Дебютният роман на американската писателка е история за силата на изкуството да запечатва и красивото, и страшното.
Изкуството може да съхрани най-тъмните моменти от човешката история. Но може и да бъде пазител и на най-ярките спомени, най-красивите картини от живота и любовта.
Това е посланието на дебютния исторически роман „Мадоните на Ленинград“от американската писателка Дебра Дийн, който ни повежда на неочаквано пътуване към една от най-гротескните глави от историята на Втората световна война – дългогодишната и мъчителна обсада на Ленинград.
Елегантен и поетичен,„Мадоните на Ленинград“ моментално се превръща в бестселър, а самата Исабел Алиенде го нарича: „Незабравима история за любовта, оцеляването и силата на въображението, изправени пред най-трагични обстоятелства.“
Есента на 1941 г. Когато немската армия поема към покрайнините на Ленинград, Марина работи като музеен екскурзовод в бляскавия Ермитаж. Заедно с колегите си тя е принудена да свали безценните шедьоври на музея и да ги изпрати далеч, в безопасност от нацистите.
На стените на Ермитажа остават само празните рамки – напомняне, че някой ден изкуството отново ще заеме мястото си във великолепните му зали. За да запази здравия си разум във време на обсада, студ, глад и постоянни бомбардировки, Марина си поставя за цел да запомни всяка картина – щрих по щрих.
Десетилетия по-късно Марина живее в Америка със своя любим Дмитрий, създала е семейство и е на път към сватбата на внучката си. Но спомените на възрастната жена малко по малко започват да ѝ се изплъзват. И докато ежедневието ѝ все повече започва да изпада в бездната на забравата, в ума ѝ блестят спомените от любимия ѝ Ермитаж.
Мадоните от музея, картините, цветовете и пейзажите… В главата си Марина е създала собствен дворец на паметта, пълен с красота и изящество. А там някъде се крие и утеха за търсещото ѝ сърце.
Прескачаща между минало и настояще – от смразяващите образи на военен Ленинград до Америка десетилетия по-късно, дебютният роман на Дебра Дийн е смела и самоотвержена история за спасителната сила на изкуството, която маркира появата на нов ярък глас в историческата литература.
Пищни детайли, живописен език и въздействащи персонажи танцуват в изящен ритъм на страниците на „Мадоните на Ленинград“, която ще ви разчувства и завладее така, както само едно истинско произведение на изкуството може да го направи.
„Незабравима история за любовта, оцеляването и силата на въображението, изправени пред най-трагични обстоятелства. Елегантна и поетична, това е една от онези рядко срещани книги, които ще искате да запазите и да споделите с другите.“
Исабел Алиенде
Из „Мадоните на Ленинград“ от Дебра Дийн
Ето ни в Залата за френско изкуство. Помещението е деликатно като сдържано дихание, светлосивите стени се извиват под неокласическите сводове, инкрустираният паркет сякаш изпълнява менует от повтарящи се кръгове и завъртания. А тук, до дългата стена, стои младо момиче в красива, тежка сатенена рокля. В сенките, наполовина скрит зад вратата, е нейният млад любим и я целува по бузата. Въпреки че още не ни е видяла, тя е нащрек като сърна, вслушва се тревожно, очаквайки да бъде прекъсната във всеки момент от жените в съседната стая. Момичето е готово да побегне. Удълженият, гъвкав контур на торса ѝ се опитва да избегне нежния допир на целувката чрез протегнатата ѝ ръка и после се стопява в прозрачната гънка на шала.
Фрагонар е нарекъл тази картина Открадната целувка, но момчето не краде нищо от нея. Мигът е откраднат, преди тя да бъде повикана някъде другаде.
ñññ
Прилича на това да изчезнеш за няколко мига, като изключен превключвател. Малко след това превключвателят загадъчно щраква отново. Когато примигва и отваря очи, вижда лицето на приятеля си Дмитрий. Има чувството, че той я е наблюдавал.
Почти не са се виждали от началото на войната. Въпреки че неговият батальон бе провеждал строева подготовка на Дворцовия площад през изминалата седмица, въпреки че бе чувала изкрещените заповеди и маршируващите стъпки през отворените прозорци на Ермитажа и бе знаела, че той е най-много на няколкостотин метра разстояние, просто не бе останало време.
– Дойдох да те изведа. Не трябва да се връщам в казармата до сутринта и искам да те изведа на вечеря.
– Вечеря? Колко е часът?
– Почти девет.
– Вечерта?
Винаги се чувства дезориентирана. Седмици наред служителите на Ермитажа денонощно са опаковали, хранейки се със сандвичи в галериите, излизайки навън само за да използват тоалетната. През първата седмица опаковаха повече от половин милион произведения на изкуството и артефакти. И после, в последната нощ на юни, безкрайна редица камиони извози сандъците. Влакова композиция с двайсет и два вагона, охранявана с картечници, чакаше в депото, за да отнесе тайно безценното изкуство, а нейната крайна дестинация бе държавна тайна. Прекосявайки на връщане залите, пустошта от нарязана хартия, Марина бе извръщала очи. Мнозина от по-възрастните плачеха.
Но онова бе само видимият връх на колекцията, шедьоврите, които се излагаха постоянно. Оттогава бяха опаковали още стотици хиляди произведения, по-маловажни картини и рисунки, скулптури, бижута и монети, колекции от сребърна посуда и порцелан. Втора влакова композиция ще потегли след два дни, а краят още не се вижда.
Независимо от всичко, по непонятна за Марина причина, тя е освободена от работа до следващата сутрин, когато трябва да се яви на рапорт за работата си в пожарната охрана. Дмитрий има някаква уговорка с жената от фабриката за порцелан Ломоносов, която ръководи опаковането на чупливите предмети; не иска да ѝ каже нищо повече, а другарката Маркович казва само, че Дмитрий ѝ е обещал да нарече на нея първородната си дъщеря. Намига на Дмитрий и казва: – Но не ме попита какво е малкото ми име.
– Съжалявам, другарко Маркович. Как се казвате?
– А, много късно, другарю Буряков – шегува се тя.
– Сделката вече е сключена. – Обръща се към Марина: – Върви. Само не казвай нищо на другите момичета. Не мога да се лиша от още един чифт ръце.
Двамата с Дмитрий прекосяват зала след зала, като си проправят път сред лабиринта от заковани и надписани сандъци и покрай дузини жени, застанали в редица покрай маси, отрупани с порцеланови съдове, или коленичили на пода сред гора от сребърни свещници. Тя се срамува, че излиза без друга основателна причина освен едното ядене, но когато вече са навън и тя усеща бриза, подухващ от река Нева, забравя срама си. Вдишва дълбоко свежия въздух в дробовете си и усеща как самата тя оживява. Освен когато тича на покрива всеки път, щом завият сирените за въздушно нападение, почти не е излизала навън, прибирала се е вкъщи само няколко пъти, и то само колкото да се изкъпе и да се преоблече в дрехите, които вуйна ѝ е изпрала.
– Къде отиваме? – пита тя.
– Ще видиш – отговаря той загадъчно. Хваща я за ръката и я повежда сред групичките вечерни минувачи, през Дворцовия площад, под Триумфалната арка и отвъд по Невски проспект, главната артерия. Стрелата на Петропавловския събор е обвита в камуфлажен такелаж, кулата на Адмиралтейството е напръскана със сива боя. Минават покрай витрини на магазини, облепени на кръст с хартиени ленти, за да не се счупят при бомбардировка. Витрината на някаква аптека е покрита с дантела с мотиви на цветя и кръстове, изкусна като яйце на Фаберже. След още няколко пресечки Дмитрий завива по улица Михайловская и спира пред главния вход на хотел Гранд Европа. Прозорците му от бронирано стъкло са скрити зад стена от чували с пясък, но предните врати са отворени и тя чува музиката, която долита отвътре.
– О, не, Дима. Не мога да вляза вътре. Погледни ме. Хотел Гранд Европа е прочут със своята елегантност, а тя все така е облечена в синия си работен комбинезон.
– Изглеждаш чудесно – казва той. – Какво те интересува какво мислят хората? Познаваш ли някого вътре?
– Но тук е ужасно скъпо.
– Така е. Но за какво да пестя парите си?
Въпросът не е реторичен; той очаква тя да отговори. Сякаш може да чете мислите ѝ, добавя:
– Не съм безразсъден, Марина. Мога да ги похарча сега. Както подозирам, рублата няма да струва и яйчена черупка по времето когато се върна. – Той я хваща за ръка. – Моля те, отстъпи. Тази нощ е специална.
Тя не може да си представи какво ѝ е специалното, освен че сега всяка нощ е такава. Всеки ден, всяка нощ от началото на войната са станали по-интензивни, просмукани от осъзнаването, че светът е напът да се промени. Това е странно възбуждащо. Съществува възможността, че когато всичко това свърши, Съветският съюз ще стане по-добро място. Тя е готова за промяна, за каквато и да е промяна.
Огромната зала в стил ар деко цялата жужи, всички маси са заети. Невероятно е как светът може да се килне на оста си, а хората да продължават да вървят изправени, да си живеят живота, да вечерят по ресторанти, да правят планове. С изключение на неуместните противогази, които висят на вратовете на елегантно облечените редовни клиенти, човек може да си помисли, че войната, бушуваща отвън, е измислица. Арфистка изтръгва нежна музика от въздуха, а палмови дървета се поклащат в цветната светлина, струяща от украсения с витражи оберлихт. Оберкелнерът ги повежда през залата до маса в ъгъла. Той дръпва стола на Марина, с претенциозен жест разгръща ленена салфетка и я разстила в скута ѝ.
Като с магия до лакътя на Дмитрий изниква сервитьорът Дмитрий поръчва шампанско и хайвер от есетра, обаче сервитьорът оглежда преценяващо младата двойка и споделя, че в действителност хайверът не заслужава престъпните цени, които му слагат тези дни. Оглежда се дискретно.
– Самият секретар Кузнецов вечеря по-рано тук и на него казах същото. Вместо това си поръча много хубава риба солянка, после есетра със сос бешамел и картофи, и салата от домати и краставици.
Дмитрий благодари на сервитьора и се съгласява, че най-добре би било да последват мъдрия избор на партийния секретар. Вечерята наистина е прекрасна и независимо от умората си Марина усеща, че безкрайно ѝ се наслаждава.
Дмитрий е мълчалив, но Марина запълва паузите, като му разказва за работата си в музея.
– Опаковам неща, които никога преди не съм виждала. Просто съм нямала представа. Всеки ден минаваш по обичайните маршрути из музея, виждаш едни и същи неща и забравяш колко много още не е изложено. Мисля, че никой, с изключение на Орбели, разбира се, не си е представял колко много трябва да се евакуира. Понякога наистина е много тежко.
– Тази сутрин преживях нещо мистично – споделя тя. Не би признала това пред никого, освен пред Дмитрий. – Опаковах сервиз белгийски порцелан от седемнайсети век от Делфт. На всяка чиния има различна сцена от този град. Толкова са прецизни, почти като картини, но само в бяло и синьо. Часове наред виждах само синьо и бяло, чиния след чиния, всички тези подробни изображения на къщи, канали и млекарки. И предполагам, че се бях унесла, тъй като опаковах онази чиния – на нея бе изрисувана фасадата на къща и на вратата имаше яркочервена капка. И си помислих, че това е странно, че може би има някаква религиозна символика. Но после, докато гледах следващата чиния, видях червена капка във водата на канала. И още червено. След това върху всяка чиния, която вдигах и поглеждах, се появяваше кръв. Космите на врата ми настръхнаха и малко се паникьосах, докато не осъзнах, че е от мен. Носът ми кървеше. Нищо особено, просто защото бях стояла наведена прекалено дълго време. Случва се на всички, но предполагам, че съм била толкова уморена, че изобщо не ми хрумна. Знам, че звучи глупаво, нещо, което може да разсмее и кокошките, но в един миг си помислих, че може би имам видение. – Тя се усмихва на собствената си глупост.
– Толкова ще се радвам, когато най-после приключа с порцелана. Толкова е крехък, че ме изнервя. Кълна се, че сигурно има поне хиляди чаши само за чай. Трябва да ги видиш, Дима. Някои от тях са толкова тънки, че светлината минава през тях. И свърши ватата, така че всяка една от тях трябва да завием с хартия и да сложим още нарязана хартия и изглеждат така, сякаш ще се счупят само от дъха ти. А след това и всичката онази посуда, сосиери и плата за сервиране. Човек може да покани целия Ленинград на вечеря и чиниите да му стигнат. Тя замълчава, когато забелязва, че неговите мисли са някъде другаде.
– Съжалявам – казва тя. – Почти не сме се виждали от дни насам, а аз бъбря за чинии. И ти изглеждаш уморен. Много работа ли имаш? Той изучава за момент опакото на ръцете си, преди отново да срещне очите ѝ.
– Потегляме утре сутрин. Тя остава поразена и безмълвна. Тренирали са едва от десет дни, а не цял месец, както се очакваше, и това не са войници, а доброволци в Народната армия, повечето мъже на средна възраст, без военен опит.
Въпреки че Дмитрий е по-млад от повечето си другари, той също не изглежда убедително в ролята на войник. Облечен е в обичайната си риза без яка и чифт леки ленени панталони, които висят на дългото му като върлина тяло. Книга с меки корици е пъхната в джоба на панталона му, а молив – в джоба на ризата му. С дългата си увиснала коса той прилича точно на онова, което е – студент по литература, който само е чел за войната.
– Как може да заминете толкова скоро? Още дори нямате униформи – казва тя, сякаш униформата може да подсили илюзията. Той потупва лентата на ръката си с емблемата на Народната доброволческа армия.
– Не ни трябват униформи, Марина. – След това добавя, сякаш на себе си. – Имаме нужда само от повече винтовки.
Келнерът им е донесъл чай. Тя обвива топлия порцелан с дланите си, духа парата и съзерцава чаените листенца на дъното.
– Къде отиваш? – накрая пита тя.
– Нямаме право да казваме, но със сигурност можеш да отгатнеш.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
