В „Силата на самоконтрола: Дисциплината е съдба“ известният ментор разглежда умереността като основно качество за балансиран и успешен начин на живот.
С мотивиращото издание „Зовът на смелостта“ авторът на бестселъри Райън Холидей („Твоето его е врагът“, „Изкуството да живееш“, „Изкуството да бъдеш спокоен“) даде началото на нова поредица книги, които разглеждат четирите основни добродетели на древното стоическо учение.
След като изтъкна ролята на храбростта, известният ментор на десетки предприемачи, политици и спортисти, се завръща с втора книга от поредицата, която този път се фокусира върху „Силата на самоконтрола“ – следващото качество, което школата на стоиците възприема като „онова, на което се крепи портата към хубавия живот“.
Ако смелостта е добродетелта, която ни помага да се изправим срещу своите страхове и да се изложим на риск в името на собствените си ценности, то самоконтролът е обратната страна на монетата, чиято основна функция е да поддържа здравословния баланс в живота ни.
Самодисциплината, умереността, способността да се владееш, да поставяш граници, да контролираш емоциите и желанията си – в „Силата на самоконтрола“ Райън Холидей разглежда всички онези качества, които изграждат една дисциплинирана и осъзната личност.
Авторът на „Твоето его е врагът“ дефинира умереността като умението да се контролираме физически, умствено, духовно... да изискваме най-доброто от себе си дори когато никой не ни наблюдава. От ежедневни задачи (като това да подреждаме бюрото си, да ставаме рано, да работим концентрирано и усърдно) до ключови за собственото ни самоусещане умения (като това да понасяме собствените си грешки и да извличаме поуки от тях) – Райън Холидей ни дава точната рецепта как да поемем отговорност сами за себе си и да не вървим по пътя на най-малкото съпротивление.
„Чрез дисциплината ние се освобождаваме. Тя е ключът за оковите. Чрез нея се спасяваме“, пише той и се опира на множество примери от живота на велики и популярни личности, успели да надмогнат себе си в трудни моменти: от Епиктет и Марк Аврелий, през Теодор Рузвелт, Чърчил, кралица Елизабет II и Мартин Лутър Кинг.
В тази книга ще научите:
· защо перфекционизмът е порок;
· защо е толкова важно да можем да казваме „не“;
· защо е важно да спортуваме;
· как да не сме зависими от удоволствията и импулсите;
· как да си поставяме реалистични очаквания;
· защо е важно да обръщаме внимание на простите неща от ежедневието.
С помощта на достъпно обяснени философски мъдрости „Силата на самоконтрола: Дисциплината е съдба“ ни припомня, че за да овладее каквото и да било, човек първо трябва да умее да контролира собствените си мисли, емоции и действия. А в нашия свят, изпълнен с безброй изкушения – кое от кое по-трудни за отклоняване – самоконтролът се превръща в задължително качество за онези мислещи личности, които се стремят да разгърнат истинския си потенциал.
Из „Силата на самоконтрола: Дисциплината е съдба“ от Райън Холидей
ГЛЕДАЙТЕ НА ВСИЧКО ТАКА
Джордж Вашингтон преживява много обрати.
Единайсетгодишен губи баща си. Попада под обстрел за пръв път, преди да навърши двайсет и две, когато засада във френска крепост на река Охайо разпалва Френско-индианската война. Макар да приключва с победа, Американската война за независимост в действителност е почти безкрайна поредица от поражения и временни неуспехи, от Лонг Айланд до Кипс Бей, от Уайт Плейнс до Форт Уошингтън. По време на деветгодишната война Джордж Вашингтон е в отчайващо трудно финансово положение и тръпне в тревожно очакване на новината, че любимият му Маунт Върнън е опожарен. След войната, по време на хаоса в управлението, той се оказва въвлечен в политическите боричкания и накрая става президент. На този пост е подложен на критики в пресата и е принуден да се съобразява с несговорчиви подчинени и взискателни избиратели.
Когато е на двайсет и шест години, Вашингтон гледа пиеса за стоиците и чува фраза, която ще се превърне в негов девиз за цял живот и която той ще си повтаря винаги, когато се окаже в трудно положение – независимо дали става дума за временен неуспех на бойното поле, или за вътрешни междуособици между членове на кабинета му.
„... в спокойната светлина на благата философия.“
Тъкмо в тази блага и спокойна светлина Вашингтон посреща новината, че един от неговите генерали го клевети зад гърба му. В тази блага и спокойна светлина Вашингтон се справя с тъжната новина, че двамата със съпругата си не могат да имат деца. В тази блага и спокойна светлина той отива на бурна среща със своите офицери, които заплашват с бунт срещу американското правителство, и умело, търпеливо успява да предотврати държавна измяна.
Само през юни 1797 година Вашингтон си напомня този девиз в три различни писма в опит да се предпази от прибързана преценка и от загуба на контрол над емоциите си, и в това анализира положението с хладнокръвие, уместно за един „баща на нацията“.
Защото и за него, като за всички нас, останалите, тази нагласа не е естествената.
Както отбелязва негов приятел, Вашингтон не е неуязвим за „бурните страсти, които съпътстват всяко величие и нерядко помрачават неговия блясък“. Всъщност борбата с тях е първата и най-дълга битка в живота му. Това е, отбелязва въпросният приятел в своята възхвала, и най-впечатляващата победа на Вашингтон, „толкова величава е империята, която е завладял в тази сфера, че спокойното поведение става негова отличителна черта за цял живот“.
Художникът Гилбърт Стюарт прекарва много часове с Вашингтон през 90-те години на ХVIII век, докато рисува негов портрет. Открива неустрашим, решителен и сериозен човек. Докато го опознава, Стюарт усеща бушуващите му страсти, но е изумен от начина, по който Вашингтон ги овладява със своята „преценка и невероятен самоконтрол“. Точно затова малцина са го виждали да избухва. Вашингтон не е стоик по природа, той се изгражда като такъв. Не постоянно, а наново всяка минута, всеки ден, във всяка ситуация, доколкото е по силите му.
Случвало ли се е Вашингтон да се чувства безсилен и безпомощен? Разбира се. Само си представете на какво е бил изложен!
Но според Томас Джеферсън, който често спори с Вашингтон, той никога не предприема нищо, „докато не претегли зряло всички обстоятелства, всички съображения“. Първоначалната му реакция е като на всеки от нас, но той се старае да обмисли всяко положение, да потърси по-добър ъгъл, от който да го разбере и обясни.
Минава известно време между стимула и реакцията към него, между всяка конкретна информация и вземането на решение. Да, времето е кратко, но все пак достатъчно дълго, за да вмъкнем в него философия. Ще го използваме ли, за да мислим, да проучваме, да изчакаме още информация? Или ще се отдадем на първите впечатления, на вредните инстинкти, на старата рутина? Тази пауза, това временно изчакване е всичко. Мигът преди...
... да направим прибързано заключение
... да осъдим предварително
... да допуснем най-лошото
... да се втурнем да решаваме проблемите на децата си вместо тях (или да ги приспим)
... да натикаме проблема в някаква кутийка
... да обвиняваме
... да се обидим
... да се извърнем уплашено настрани.
Вече стана дума, че има висша и нисша същност. Те са свързани с два вида мисловни процеси, които осъществяваме и които психолозите наричат бързо и бавно мислене. Бързото мислене често е проява на нисшата същност. Инстинктите са свързани с нея (като колебанието на Теодор Рузвелт дали да покани Букър Т. Уошингтън в Белия дом заради политическите последици от този акт). Бавното мислене е присъщо на висшата същност. Бавното мислене е характерно за рационалната, философската, принципната същност. Да мислите истински, да анализирате какви искате да бъдете (да осъзнаете след размисъл, както прави Рузвелт, че това колебание трябва да бъде преодоляно).
Ние поспираме. Овладяваме се. Оглеждаме нещата на светло. Питаме: вярно ли е? Наистина ли е толкова притеснително, колкото изглежда? Толкова страшно и дразнещо, колкото си помислих отначало?
Не допускайте страхът, предразсъдъкът или притеснението да вземат решение. Не позволявайте на темперамента да се наложи. По-точно, оставете темперамента, който се стремите да имате, който постът ви изисква, да си свърши работата.
Един лидер не бива да взима импулсивни решения. Той трябва да ръководи по-рационално, по-овладяно. Което не означава, че няма да се изкуши, че ще бъде неподвластен на импулси. Просто ще бъде достатъчно дисциплиниран, за да не действа под тяхна власт. Не и докато не бъдат подложени на изпитание, докато не бъдат осветени и анализирани проблемите.
Независимо дали става дума за пост, социални медии или скъпа служебна грешка, за очевидна лъжа, с която някой се е опитал да ни измами, за непокорен служител, трудна пречка, случайно проявено безчувствие, или сложен проблем, всичко трябва да бъде преценено улегнало и със зрял поглед.
Животът ще ви подлага на много изпитания, както е станало с Вашингтон, Франкъл, Рузвелт, с всеки родител и всеки човек, живял на тази земя.
Въпросът е как вие ще гледате на всичко това? Доколко владеете призмата, през която следва да възприемате житейските събития?
Защото от отговора зависи какво ще съумеете да направите... и което е по-важно, що за човек ще бъдете.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
