Сред страниците на този спиращ дъха романс читателите ще открият красива история с полъх на топъл летен бриз.
През септември, когато носталгията по отминаващото лято ни е застигнала с пълна сила, у нас излиза нов романтичен роман, който ще ни приюти сред страниците на топла като последните лъчи от красив летен залез история.
„Всяко лято след това“ е дебютният роман на канадската писателка Карли Форчън, който веднага спечели вниманието на читатели и критика и се нареди сред номинираните книги за „Най-добър романтичен роман“ и „Най-добър дебютен роман“ на наградите Goodreads Choice Awards през 2022 г.
В духа на книгите на Емили Хенри и Кристина Лорен, „Всяко лято след това“ е мъдра и изпълнена с емоции история за вторите шансове, която – също като лятото – няма да ви се иска да приключи.
Казват, че никога не можеш да се върнеш у дома отново, а за Персефона „Пърси“ Фрейзър това твърдение важи с двойна сила, откакто преди повече от десетилетие е направила най-голямата грешка в живота си. Импулсивна и глупава грешка, която я отдалечава от единственото място, което е наричала дом. И от единствения човек.
Избягала далеч от блестящите летни дни на брега на езерото в Барис Бей, Пърси живее в стилен апартамент в големия град, прекарва времето си в срещи с приятели и държи всички на безопасно разстояние от сърцето си.
До момента, в който едно неочаквано обаждане не я връща обратно към спомените ѝ за Барис Бей. Към мъгливите следобеди и топлите летни нощи, които прекарва в продължение на шест лета с най-добрия си приятел Сам. Към миговете, в които приятелството им се превръща в нещо повече – до момента, в който всичко грандиозно се разпада.
Сега Пърси ще трябва да се завърне на езерото, където годините може и да са отминали, но за връзката ѝ със Сам може би все пак има надежда. Пърси ще трябва отново да се изправи срещу решението, което е взела преди толкова много време. Но може ли любовта да бъде по-силна от грешките в миналото? Или младата жена ще трябва още веднъж да напусне Барис Бей… този път завинаги.
Дебютният роман на Карли Форчън е мащабна и носталгична история за любовта, хората и изборите, които ни бележат завинаги.
Изпълнен с копнеж и носталгия по онази лятна любов, която всеки някога е изпитвал в живота си и така и не е забравил, „Всяко лято след това“ е завладяващо и интимно писмо в бутилка. Отворете го, когато ви се прииска да поканите лятото в душата си!
„Всяко лято след това“ надмина и най-високите ми очаквания. Карли Форчън пише умно, прозата ѝ е великолепна, а героите ѝ се усещат като живи – по онзи толкова рядко срещан начин – герои, каквито читателите не спираме да търсим.“
Емили Хенри
„Сладка история за втория шанс и за това как бъдещето ни никога не се оказва точно каквото сме си го представяли.“
Джоди Пик
Из „Всяко лято след това“ на Карли Форчън
... телефонът ми отново забръмчава. Изваждам го от чантата си и с една събута обувка се насочвам към дивана, като се смръщвам, когато виждам на екрана непознат номер. Вероятно грешка.
– Да? – питам аз, като се навеждам да събуя втория сандал.
– Пърси ли е на телефона?
Изправям се толкова рязко, че се налага да се хвана за облегалката на дивана, за да се задържа на крака. Пърси. Никой вече не ме нарича така. Тези дни почти за всички съм Персефона. Понякога съм Пи. Никога не съм Пърси. От години насам не съм била Пърси.
– Ало… Пърси?
Гласът е дълбок и кадифен. Не съм го чувала повече от десет години, но е толкова познат, че внезапно отново ставам на тринайсет, намазана съм със слънцезащитен лосион с фактор 45 и чета книги с меки корици на пристанището. На шестнайсет съм и свалям дрехите си, за да се гмурна в езерото, гола и лепкава след смяната в Таверната. На седемнайсет съм и лежа на леглото на Сам с мокър бански и гледам как дългите му пръсти се движат по страниците на учебника по анатомия, от който учи до краката ми. Кръвта нахлува в лицето ми със свистене, а равномерните, силни удари на сърцето отекват в ушите ми. Поемам си немощно дъх и сядам със свит стомах.
– Да – успявам да кажа и той въздъхва продължително сякаш с облекчение.
– Обажда се Чарли. Чарли.
А не Сам.
Чарли. Погрешният брат.
– Чарлз Флорек – обяснява Чарли и започва да обяснява как е намерил номера ми – нещо за приятел на друг приятел и за някаква връзка в списанието, където работя, – но аз почти не го слушам.
– Чарли? – прекъсвам го аз. Гласът ми е писклив и напрегнат. Или може би всички части са пълни с разочарование. Защото този глас не е на Сам.
Разбира се, че не е.
– Знам, знам. Мина много време. Господи, дори не знам колко – казва той и това прозвучава като извинение.
Но аз знам. Знам точно колко. Продължавам да броя.
Изминаха дванайсет години, откакто за последно видях Чарли. Дванайсет години след онзи катастрофален уикенд след Деня на благодарността, когато всичко между мен и Сам се разпадна. Когато разруших всичко.
Навремето броях дните до заминаването ни с моето семейство към вилата, за да мога да видя Сам отново. Сега той е мъчителен спомен, който пазя дълбоко скрит в сърцето си.
Също така знам, че съм прекарала повече години без Сам, отколкото с него. В Деня на благодарността, ознаменувал седмата година, откакто за последен път бях говорила с него, получих паник атака, първата от много години, след това се опитах да се съвзема, като изпих бутилка и половина розе. Моментът беше забележителен – официално вече бях живяла без него повече време, отколкото бяхме прекарали заедно при езерото. Плаках с грозни, мъчителни ридания на пода в банята, след това припаднах. Шантал пристигна на следващия ден с мазна готова храна и държа косата ми назад, докато аз повръщах, със сълзи, стичащи се по лицето ми, а после ѝ разказах всичко.
– Беше толкова отдавна – казвам на Чарли.
– Знам. И извинявай, че ти се обаждам по това време – отвръща той.
Гласът му толкова прилича на този на Сам, че ме заболява, сякаш парче тесто засяда в гърлото ми. Спомням си, че когато бяхме четиринайсетгодишни, бе почти невъзможно да го различиш от Чарли по телефона. Спомням си, че забелязах и други неща за Сам през онова лято.
– Виж какво, Пърс – казва той, като използва името, с което някога ме наричаше, но звучеше по-сериозен от онзи Чарли, когото някога познавах. Чувам как диша през носа. – Мама почина преди няколко дни и аз… е, мислех, че би искала да знаеш.
Думите му ме връхлитат като цунами и се боря да ги проумея. Сю е умряла?
Сю беше млада. Единственото, което успявам да издам, е някакво дрезгаво:
– Какво?
Чарли звучи уморено, когато отговаря.
– Рак. Бори се с него няколко години. Съсипани сме, естествено, но тя се умори да боледува, разбираш ли?
Не за пръв път имам чувството, че някой е откраднал сценария с историята на моя живот и го е преписал напълно погрешно. Изглежда невероятно Сю да е боледувала. Сю, с нейната широка усмивка, дънкови къси панталони и русо-бяла конска опашка. Сю, която приготвяше най-хубавите пирожки в цялата вселена. Сю, която се отнасяше към мен като към своя дъщеря. Сю, която мечтаех един ден да ми стане свекърва. Сю, която е била болна от години, а аз дори не знаех. Трябваше да знам. Трябваше да бъда там.
– Толкова съжалявам – започвам аз. – Не… не знам какво да кажа. Майка ти беше… тя беше…
Звуча паникьосано, чувам се.
Дръж се, казвам си. Отдавна вече си загубила всякакви права над Сю.
Не ти е позволено да се разпадаш точно сега. Мисля как Сю бе отгледала съвсем сама двете момчета, докато управляваше Таверната, и за първия път, в който я видях, когато тя дойде във вилата, за да увери моите много по-възрастни от нея родители, че Сам е добро момче и че тя ще ни държи под око. Спомням си как ме научи да държа едновременно три чинии и за времето, когато ми каза да не се забърквам с никое момче, включително и с двамата ѝ синове.
– Тя беше … всичко – казвам аз. – Беше толкова добра майка.
– Така е. И знам, че означаваше много за теб, когато бяхме деца. Именно затова ти се обаждам – казва предпазливо Чарли. – Погребението е в неделя. Знам, че мина много време, но мисля, че трябва да присъстваш. Ще дойдеш ли?
Много време? Изминаха дванайсет години, откакто за последен път поех на север към мястото, което чувствах като свой дом повече от всяко друго. Дванайсет години, откакто постъпих глупаво и импулсивно. Дванайсет години, откакто животът ми се сгромоляса, зрелищно, разбира се. Дванайсет години, откакто за последно видях Сам. Но има само един отговор.
– Разбира се, че ще дойда.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
