България нашир и длъж - Кино, театър и книги - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
България нашир и длъж
Автор: Peika.bg
България нашир и длъж

Авторът на „Планините на България“ се завръща с нов луксозен албум със снимки и 31 пътеписа от различните краища на страната ни.

С авантюристичното издание на „Планините на България“ пътешественикът и фотограф Иван Панкев преведе читателите през най-високите върхове на всички 42 планини в страната ни и доказа, че няма заснежен хребет или несъществуваща пътека, които да се изпречат на пътя му.

Сега пътеписецът, пропътувал хиляди километри и пет континента, се завръща с нова доза приключенски дух и ни кани да преоткрием „България нашир и длъж“ в новия си луксозен албум с главозамайващи фотографии и 31 маршрута из планини, каньони, пещери, водопади – та чак до морския бряг.

Във втората си книга Иван Панкев слиза от планинските първенци – след кратко посещение на „Покрива на Балканите“ връх Мусала – и отправя поглед към красотата на някои от най-любимите си места из българската природа, скрити във всеки един край по географските ни ширини.

Странстванията му го отвеждат от най-източната до най-западна точка на страната ни, от най-високия връх до широките брегове на северното Черноморие и най-ниската точка у нас, от обезлюдените погранични села до географския център на България. 

Какво е чувството да пропътуваш целия български участък на река Дунав – от устието на река Тимок до Силистра – с дървен сал? Къде свършва българският Камино? Къде се намират Малкият и Големият рай у нас? Коя е новата най-западна точка на България и защо дълги години сме си мислели, че това е връх Китка? 

В „България нашир и длъж“ Иван Панкев повдига завесата на тези и още много въпроси и насочва интереса на своите читатели към някои по-слабо известни, но все така красиви кътчета на родната ни природа. 

Той оборва широко разпространеното мнение, че България е малка „земя като една човешка длан“ и ни припомня, че на територията ни има невероятно многообразие от златисти пясъчни плажове и планини с алпийски характер, пълноводни водопади и бистри езера, мистични мегалитни хилядолетни паметници и артефакти от древни цивилизации. 

А невероятните му фотографии съпътстват, оцветяват и вдъхват живот на всеки един от разказите му; запечатват избухнали в златна есен гори, ярки като пожари залези и безброй блещукащи звезди – гледки, които ни припомнят коя е най-голямата награда на пътешественика. 

Из „България нашир и длъж“ от Иван Панкев

България нашир и длъж

 

Нос Шабла

ДОБРУДЖАНСКО ПЛАТО и най-източната точка на България

Добруджанското плато спада към Източната Дунавска равнина, където заема голяма част от историко-географската област Добруджа, като продължава и на румънска територия. По-високо е на югозапад (без ясно изразен връх), на североизток постепенно се снишава и на места се спуска стръмно към черноморския бряг.

Лишен от задоволяващата обсесивно-компулсивното ми разстройство възможност да изкача първенеца на Добруджанското плато, поради липсата на такъв, паркирам в покрайнините на село Храброво и се отправяме към едно антично скално светилище. Теренът е плосък, открит, с редки храсти, опасана от добитъка свежа трева и набодени през равни интервали вятърни турбини с лениво въртящи се перки.

Едва сме тръгнали, Севар обявява, че е гладен, и Татяна отскача до колата за храна. После пък юнакът отказва да се придвижва на собствен ход, защото е уморен, и леко раздразнен, отнасям обратно колелото му без педали и вземам раницата за носене. Когато се връщам, заварвам съпругата ми в разговор с шофьора на един джип.

Бай Георги е на 76 г. и е облечен в дебел вълнен пуловер въпреки пролетните температури. Стадото му овце тъкмо се връща от паша и той ни предлага да ни закара от другата му страна, за да не изплашат кучетата му нашия младеж. Веднъж сместили се някак и тримата на предната седалка до него, шофьорът решава да ни откара направо до набелязаната от мен цел и дава газ по неравния черен път. Отбелязвам, че нашият форд Хенри не би се справил тук, а той отвръща пренебрежително:

– Тези автомобили са пълен брак! Аз имам 3 джипа и два буса.

След броени минути сме при Отлу бурун (от турски – „Селищен нос“) – тесен, каменист нос, маркиращ южната граница на Добруджанското плато, спускащо се почти вертикално към долината на Батовска река. От късната Бронзова епоха до I хил. пр. Хр. тук функционирало укрепено скално светилище, вероятно свързано със соларния култ.

Безплатният ни и непланиран местен екскурзовод ни посвещава в неговите особености:

– Мястото е популярно сред иманярите, вижте колко изкопи има. Онзи там даже е копан с багер. Понякога излизат монети. Отдавна, преди много години, морето – кимва той към мержелеещата се в далечината синева – е стигало дотук и пиратите са складирали плячката си, но надълбоко, на 30 м поне трябва да се копае. Занимавал съм се и аз преди доста с иманярство, докосвал съм се до разни неща, но късметът никога не е бил мой... Скоро не съм идвал тук – извинява се Георги, докато се лута насам-натам из шубрака с цветисти ругатни на уста в опит да ми покаже двата основни елемента на светилището. – Това е ралото – най-сетне открива той прецизно изсечен в предварително подготвена скална площадка край ръба на платото жлеб с почти триъгълно сечение, ориентиран точно изток – запад, – а онова е окът – сочи водачът ни към втори, почти идентичен жлеб, но с ориентация север – юг.

После ни оставя да се разтъпчем и да снимам на спокойствие, но на сбогуване през сваления прозорец на джипа ме пита с надежда:

– Ти от уреди разбираш ли?

– Само от този – вдигам аз фотоапарата в ръцете ми, а след всяка моя крачка по разстлания килим от жълти, оранжеви, сини и лилави перуники и разни други розови и жълти цветчета се разнася аромат на етерични масла.

Няма да изпадам в подробности за следващата ни спирка, тя е световноизвестна. Ще кажа само, че колкото и време да отделите на Архитектурнопарков комплекс „Дворецът“ в Балчик, бивша лятна резиденция на румънската кралица Мария Единбургска, с неговите множество сгради в различни стилове – български, ориенталски, мавритански, трансилвански, готически и др. – и богата, терасирана ботаническа градина, наподобяваща Бахайските градини в Хайфа, все ще е малко.

Със своето местоположение, изглед и история крепост Калиакра си е направо задължителна отбивка. Тя заема дълъг и тесен нос от клифов тип с отвесни 70-мет рови стени, което обяснява защо на него са съществували укрепления от древни времена. Още през IV в. пр. Хр. той бил населен от тракийското племе тиризи, дали му името Тиризис, а античният географ Страбон го посочва като столицата на цар Лизимах, един от наследниците на Александър Македонски и управител на Тракия. През елинистичната и римската епоха крепостта била разширена, но най-голям разцвет изживяла през втората половина на XIV в., когато била столица на Карвунското деспотство на владетелите Балик и Добротица – едно от последните паднали под османско робство български владения. Това ни отвежда до вариация на вероятно най-разпространената легенда в България: 40 български девойки, една от които Калиакра, завързали косите си заедно и се хвърлили в морето, за да не попаднат в ръцете на поробителите.

Наситили се на културно-исторически впечатления, следващите няколко часа разпускаме на разкошния пясъчен плаж на съседния залив Болата, ограден от кирпиченочервени варовикови скали. Студената морска вода „реже крака“, но на Севар не му прави впечатление и нагазва до кръста, докато априлското слънце прежуря раменете му. Аз не издържам дълго и хващам по тясна пътечка към няколко малки пещери, служили през античността като скални жилища.

Огънчето е една от по-особените атракции на Северното Черноморие. Наглед нищо особено – ръждясала метална тръба с газ, оставен да изтича свободно поради малкия му дебит, – но на терен скептицизмът отстъпва пред очарованието. Околовръст е натрупана стена от камъни, отворена на изток към морето, в която са оформени и скамейки за сядане на завет, а намиращото се в непосредствена близост отвесно скалисто крайбрежие на Камен бряг си е забележителност само по себе си. Нищо чудно, че всяка година хиляди се събират тук, за да посрещнат заедно първия за годината юлски изгрев под кънтящите звуците на July Morning а съдейки по многобройните надгробни плочи на загинали младежи, някои така и не си тръгват.

Бях посещавал Национален археологически резерват „Яйлата“ преди, но между другото, като част от програма с претрупан график и не бях успял да видя почти нищо от голямата територия на обекта, обхващащ над 100 пещерни жилища, датирани към V хил. пр. Хр. и използвани през Средновековието като скални обители, няколко некропола с гробници, скално светилище с подравнена площадка с различни по форма и размер плитки ямки и ранновизантийска крепост от времето на император Анастасий.

Сега с Татяна и Севар не бързаме за никъде и щъкаме дълго. Вмъкваме се в първата изпречила се пред очите ни пещера, но изскачаме скоропостижно заради прекалено натра подсказваща за нейното съвременно предназначение. Спускаме се внимателно до доизсечена в стръмните крайморски скали гробница. Разглеждаме с любопитство останките от винарната. Катерим се по реставрираните стени на крепостта и се дивим на скалната църква с три отделения, едното от които с отдушник, „Св. Св. Константин и Елена“, по чиито стени са вдълбани голям брой кръстове и прабългарски рунически знаци.

Официалното работно време е минало отдавна, други посетители няма, а меката светлина милва потъналото в зеленина и нацъфтели дръвчета плато, завършващо с блъскан от вълните 60-метров, нацепен, искрящобял варовиков вертикал. После Богът слънце се катурва към западните предели на Понтийската степ и очертава маховете на ципокрилите ветрогенератори.

Замръкваме в Кария, единственото официално регистрирано с постановление рибарско селище у нас, което отдавна е загубило своето очарование и вече е по-скоро бързоразрастващ се грозноват курорт, приятно безлюден и притихнал през този сезон. Едно не може да му се отрече – намира се буквално на метри от Шабленския фар – нашият най-северен, най-висок (32 м) и най-стар (на 165 г.) морски фар.

Мотивацията ми обаче да се измъкна тихомълком от леглото в безбожния час 05:30 е друга – фарът на нос Шабла маркира най-източната точка на България. Затова, когато Хелиос се разбужда и бавно се измъква изпод завивката на хоризонта, аз и пазачът на фара сме първите озарени хора в страната (с повече от 20 минути преди софиянци).

С тази нескромна мисъл и под съпровода на звучащия в главата ми кавър на онази популярна песен на „Енимълс“*:

There is a lighthouse way down in Shabla

they call the Rising Sun...

(от англ. „Там долу в Шабла има фар, наричат го Изгряващото слънце...“)

отивам да събудя Татяна, все пак тя днес има рожден ден.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Кино, театър и книги
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин