред, но само привидно. Всъщност Дида много добре знаеше кое къде е. Всяко нещо си имаше своето място. Хаосът ѝ трябваше. Имаше нужда от него, за да ѝ напомня всяка секунда, всяка минута, къде живее и колко много иска да се махне оттам. Никога не чистеше – заради същото. Переше само когато вече няма какво да носи. Искаше да види купчината с мръсни дрехи и да си припомни – същото.
Не че можеше да забрави.
Това беше всичко, за което мислеше, откакто стана на 13.
Дида се вдигна от леглото и погледна напред. Беше отворила вратата на балкона и оттам се виждаше небето. Адът е точно под небето, адът е точно под небето, адът е точно под небето!
Всяка сутрин си го повтаряше. Беше ѝ станало нещо като мантра. Повтаряше го не за да се депресира. Напротив. Този цитат ѝ даваше сила, даваше ѝ смелост. Тя често си я допълваше така: Адът е точно под небето, особено в България. Дида се усмихна. Забавляваше я тази мисъл. Мечтаеше за момента, в който ще се издигне над ада и ще…
Спри, спри спри! Не мислиш за това, никога не мислиш за това, никога не си го представяш.
Обичаше да говори със себе си. Да е коректив сама на себе си. На никого другиго не би позволила да ѝ прави забележка или да ѝ дава съвети. Вярваше само на себе си. Разчиташе само на себе си… Откакто стана на 13.
Отиде в банята. Тръбите бяха толкова ръждясали, колкото стар беше блокът.
Нищо!
Те също помагаха да си напомня онези важни неща. Вони на разложен чесън от тоалетната. Нищо! Чешмата досадно капе, а в мивката се е образувало зеленясало островче от постоянно течащата вода.
Нищо!
Пастата за зъби е отдавна изсъхнала.
Нищо!
Плочките са смрадливи и зелени. Ама не като тревата, а като някоя блатна, почти умряла дебела жаба. Такава, която не може вече да върви, даже не може да кряка. Стои на едно място и жива се разлага. Колко много плочки – колко много жаби я гледат всеки ден.
Нищо!
Водата от душа – колкото и запушени дупки да има – винаги я успокоява. Приятно е – маха всичко. А когато се стича по лицето ѝ и тя отвори очи, дори жабите не се виждат… размиват се и всъщност приличат на зелен водопад.
Водата.
Има нещо пречистващо в нея. Дида наистина обожаваше да се къпе. Дори и със студена вода. Представяше си водопад. Тя е под него, а пред нея жабите вече са се превърнали в гора от зелени борови дръвчета. Водопадът я облива и тя се чувства едно с природата. Дали наистина има такива места… Дида се къпеше всеки ден. Всяка сутрин – душ. Не можеше да си позволи да мирише, не можеше да си позволи да даде повод на някого да я дискредитира. Да ѝ намери слабо място и да я направи уязвима. Не, не можеше.
Затова – всяка сутрин душ! Всяка сутрин си мие тялото и косата. Всяка сутрин.
Правило!
Откакто се помнеше, измисляше правила. Даже не беше разбрала кога започна. Но беше обещала пред себе си винаги да ги спазва. Разбира се, това далеч не се отнасяше за правилата в училище или в обществото. Не. Това се отнасяше само за нея! Нейните собствени правила.
САМА определяше съдбата си.
САМА решаваше какво да прави.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
