„Час, изпълнен с плам“ е деликатна и красива история, която разкрива японската душевност.
След романа-съзерцание и обяснение в любов към Япония „И розата сама да е” , в койтосред градините на Киото млада жена открива пътя обратно към себе си, обичаната френска писателка Мюриел Барбери („Елегантността на таралежа“) отново врича сърцето си на Страната на изгряващото слънце с предисторията на младата Роз. Или по-точно с историята на нейния баща, чиято сянка тя търсеше неуморно в предната книга.
Деликатен и улавящ есенцията на японската душевност, „Час, изпълнен с плам“ разплита съдбата на мъж, търсещ хармонията през целия си живот, но на когото е забранено да се доближава до дъщеря си, която я олицетворява. Това без съмнение е литература, която утешава, но и съзаклятничи със страданието. Литература, носеща смирение.
На двайсет години Хару Уено обръща гръб на планините и търговията със саке на баща си, напуска родния град и заминава за Киото. Младият мъж не разполага нито с пари, нито с връзки, но пък притежава богатство, с което малцина разполагат – мир със самия себе си. С времето Хару се превръща в преуспяващ търговец, който отдава живота на приятелството, цветята и изкуството. Докато сред вечното спокойствие на дзен градините не се прокрадва изумруденозелената рокля, изящната осанка и финото лице на пристигналата от Франция Мод.
Тихата и особена любов, която пламва между двамата, завинаги ще промени съдбата на Уено. Защото тогава, когато пламъкът изчезва, идва нещастието. А нещастието и изяществото са еднакво безкрайни, както пише Барбери.
Символ на тази вечност става дъщеря им Роз – олицетворението на тайната, истината и душата на цялото съществуване на Хари, но до която той не може да се доближи. Бащата без дъщеря ще открие самотата и близостта, меланхолията и радостта. А една разходка с нов приятел може би ще му разкрие истината. И ще го завърне към любовта и корените, от които той сам се е изтръгнал.
Сред страниците на „Час, изпълнен с плам“ се разлива животът с цялата му двойнственост – опакото и дланта, свързани и разделени в кръг от последователни привличания и отблъсквания. А стара японска легенда се прокрадва като лисица, която носи послание отвъд времето и пространството.
С присъщата си изящност и бодлива елегантност Мюриел Барбери създава история, посветена на очакването на този един-единствен час, изпълнен с плам, който може да осмисли цял един живот.
Прочетох книгата с истинско удоволствие и бих я препоръчал на всички, които искат да се докоснат до японската душевност.
Братислав Иванов, консултант на книгата ипърви преподавател по класически японски език в СУ.
Из „Час, изпълнен с плам“ oт Мюриел Барбери
Срещата на Хару Уено и Кейсуке Шибата се случи преди половин век при Томоо Хасегава, който продуцираше предавания за изкуството в Националната телевизия. Японците рядко приемат гости вкъщи, но в дома на Томоо се срещаха японски артисти, артисти от чужбина и всякакви хора, които изобщо не бяха артисти. Мястото наподобяваше платноходка, заседнала в покрит с мъх речен бряг. Ветровете нахлуваха през прозорците и оставаха уловени на горната палуба даже посред зима. Задната част на кораба се прилепяше към едната страна на Шинньо-до. Носът на кораба сочеше планините на изток. Томоо беше замислил, нарисувал и поръчал построяването на този дом в началото на шейсетте години, а после беше отворил вратите му за всички жадни за изкуство, саке и празненства. Изкуството и сакето бяха чисти. Поддържаха се вечно такива, каквито бяха. Нищо никога нямаше да промени чистотата им.
Ето така допреди почти десет години Томоо Хасегава упражняваше властта си от своя хълм. Наричаха го Хасегава сан или използваха умалителното име Точан, както с обич се обръщаха към децата. Гостите идваха и си тръгваха по всяко време, без значение дали Томоо си е вкъщи, или е другаде. Обичаха го, искаше им се да бъдат като него и никой не му завиждаше. Томоо обожаваше Кейсуке, а Кейсуке обожаваше Томоо и сякаш нарочно и двамата си умираха да им е студено. Без значение какъв е сезонът, Томоо и Кейсуке се разхождаха леко облечени из пътеките на храма. На 10 януари 1970 година, рано сутринта, Хару за пръв път се нареди сред хората от техния кръг. На зазоряване хълмът приличаше на грамаден леден блок, пламъците в каменните фенери трептяха, въздухът миришеше на кремък и тамян. Онези двама, облечени в леки дрешки, дружески си приказваха ли, приказваха, а Хару зъзнеше в дебелото си палто. Него обаче изобщо не го интересуваше, че му е студено, защото в онази ледена зора се беше оказал на поклонение. Домът на семейството му се намираше в Такаяма, но мястото, където щеше да е живял и да живее своя истински живот, беше Шинньо-до. Хару не вярваше в предишните животи, вярваше в духа. Занапред щеше да живее като поклонник. Безчет пъти имаше да се връща на истинското място, откъдето беше родом.
Храмът Шинньо-до стоеше в съседство с други храмове. Издигаше се на възвишение на североизток от града, което Хару наричаше по същия начин. Навсякъде имаше кленове, извисяваха се древни сгради, дървена пагода, пътища, покрити с камък, и естествено, гробища, прострели се по билото и склоновете и хълма, сред тях бяха и гробищата на Шинньо-до и на Куродани. Щом парите потекоха, Хару започна да дарява с еднаква щедрост Шинньо-до и Куродани. В продължение на почти петдесет години всяка седмица слизаше от червеното порше, изкачваше се до храма, заобикаляше го, продължаваше на юг, вървеше по дължината на двете гробища, прекосяваше третото, съзерцаваше Киото в подножието, спускаше се по каменните стъпала към Куродани, извървяваше завоите на север между храмовете на комплекса, връщаше се на мястото, откъдето беше тръгнал, и във всеки миг се чувстваше у дома си. Считаше се за будист единствено по силата на традицията, но воден от желанието да обедини всичко в живота си, той беше убедил себе си, че будизмът е името, което неговата култура даваше на изкуството или – поне – на корена на изкуството, който наричат дух. Духът обединяваше всичко. Обясняваше всичко. По някаква тайнствена причина хълмът на Шинньо-до въплъщаваше същността на този дух. Влезеше ли Хару през входа на храма, той прекосяваше скелета на живота, оголен от неговата непристойност, измит от баналностите му. С годините прозря, че просветленията му се раждат от организацията на мястото. През вековете хората бяха издигали сгради, създавали градини, изградили храмове, посадили дървета и поставили фенери и накрая този непосилен и извършен с търпение труд беше сътворил чудо: всеки, който вървеше по пътеките на комплекса, изпитваше чувството, че общува с незримото като с близък човек. Мнозина приписваха заслугата на висшите създания, които населяваха свещените места, но Хару беше научил от камъните на своя поток, че духът се ражда от формата, че не съществува друго освен формата, щастието или нещастието, които произтичат от нея, вечността или смъртта преминават в извивките на някоя скала. Затова през онази зима на 1970-а, когато все още беше никой, реши, че прахът му един ден ще почива на това място. И причината беше, че Хару не само знаеше кой е, ами знаеше и какво иска. Чакаше само да разбере каква ще бъде формата.
И по тази причина, когато се запозна с Кейсуке Шибата, видя бъдещето си така ясно, както ясно човек вижда глинена купа посред бял ден. Онази вечер Томоо Хасегава, който си играеше на меценат, лансираше в дома си неколцина млади хора на изкуството, които се открояваха сред другите. Имаше вече традиция да носят произведенията си в платноходката на Шинньо-до. Целият Киото се стичаше, пиеше, разговаряше, после разгласяваше имената им. По-голямата част от тези артисти бяха свободни електрони. Не принадлежаха към никоя школа, нито произхождаха от някое известно семейство. Искаха – от гледна точка на културата желанието им беше сложно за осъществяване – да бъдат независими. Не копираха съвременното западно изкуство. Обработваха глината на своята родна земя и ѝ придаваха необичайна форма, която неизменно изглеждаше японска, но не така, както при великите стари майстори. В края на краищата отговаряха на вкуса на Хару, защото приличаха на представата, към която той се стремеше за себе си: млад, но задълбочен като светоглед; верен, но свободен от обвързаности; разумен, но и пълен с дързост.
По онова време няколкото галерии за съвременно изкуство, които се появяваха, оцеляваха, като продаваха и традиционно изкуство, каквото пазарът, който беше много затворен, изискваше да има. За Хару, син на скромен производител и търговец на саке от планините, беше изключено дори да стъпи на тези места. Плащаше стаята си в Дайтоку-джи, като участваше в поддържането на храма и работеше вечер в един бар, за да покрива разноските си за обучението си по архитектура и английски. Притежаваше всичко на всичко едно колело, учебниците си и приборите за чай, дадени му от неговия дядо. Четвъртото, което притежаваше, беше палтото, което носеше от ноември до май на закрито и открито, но студът го тормозеше. И въпреки всичко именно в онзи мразовит януари, когато нямаше нищо, в празните му ръце поставиха великолепен компас. Тогава си помисли: „Ще направя същото като Томоо, но ще действам с по-голям размах“.
Така и постъпи. След още някоя и друга вечер в пиене на саке като начало разкри замисъла си на Кейсуке; започна с думите: „Имам нужда от парите ти, за да сложа началото“. Вместо отговор Кейсуке му разказа притча. Около 1600 година синът на един търговец поискал да стане самурай и неговият баща му рекъл: „Аз съм стар и нямам друг наследник, но самураите почитат пътя на чая и затова ти давам благословията си“. На другия ден Хару покани Кейсуке в стаята си и в съдовете на дядо си му приготви чай в церемония, която не беше претенциозна и все пак съдържаше нотка тържественост. Пиха чай, разговаряха и се смяха. Снегът валеше над храмовете, натрупваше се върху фенерите с безукорни гарванови криле и най-неочаквано Кейсуке мина към стих за пустотата на религията. „Будизмът не е религия – възрази Хару – или пък е религията на изкуството“. „В такъв случай е и религията на сакето“, изтъкна Кейсуке. Хару се съгласи и двамата продължиха да пият. Накрая Хару уточни необходимата сума. Кейсуке му я зае.
След това Хару бляскаво преодоля пречките. Нямаше място, нае един склад. Нямаше връзки, използва тези на Томоо. Не беше известно име, зае се да гради имената на другите. Очароваше всички и Кейсуке се беше оказал точен в преценката си: Хару дълбоко в себе си беше търговец, но за разлика от своя баща, той щеше да се превърне във велик търговец, защото не само имаше усет към сделките, но и усет към чая и така да се каже, към благодатта. Всъщност съществуват два вида благодат. Първата произтича от духа, роден от формата, и за да намери този вид благодат, Хару отиваше в Шинньо-до. Вторият вид по същество съвпадаше с първия, но възприет от друг ъгъл, защото се проявяваше по особен начин, наричаха го „красота“ – красотата Хару търсеше в дзен градините и за нея посещаваше артистите. Погледът му, школуван от традицията на чая, проучваше работите им и пронизваше душата. Хару накратко обясняваше вещината си така: „Нямам талант, но имам изключителен вкус“. Тук той се лъжеше, защото съществуваше и трети вид благодат, която изпълваше другите два вида, и в нея Кейсуке виждаше най-върховната дарба. И макар при Хару тя да се крепеше в един парадокс, това с нищо не намаляваше въздействието ѝ: през целия си живот той щеше да е пълен провал в любовта и да бъде изключителен приятел.
Само че приятелството е част от любовта.
Един ден, след като Хару вече много пъти беше доказал, че има слабост към жените от Запад, Кейсуке му каза:
– За мен всичко: животът, изкуството, душата, жената, е нарисувано с едно мастило.
– Какво мастило? – попита Хару.
– Япония – отговори му Кейсуке. – Не си представям как ще докосна чужденка.
За Хару подобно отношение беше немислимо, макар да разбираше любовта на Кейсуке към родното и честно казано, кой не би го разбрал? Човешкото сърце не можеше да си пожелае нищо повече от Сае Шибата. При среща с нея хората изпитваха чувството, че ги пронизва копие. Не изпитваха болка, беше все едно наблюдават как се разгръща бавно неизразимо действие. Какво действие? Не знаеха, забавянето не позволяваше да се научи много – дали е красива, дребна, жива или сериозна, никой не можеше да каже. Бледа, да. Но друго в паметта не оставаше, само чувството за силното присъствие. И ето че една вечер през ноември 1975-а земетресение беше разтърсило земята, докато Сае и малката Йоко пътували и вече наближавали Каседа, където живееше тяхната майка и баба. Лек трус – после нищо. Върху колата пада дърво и безкрайността угасва.
– И това е само началото – каза Кейсуке на Хару.
– Няма причина да продължава – увери го Хару.
– Престани да ме баламосваш – отсече Кейсуке.
– Добре – отстъпи Хару.
И пак застана до грънчаря, без да изрече и една безполезна дума десет години по-късно, на 14 февруари 1985 година, когато Таро, по-големият му син, почина, както и двайсет и шест години по-късно, на 11 март 2011-а, когато дойде ред и на малкия, на Нобу.
– А аз не мога да умра – беше казал Кейсуке при смъртта на първия си син. – Това се нарича съдба – уточни той и взе чашата саке, която му подаваше Хару.
– Откъде знаеш? – попита Хару.
– От звездите – разкри Кейсуке. – Колкото и да не умееш да слушаш. Ама теб в слушането никакъв те няма, хората в планината са от глупави по-глупави.
В действителност Хару Уено можеше да бъде безогледен, както понякога умееха да са хората от планините, и за по-малко от десет години преуспя толкова, че надмина всички надежди. От началото прие и продължи да използва похвата да наема достъпни за кратко места, където да представя произведенията. Единственото място, което беше придобил, беше склад. Освен това вече всичко беше друго: той беше богат човек, могъщ, възхваляваха неговите артисти. За това си имаше няколко причини, сред които възможността, която беше уловил и използвал, и също – чудесен подход – фактът, че както мъдро откриваше пиленцата си, така – колкото с искреност, толкова и с пресметливост – мъдро подбираше и своите купувачи.
Хората не си представяха до каква степен умееше да разгаря амбицията: не искаха само произведенията, искаха да бъдат клиенти на Хару Уено. В началото той обслужваше сам, когото и да доведеше Кейсуке, често в някой ъгъл, докато се пресмятаха продажбите. Винаги имаше саке и пиеха до късно вечер, после Хару водеше всички някъде да вечерят. Щом другите вече се търкаляха под масата, двамата с Кейсуке си тръгваха пеша под лунната светлина. В тези бездънни часове говореха за най-съществените неща. „Защо пиеш“, попита Хару много преди смъртта на съпругата му. „Защото знам каква ще е съдбата ми“, отговори Кейсуке. А когато Сае и Йоко загинаха, му напомни: „Нали ти казах“. Друг път Хару го попита: „Кое пазиш: невидимото или върховното?“. Кейсуке се появи чак след няколко дни и донесе на Хару картина, по-красива от която нито беше рисувал, нито щеше да нарисува. Понякога само се наслаждаваха на звездите, докато пушеха и говореха за изкуство. Друг път Кейсуке разказваше притчи, примесени както с класическа литература, така и със свой си фолклор. Накрая всеки се прибираше в дома си, който беше на двеста крачки от дома на другия на брега на Камогава.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
