„Горчиво-сладко“ от Сюзан Кейн изследва колко е важно да изпитваме и тъга и меланхолия - Кино, театър и книги - Peika.bg

Авторката на „Тихите“ обединява примери от практиката си и научни изследвания срещу култа към културата на позитивизма.

След като разби всички клишета и доказа силата на интровертите в бестселъра „Тихите“, вдъхновяващата Сюзан Кейн се заема с нелеката задача да обори наложения култ към токсичната позитивност и доказва, че да изпитваш меланхолия или копнеж има съществена роля за запазване на психичното ни здраве.

Избрана за книга на месеца от литературния клуб на Опра, книга на годината на Wall Street Journal и бестселър на New York Times, „Горчиво-сладко“ е ценен спътник по пътя на трансформирането на болката и копнежа в градивна сила, която да ни помогне да живеем в хармония със себе си и света.

Позовавайки се на биографиите и възгледите на някои от най-великите мислители и творци в историята, лични истории и научни изследвания, Сюзан Кейн се опитва да обясни защо горчиво-сладките състояния могат отключат творческата енергия и да ни помогнат да се свържем по-добре със себе си и хората около нас.
Тази книга е за вас, ако:

·         ви е писнало от репликите „Гледай позитивно на нещата“ и „Просто се усмихвай!“;

·         някога сте се чудели защо харесвате тъжни песни;

·         намирате утеха в дъждовните дни;

·         изкуството, филмите, природата и красотата ви разчувстват лесно.

Но също така –  тази книга е за вас, ако:

·         познавате тийнейджър, който се опитва да намери смисъл в ре­дуващите се полюсни емоции на този период;

·         искате да изградите здравословна култура на работното място;

·         се опитвате да преживеете травма от скорошна загуба;

·         се опитвате да разгърнете своя творчески потенциал;

·         и изобщо искате да се справите с негативните емоции.

В противовес на култа към позитивизма, застъпен в редица психологически практики, „Горчиво-сладко“ показва как  меланхоличното състояние на ума е тихата сила, която ни помага да надхвърлим личната и колективната си болка. Нещо повече – непризнаването на собствените тъга и копнеж най-често водят до емоционална небрежност, разочарование и агресия.

Кейн базира своята теза на дългогодишни проучвания на творби на художници, писатели и мислители и на традиции на мъдрост­та от целия свят, както и на работата на съвременни психолози, учени и дори изследователи на мениджмънта. Така тя стига до извода, че само чрез осъзнаването на факта, че всички познават или ще изпитат в някакъв момент загуба, меланхолия и копнеж, можем да потърсим път един към друг и да се научим да трансформираме собствената си болка в творческа енергия, свързаност и разбиране.

На достъпен и разбираем език изданието не само разглежда експертните съвети, които може да прочетете или чуете по време на терапия и семинари, но и дава  ценни житейски умения. Механизми, които могат да помогнат на всеки от нас да преминава през трудни периоди, да открие вътрешните си сили и да изгради по-здравословни навици и самосъзнание.

В този свят на все по-задълбочаващи се обществени разногласия и лично безпокойство, „Горчиво-сладко“ ни събира по дълбок и неочакван начин.

Из „Горчиво-сладко“от Сюзан Кейн

Силата на горчиво-сладкото

Изпитваме носталгия и тя винаги е

към един друг, различен свят.

Вита Саквил-Уест, The Garden

Веднъж, когато бях двайсет и една годишна студентка по право, приятели се отбиха у дома в общежитието на път за часовете. Слушах минорна, горчиво-сладка музика. Не Албинони, за когото то­гава не бях чувала, а по-скоро песен на най-любимия ми за всички времена музикант, Ленард Коен, или Поета на песимизма.

Трудно е да опиша с думи какво преживявам, когато чуя така­ва музика. Технически погледнато, е тъжна, но това, което всъщност изпитвам, е любов. Дълбока свързаност с всички души по света, по­знаващи тъгата, която музиката се опитва да изрази. Поклон пред спо­собността на музикантите да превръщат болката в красота. Ако съм сама, когато слушам, спонтанно правя жест, сякаш се моля, вдигам ръце към лицето си с допрени длани, въпреки че дълбоко в себе си съм агностик и формално не се моля. Но музиката отваря сърцето ми: буквално имам усещането, че мускулите на гръдния ми кош се раз­ширяват. Дори започва да ми се струва нормално, че всички, които обичам, включително и аз, един ден ще умрем. Тази невъзмутимост по отношение на смъртта трае около три минути, но всеки път, когато се случи, малко ме променя. Ако определяте извисяването като момент, в който собственото ви аз избледнява и се чувствате свързани с ця­лото, тези музикално горчиво-сладки моменти са най-близкото, което съм преживявала. Но се случва отново и отново.

Така и не разбрах защо.

Междувременно приятелите ми бяха изумени колко неуместни са печалните песни, които се носеха от стереоуредбата в стаята ми. Даже един от тях попита защо слушам погребални мелодии. Засмях се и от­идохме на лекции. Край на историята.

Само че продължих да мисля за този негов коментар през след­ващите двайсет и пет години. Защо намирах тази изпълнена с копнеж музика за толкова странно повдигаща духа? И какво е онова в наша­та култура, което прави подобна ситуация подходяща за шеги? Защо дори в момента в който пиша това, изпитвам потребност да ви уверя, че харесвам и денс музика? (Наистина харесвам.)

В началото тези въпроси ми бяха просто интересни. Но докато търсех отговорите им, осъзнах, че това бяха Големите въпроси, и съвременната култура, в наш огромен ущърб, ни е научила да не ги задаваме.

* * *

Преди две хиляди години Аристотел се питал защо великите по­ети, философи, артисти и политици често имат меланхоличен темпе­рамент.[2]Тези негови размисли се основавали на древното вярване, че човешкото тяло съдържа четири хумора, или течни вещества, всяко от които съответства на различен темперамент: меланхоличен (тъжен), сангвиничен (радостен), холеричен (агресивен) и флегматичен (споко­ен). Смятало се, че относителните количества от тези течности офор­мят нашия характер. Прочутият гръцки лекар Хипократ вярвал, че съвършеният човек представлява хармоничен баланс[3]от четирите. Но повечето от нас клонят към един от тях.

Тази книга е за меланхолията, която аз наричам горчива сла­дост[4]: склонност към състояния на копнеж, горчивина и тъга; остра осъзнатост за отминаването на времето; чудновато проницателна ра­дост пред красотата на света. Горчиво-сладкото се свързва и с осъ­знаването, че светлината и мракът, раждането и смъртта – горчивото и сладкото, винаги вървят ръка за ръка. Дни на радост, дни на скръб – както казва една арабска поговорка. Трагедията на живота е неиз­менно свързана с неговото великолепие – можете да унищожите една цивилизация и да я създадете отново от нищото, но тази двойственост отново ще се прояви. Парадоксалното е, че единственият начин да се издигнем над тази двойственост – над мрака и светлината, е изцяло да я обитаваме. Крайната цел е да се извисим над нея. Горчивината и сладостта са свързани с желанието за единение, с желанието да се приберем у дома.

Ако смятате себе си за такъв човек, е трудно да обсъждаме въпро­са на Аристотел за меланхолията на великите, без да звучим така, ся­каш поздравяваме себе си. Факт е, че неговото наблюдение е отекна­ло през хилядолетията. През 15. век философът Марсилио Фичино предположил, че Сатурн, древноримският бог, свързан с меланхоли­ята, отстъпил обикновения живот на Юпитер, а за себе си отре­дил божествен живот в изолация[5]. Художникът от 16. век Албрехт Дюрер е известен с изображението си на Меланхолията[6]като отчаян ангел, заобиколен от символи на творчеството, познанието и копнежа: многостен, пясъчен часовник, стълба, която води към небето. Поетът от 19. век Шарл Бодлер казва, че трудно може да си представи кра­сота[7], в която няма меланхолия.

Романтичната представа за меланхолията е преживяла своите приливи и отливи във времето, напоследък – отлив. В едно известно свое есе от 1918 г. Зигмунд Фройд определя меланхолията като нар­цисизъм и от този момент нататък тя потъва в блатото на психопа­тологията. Традиционната психология я възприема като синоним на клинична депресия.[8]

Но въпросът на Аристотел си остава. Меланхолията има някакво мистериозно свойство, нещо в самата си същност. Платон го е при­тежавал, а също и Мевляна Джалал ад-Дин Мухаммад Руми, както и Чарлз Дарвин, Ейбрахам Линкълн, Мая Анджелоу, Нина Симон… Ленард Коен.

Но какво точно са притежавали?

Години наред проучвам този въпрос и вървя по вековната диря, оставена от художници, писатели, мислители и традиции на мъдрост­та от целия свят. Тя ме отведе до работата на съвременни психолози, учени и дори изследователи на мениджмънта (които са открили някои от най-уникалните силни страни на бизнес лидерите и творците, както и най-добрия начин да бъдат използвани). Стигнах до заключението, че горчиво-сладкото не е просто моментно чувство или събитие, как­то сме склонни да мислим. То е тиха сила, начин на съществуване, историческа традиция – толкова драстично пренебрегвана, колкото и изпълнена с човешки потенциал. То е автентичен и възвисяващ от­говор на проблема да бъдеш жив в един дълбоко сбъркан и в същото време решително красив свят.

Но най-вече горчиво-сладкото ни показва как да реагираме на болката: като я признаем и се опитваме да я превърнем в изкуство, както го правят музикантите, или в изцеление, в иновация или в какво­то и да е друго, което дава храна на душата. Ако не трансформираме тъгата и копнежите си, в крайна сметка можем да се опитаме да ги наложим на другите чрез обиди, доминация и пренебрежение. Но ако разберем, че всички човешки същества познават или ще опознаят за­губата и страданието, можем да се обърнем едни към други.13

Тази идея – за трансформирането на болката в съзидателност, преимущество и любов, е сърцето на книгата, която държите в ръце.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!