Планината има свой език. Говори бавно, с вятър, с тишина, с потропването на дърва в огнището. И понякога, ако останеш достатъчно дълго, ще ти изпрати човек, който да преведе думите ѝ. За мен този човек беше баба Катя.
Срещнах я в едно малко родопско село, където пътят свършва и започват облаците. Седи пред къщата си, сплита прежда и гледа към върховете, сякаш наблюдава времето, не деня. „Гост ли си, дъще?“ – попита ме. „Да, но ми се иска да остана“, отвърнах. Тя се усмихна: „Всички така казват. А после си тръгват.“
Седнах до нея и говорихме за всичко – за това как някога селото е било пълно, как сега тишината е най-постоянният му жител. „Младите тръгват, старите оставаме да пазим пътеките“, каза тя. „Не е лесно, но има смисъл – някой трябва да пази спомените живи.“
Тогава разбрах – не всички пътувания са, за да стигнеш някъде. Понякога най-важните пътешественици са тези, които остават. Които пазят огъня, докато ние тичаме от място на място. Които знаят, че планината учи на търпение и на това да виждаш смисъл в малкото.
Когато си тръгвах, баба Катя ми подари малка вълнена гривна. „За да помниш, че има места, където времето не бърза“, каза. И оттогава, когато усетя, че животът отново ме завърта прекалено бързо, я слагам на ръката си. Тя е моят компас към простите неща – чай, тишина и мириса на дърво в огнището.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
