Обичаната писателка се завръща с нова порция разкази, след които сърцето си идва на мястото.
От дълбоко психологичния роман „Кладенецът“ до ювелирните сборници „Депресията ме обича“, „България за начинаещи“ и „Гладни сърца“ – писателката и журналист Веселина Седларска отдавна е утвърдила мястото си в родната литература като майстор на късата форма и познавач на човешкото сърце. А историите ѝ сякаш спират света на пауза, за да попригладят все по-острите му ръбове.
Обичаната авторка отново ни загръща с мекото и уютно одеало на своите думи в новия си сборник с разкази – „Животът е тълковен речник“. В тези 23 минивселени Веселина Седларска сякаш наистина създава тълковен речник за живота – в цялата му пъстрота и противоречие. Речник, който може да се ползва за ориентир по кривите пътеки на житейските търсения тогава, когато хората са лоши, но човекът – добър.
Историите зад всяко прозорче на тази чудата и шарена къщичка на думите ще ви се сторят реални и нереални, далечни и познати, смешни и абсурдни. Ще се срещнете с Тилилу и Мона Белучи, с поп Станчо, Фори Ретрото и султана, който е измислил ол инклузива. В едно тефтерче ще ви чака мъдростта за живота; ще се включите в референдума за бозата; ще откриете скритото значение на мушкатата, които сближават хората.
Защото в тълковния речник на Веселина Седларска думите нямат точни значения. Те успокояват и предупреждават, подвеждат и преподреждат света, разширяват го и едновременно с това го доближават до човешката душа.
В „Животът е тълковен речник“писателката не спестява нищо на читателите си – оставя ги да преминат през месомелачката на депресията, да се сблъскат с гръмотевиците на тъгата, които сцепват времето на „преди“ и „след“. Но упътвайки ги с финия си и майсторски разказвачески талант, Седларска никога не престава да им показва светлината. Да използва надеждата като мотор, който задвижва машината на живота. И да рисува света не такъв, какъвто го виждаме, а какъвто се надяваме, че ще стане.
Историите в тази книга с голяма душа тичат по струните на човешкото сърце и с всяка нова крачка отключват различни стаи – на щастието и на сълзите, на носталгията, съчувствието и онова удивление към чудото на живота, което само добрата литература може да предизвика у читателя.
„Сърцата са огромни. Но не са еластични, както изглеждат. Не са и такива, каквито ги рисуват. Те са пещерата на кръвта. Тя влиза мътна от тъга в тази пещера и излиза бистра с надежда. Когато тъгата стане толкова голяма, че надеждата не стига да я изсветлява, пещерата пресъхва. Сърцето не е моторът, надеждата е.“
Из „Животът е тълковен речник“ от Веселина Седларска
ЖИВОТЪТ Е ТЪЛКОВЕН РЕЧНИК
Животът е и кръстословицата, и речникът. Думите са и хлябът, и трохите. Те са цената и рестото. Примката на шията на осъдения на обесване и клонът, който може да се счупи и така да отмени присъдата. Медът и жилото, грешката и прошката, Пегас и Троянският кон. Портата, която се отваря, и вратата, която се затръшва. Те са даровете на тримата влъхви, но и даровете на данайците. Думата може да бъде надбягана само от друга дума. Всяка случка е страница от тълковен речник, която животът е отворил – понякога, за да потвърди дума, друг път, за да отрече. Сричаме до края. Живеем правописа. Животът е тълковен речник, който трябва внимателно да бъде писан и още по-внимателно четен.
Мама: Намирах се в един спретнат град сред безкрайните царевични поля на затънтената Айова. По-точно в старчески дом, водех си старателно записки какво правят доброволци за населяващите дома старци, които щъкаха по коридорите в пижами и нощници с всякакъв вид опори, от елегантни бастунчета до инвалидни колички. Една от стаите беше с полуотворена врата, виждаше се старица на легло. „С нея е най-трудно – каза моята придружителка. – Унгарка е.“ Синът ѝ я довел от Унгария преди година, защото там вече не останали нейни близки. Но тук тя получила инсулт, после втори. И синът не бил от най-здравите хора, затова потърсил най-близкия специализиран дом до неговия град. И ето я сега тук, не знае нито дума на английски, не могат да общуват с нея, посетители няма, скована от болестта и онемяваща от мълчание.
Пристъпих в стаята ѝ. По нищо не личеше, че на жената ѝ се общува. Едното ѝ око беше затворено, другото подуто, пръстите на ръката ѝ бяха сковани в случайния жест, в който я бе заварил инсултът. Унгарски знам не много, макар съпругът ми да е от Будапеща. Обаче знам една песничка, той ме научи, може би най-популярната, всички унгарски деца са я чували. Песничката е за пролетта, в която всяко птиче си търси своята птица… Дори не се усетих как я запях. Тихичко, после малко по-силно. Жената в леглото мръдна клепача на подпухналото си око, ослуша се, напрегна се и после прошепна. Промълви една от думите, които първи се произнасят и в живота, и когато човек учи чужд език: Аnyu… anyu… „Мамо…, мамо…
Навреме: Нямаха дете една, две, три години. На шестата, след две инвитро процедури, всички възможни лекари, баячки и чудотворни икони, решиха да си осиновят. Така в дома им се появи Андрей, млечнорозов, синеок младенец. На годинка в един и същ ден проходи и каза „мама“. Тя го гледаше с преливащо от милост сърце, натежало от непоносима сладост.
– Защо чакахме години – каза, – можехме много по-рано да имаме толкова щастие.
– Можехме – каза той, – но тогава нямаше да е точно това дете, нямаше да е Андрей.
Жертва: Край Филаретово има чешма. На това място на 19 януари 1985 година са стояли селяните, които не искали да допуснат в селото дошлите с танкове хора, за да „възродят“ турските им имена с български. Точно тук танк прегазил Ибрахим Четин, баща на три деца. Казват, че когато водачът на танка, млад мъж, се показал от люка, косата му била побеляла. В различна степен, но жертвата на този танк не е една, две са.
Доверие: Доверието е като чара поне по три признака. Доверието не се поддава на определение. Него или го има, или го няма. Когато го има, върши страхотна работа.
(...)
Национално мрънкане: В българската участ липсващото често е имало по-голямо значение от наличното. Когато свободата липсва с векове, няма как животът да не се конструира около отсъствието на толкова важно нещо, за сметка на подценяването на присъстващото. И явно не се излиза лесно от този омагьосан кръг – да мислиш, говориш и живееш това, което го няма, докато край теб изтича онова, което го има. Какво изкушение впрочем – то ти дарява чувството за невинност, виновен е този, който те е лишил.
Реформи: На едно дете трябвало да поставят инжекция. При вида на спринцовката то се разпищяло. За да го укроти, лекарят му казал, че няма страшно, защото иглата е много остра. Тоест ще влезе бързо и неусетно. От тези думи детето се разпискало още по-силно, дърпало се, тропало. „Наистина е много остра“, уверявал го докторът и колкото повече го повтарял, толкова повече малкият не давал да го докоснат с иглата. Родителите се суетели безсилни. Тогава по-големият брат на детето се приближил до малкия и в паузата между два писъка му казал: „Тъпа е, нямаш представа колко е тъпа иглата“. И детето млъкнало. Защо да се тревожи, щом иглата е тъпа, тъпите неща не болят като острите. Реформите са инжекция – причиняват болка и лекуват. Ние сме майстори на пищенето. Показват ни спринцовката, обясняват ни, че е остра, ние се разпискваме и те я прибират. След което ни уверяват, че ще опитат с тъпата игла.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
